Чудомир

[Lake_Lady]

Природата, Енчоо!

 - Природата Енчоооо, полето, гората и въздуха не познаваш, чичовото, затова си такъв нефелит и нацупен постоянно, сякаш си пил оцет. Мухите ти бръмчели много, комарите те хапели, съседите ти кашляли сутрин и ти не давали да спиш, че дори и песента на славеите не можеш да понасяш. Цял свят се наслаждава на тяхната омайност, а ти като караконджо тичаш да ги гониш по тъмно край воденичната вада. И прочетеш ли във вестника, че някой умрял от сърце - хващаш се с две ръце за лявата страна, чуеш ли за кръвно налягане - веднага се яви и на тебе.
    Граматиката ти е сбъркана, момчее, и системата ти е повредена! Уж много знаете, много сте учени, пък не можете да разберете, че за всички злини в света са причина границите. Границите си не знаем, Енчоо, границите, и все мислим, че ни са тесни. И царете мислят тъй, и владиците, и вии, търговците, и всички. Оттам иде всичкото. На, да вземем тебе например. Какво ти липсва? Млад си още, богат си, пари имаш да ядеш сто години и пак да ти останат! Жена имаш като икона изписана и няма да ти вречи, ни да ти кречи. Защо си се свил и умислил като сирота на помен, а? Брашното ли ти се е свършило, или пристав ти е секвестирал чергите?
    Нищо ти няма, чичовото, нищооо, само едно е то, само едно - дето робуваш на богатството си! Послушай ме мене, остави магазина на момчетата, да поспечелят и те нещо, зарежи полици и фактури, изхвърли тия пусти вестници из джобовете и не се интересувай пада ли франкът, качва ли се лирата; махни тая колосана яка, гдето ти е притиснала главните жили на шията, поразкопчей се, поразпусни се и ела с мене. Ела с мене да те водя на лов, та хем да оздравееш, хем наука да научиш.
    Вии си мислите, че всичко знаете и всичко сте разбрали, момчеее! Мислите си само, а то не е тъй! Не е тъъъй! Нищо не разбирате, чичовото, ничево не понимаете! Ама ще речеш: Аз, виден търговец, голяма фирма, всички ме тачат и уважават… че какво нещо е търговецът, а? Нищо! Вятър! Грях! Едно време дядо ти Петко Брадата тъй думаше за тях: Иван си произвел нещо, Стоян иска да го купи, а търговецът застанал помежду им и нищо не прави, а само повишава цената на нещото. Това е. Друго прави ли? А?
    И какво разбира той от живота и природата - пак нищо! Ти като си обиколил на цяла Европа столиците, можеш ли ми каза къде се намира Студеното кладенче, а? На Купена качвал ли си се? Изтягал ли си се на Равната поляна в тревите да ти замирише на здравец и див джоджун и пеперуди като шарена басма да се веят над главата ти? От върха на Самодивец приказвал ли си с дяда господя! Кое цвете се казва син-син бъкалец? Ами игличина-пачина, разпъдиовчар, седянковче, кълна-ружа, самакитка, мустакерче? А, я да те видя, като си толкова учен, какво можеш ми каза за свраката например, а?
    А де! Думай де!
    - Презряно животно, ще речеш, просто, вредно и глупаво.
    Ама не е тъй, не е тъъъй!
    Няма вредна птичка, няма вредно животно, сине, и няма по-презряно същество на земята от човека! И той измислил тия работи за тях.
    Всичко е полезно, всичко е добро и всичко е умно. Заблуждение е това, момче, заблуждение.
    Тръгни, да речем, из полето с голи ръце или само с тояга, и ще видиш, че свраките и гаргите ще кацат на десетина крачки около тебе, ще си кълвят спокойно и няма окото им да трепне. Забележат ли те обаче, че си с пушка, ще премерят разстоянието от тебе до тях като артилеристи и ще кацат на един изстрел чак надалеч. А че те са предни постове на дивеча в гората, ти не си слушал, нали? Не си я! А точно тъй е. Зададе ли се ловец откъм полето, накрая на гората го посрещат те и сойките. Разкряскват се, разврякват се и дадат знак за тревога на другите гадини, които са навътре, та да вземат мерки и да се пазят. Хитрички са те, хитрички, не ще приказки! Знеш ли как си чупят орехите? Като го грабне с клюна си, хвръкне, дигне се нависоко(тя си знае колко) и се изправи точно над държавното шосе, защото е най кораво място, пусне ореха да се счупи и се спусне веднага долу да му клъвне ядките. От простотия ли е това, а? От глупост ли е? На кой човек ще му дойде на ум такова нещо?
    Разбират всичко те, разбират и не се лъжат лесно. Само веднъж, помня, ги излъгахме с дяда ти Петка Брадата и още ми е мъчно. Прочел той в някаква французка книга, че свраките много мразели бухалите, защото им ядели яйцата, и ми дума един ден:
- Добре, кай, улови, кай, някой жив бухал?
    - Харно, казвам, бе, Брада - бухал, бухал! Дадено.
    Примъкнах се още същата вечер по викалото на запустялата Сулак джамия, таих се, таих се, докато се обади и забуха, както правеше всяка вечер, и хоп - пипнах го като котка врабец. На другия ден отидохме в Ормана, вързах бухала за крака с една връв, а другия и край запетлах за една драка и се скрихме в шумака. Не се минаха и пет минути, че като се дигна една врява, една олелия, като налетя цял облак свраки върху него, че като почнаха да го кълват, да го скубят. Брадата вдигна пушката и: пат-пат-пат - скъса се да бие свраки, ама аз и не мръднах даже. Сърцето ми не даде. Видя ми се неприлична работа и нечестна. Истинският лов е друго нещо. Тръгнеш, пуснеш куче, подсвирнеш, извикаш, предупредиш, значи дивеча и тогава. Така не мога аз. Не мога и не бива! Грехота е!
    Та такива ми ти работи, момчето ми. Нищо и никакво птиче, ама и то си има свой живот, свои радости, мъки и наредби. На, за тебе лъжа, за мене истина, ама когато женската сврака мъти, всякога в гнездото и ще намериш парченце от огледало или просто стъкло. Седи си, значи, животинчето, топли си яйцата, продължава си рода и нали е женско, като няма друга работа, оглежда си хубостта.
    Чудно нещо е природата. Енчооо, дълбоко, широко нещо, и няма мярка за него. Затова ти думам: стига си гонил с камъни по тъмното славеите край воденичната вада, че ти не давали да спиш, а ела да те заведа горе на Самодивец да видиш какво се казва земя, небе, въздух, да се родиш още веднъж и да поприказваш с дяда господя, че и ти да го проумееш, и той да ти прости, та да оздравееш и да заприличаш на човек.
    Тъй говореше една топла пролетна вечер старият ловец дядо Добри Парижът, а аз стоях отстрани и слушах.   

* * *

Черната котка

 
  Две години слугува в града Начо, докато изучи бозаджийският занаят, и щом го изучи, дойде си в село, ама сиромах човек, с две голи ръце какво може да залови. Няма дюкян, няма каца, нито казан, ни зърно, просо. Въртя, сука, па взе, че се ожени за Куца Деша Чокина. Кой ти гледа Деша и куцотията и, но всред селото си живеят, имат голям двор с чешма и розоварницата му е до пътя.
   Отряза дядо му парче от двора, прегради му част от розоварницата за дюкян, снабди го с казан, притегна му една стара каца, че като се развъртя наш Начо, за две недели приготви бозата, измайстори шекерени петлета, смля Деша ока ръж за кафе и търговията тръгна.
   Събра той младежите, нали е въздържател, дойде и даскал Петко, че и попадията почна да се отбива даже. Даскалът донесе в един газен сандък и читалищната библиотека даже и я сложиха на полицата. Библиотека, библиотека, ама я посегне някой да прочете нещо, я не, а за карти и за табла всички питат. Примоли се Начо на Хаджи Донча да му даде старите изпокъсани карти и той се съгласи срещу една дълбока пахарка боза, но като ги разгледа Начо, оказа се, че няма ни купа поп, ни спатия десятка, нито пък черна мома, а девятки, девятки колкото щеш. Отиде при Джонка Бонин тогава и му рече:
   - Джонко, роднина сме, учил си тоя занаят, иде ти отръки, изпиши ми върху тия деветки един поп купа, една черна мома и една десятка спатия.
   - Дадено, казва, дадено, но ще има ли едно кило боза?
   - Ще има, ще има, и едно петле отгоре ще има даже.
   Седна им Джонко и нали му приляга на купата девятка, извъргаля набързо, цял-целеничек поп Еня, тури на спатията девятка още едно кръстче да стане на десятка, изписа и една от черна по-черна мома и готово. Табла намери на вехто в града. Тя пък нямаше три пула, но отрязаха на две макари краищата и въпросът се разреши. Стана Начо дюкянджия, значи, развъртя една търговия за чудо и приказ. Особено в празничен ден по един джеб дребни пари събираше. Бозицата му беше редичка, понякога я прегаряше и миришеше на опърлен калцун, ама инак беше резлива и навлизаше в корема неусетно.
    Ех, срещу Великден, да речем, или пък срещу Голяма Богородица Дешо ще вземе да стопли вода в казаня, ще нахвърля в него черги, козяци, навои, пелени и тем подобни, за да ги изпари, но това са домашни работи и не им се меся. Като го оплакне, след това може само умрели бълхи да останат на дъното, иначе нищо му няма.
   Чевръст беше Начо и мераклия. През пролетта направи отпред пейка, пося две лози, а над вратата окачи кафез с алтън-славейче вътре и като се разчурулика онова ми ти пиле, като закърши глас, боза да ти се не пие, шекерено петле ще си купиш, ще си го смучеш сладко-сладко и няма да отминеш дюкяна му.
   Майстореше червени петлета Начо, шарени пръчки, шекерени, сусамлийки се научи да прави и бозата се лееше като из ведро, дето има една дума, ама когато черна котка път ти мине, и иди се оправяй.
   Един ден тъкмо отделяше просо на една черга, отдолу откъм черквата се зададе, натоварен с букова греда, Тинко Кьосето. Прекрачи дола, спря пред дюкяна, свлече гредата, опря я на стената и като си бършеше челото с ръкава, изписука на тънко:
   - Нацка, я дай една полвиница, че ми залепна езикът от тая сурова букачка.
    Дюкянът беше празен. Само даскал Петко четеше вестник до прозореца. Отметна Начо парцалената черга, с която покриваше кацата, надигна се на пръсти, гребна с каната, напълни му тенекиената полвиница и му я подаде. Тинко избърса с длан голямата си уста, дигна я, смука, смука и я нацеди в корема си наведнъж. След това изви врат към даскал Петка и се ухили самодоволно. Даскалът го загледа, загледа, стана и рече:
    - А, а бе, Тинко, ти сякаш имаш мустаци вече, а?
    Тинко посегна да се обърше, но даскалът го хвана за ръцете:
    - Мустаци, хей! Същински мустаци. Нако, я ела виж бе!
    Дойде и Начо. Гледат и двамата - наистина мустаци. Чернички едни, тънички и бозица по тях, да ти е драго просто. Кога ги побутна, те полепнаха по пръстите му...
    Проклето нещо е туй черната котка, за пакост родено. Път да ти мине, кола ще строшиш, умряло да прескочи, на вампир ще се превърне. Та и Начовата пущина да вземе един ден да стъпи на кацата и оттам се засилила да се метне на полицата, дето имало бучка сирене. Хубаво, ама не могла да се задържи и ха назад, и се цамбурнала направо в кацата с бозата. Неделя ли се минало оттогава, две ли, откак се удавила, не ми е известно, но от нея бяха космите, дето украсиха горната устна на Тинка Кьосето.
    Разфука се Тинко, развика се, разнесе се из селото, спря търговията на Начо, че и досега. Пъшка Начо, вайка се, наби и жена си даже, но не върви и не върви. Взе на дяда си евзалийката даже и види ли котка, ако ще да е на сто крачки от дюкяна, ще я наръси със сачми по гърба, ама пак не върви. Вкисна се бозата, почнаха да се топят червените петлета, даскал Петко си прибра сандъка с библиотеката, а алтън-славейчето, горкото, урочаса ли, гърло ли го заболя, млъкна оттогава и повече не му се чу гласът.

[Lake_Lady]

Съседи

Да е петел като петел, иди-дойди, а той - плимотрок, пущината! Едър, тлъст, да го сложиш в голямата тенджера на огъня, че да го зачулиш отгоре с една ситно нарязана зелка, та като му седнеш после, да ти подмаже корема, гдето има една дума! Пък - кротък, кротък и спи на ниско, до плета. С ръка да посегнеш, ще го хванеш и няма да рече "гък".
Пък едно гърло има дяволският: сякаш че е кавалерийска тръба!
Тъкмо в най-сладкия сън ще се надуе и ще прогърми: "Кукуригигооуууу!" - И на края, като провлече онова ми ти оууу... като кога се провикнеш над Сипеите в голямата гора, та ти се залюлее, залюлее гласът из долищата и после почне да спада, да спада на категории, един вид, догде замлъкне.

- Ще ми издуе корема някой ден тоя петел - дума Лъжлив Съби на жена си, - ама де да видим!
- Аха! - тросва му се тя. - Ти се магарии мисли. Убий го, че ще видиш тогава как ще се разправиш с Черна Гана.
- Ти се не бой! Аз тъй ще я наглася, че няма и да се усети. Само си мълчи и гледай!
Като си дялкал един ден с теслата нещо на дръвника, а Черна Гана опалила пещта да опече квасника, Съби се покашлял най-напред и извикал:
- Ганоо! Гано мари! Какво ми се види омърлушен петелът ви от някое време насам? Гледам го и не ми хваща очи! Едното му крило все увисва надолу и по гребена му бели петна се явили. Да не би някоя болест да го е пипнала!
- Ами! Нищо му няма, бате, Събчо. Яде като разпран и по цял ден гони кокошките из двора. Вратовете им оскубал, поразникът, и напълнил е двора с перушина. Няма да му е нищо. Тъй ти се види тебе.
- Не познаваш, комшийке, не познаваш. Мене питай ти за това! Нали ги въдих едно време? С агронома съм се съветвал, книжки съм чел по кокошите работи и ти казвам пак - болен ти е петелът; ама вземи, че го отдели от кокошките и тях да не зарази.
- Ами! Това ми е работата сега, за него да мисля! Ако пукне, да пукне. Какво да му правя! Ами мене ако питаш, нищо му не е.
- Аз ти казвам като комшия, пък ти прави, каквото щеш. Ще видиш, че няма да се мине много, ще се умърлуши още повече, ще почнат да му падат перата и ще умре. Тя е една невярна болест. Патил съм от нея, че знам. Седем ярки и две петлета ми изтръшка една година.
- Опустял пуст! Ако умре - да умре! Няма да му вържа душата в кърпа я! Аз, сама жена, съм се залисала какво да правя от пуста работа, че и за него да мисля сега!
През нощта след този разговор, когато и господ спи, Лъжлив Съби се изнизал из чергите, бос отишъл до плета, гдето нощуват Ганините кокошки, стъпил на коша, сграбчил петела за главата, да не вряка, завил зад къщата след това, оскубал му перата на опашката и пак го оставил на мястото му.
Та станала заранта Черна Гана и погледнала от пруста - то що щеш: петелът - цял оскубан - бяга из двора, а кокошките го погнали и го кълват, кълват, коя където свари!...
Е, боже! Ами сега! - изтичала до кладенеца и се провикнала:
- Бате, бате бре! Бате Събчо! Ела, ела да видиш тоя пусти петел на какво е замязал и да ми кажеш какво да го правя! Да му се не види и петелът му, и перушината!
Изскочил Съби из къщи с провлечен пояс, спрял се до стълбата, погледал, погледал върха на левия си цървул, па рекъл:
- Улови го - рекъл - и ми го дай, да видя какво ще го правя. Аз имам - рекъл - малко от онова лекарство, ама страх ме е, че е късно вече. Ще го затворя в кочината у дома и ще му сипя в устата от праха, па ако помогне, ще помогне, ако ли не - каквото бог е наредил! Пък ако щеш, заколи го, ама зараза е то, не е за ядене, че и човека прихваща. Аз ти думах от вчера, ама като не слушаш!...
Сприщила го Гана в листницата, уловила го и му го подала през плета...
- Виж - рекла, - бате, прави го, струвай го, па каквото излезе! Аз - рекла - бързам, че дете в люлка пищи и гладни хора ме чакат на нивата.
Поел го Лъжлив Съби, затворил го в кочината, сипал му малко царевица, гребнал мотиката и си отишъл по работа. Вечерта, като се върнал по тъмно, взел шилото, настъпил петела с крак и му продупчил главата. Той ритнал два- три пъти, потреперил, потреперил и душата му полетяла нагоре към небето.
- Гано! Ганке! Комшийке! - провикнал се отсред двора.
Излязла Гана с качамачената лъжица в ръка.
- Не би нищо! Потрудих се, колкото можах, сипах му от лекарството, ама закъснели сме, види се. Уж бая се ококори по едно време. Ще му мине, си рекох и отидох на лозето, синор да окопавам. Жената го наглеждала. Добре бил докъм голям обед и зърна кълвал, и водица пил; ама като почнало да се мръква, гребенът му увиснал, отпуснал се и кога си дойдох, заварих го умрял. Хубава животинка беше, тюууу! И как пееше! Как ни будеше. Язък за хайванчето! Чудя се сега: в реката ли да взема да го хвърля или да изкопая дупка в купището и да го заровя?
- Ами! В реката го хвърли, бате Събчо! Защо ще се мъчиш и гроб да му копаеш пък? Чунким малко се грижи за него, ами! Какво да му правя? Тъй му било писано.
- Тъй, тъй, и човек да е, дето има една дума, щом е писано да мре, па ако щеш, и триста лекарства да му сипеш в устата! На отрязана глава цяр няма. Божа наредба: не може никой да я измени.
И като смигнал с едно око, хванал кондя за краката и го занесъл на жена си, да го приготви за в голямата тенджера.

 
* * *

Убийство

- Дечо, Дечо! Помогни ми, баба!... Отърви ме! Цапни го с някой кърпел това проклето куче, дано го чумата тръшне, гдето не остави яйце в полозите!... Мари, дано го поразата порази, кога се не наплюска! Отзарана му хвърлих кора хляб, кринчето от ярмата на телето облиза и не му стигнало, та и две яйца ми излапало, проклетото! От бялата кокошка, гащатата. Събирам ги да я насадя уж, пусто и върло. Осем съм събрала. Рекох да ги направя бари дванайсет, та да не се мае да лежи хайванчето на празен полог, а то... Пребий го, Дечооо!... Тресни го с един кол в главата, от зло да ме отървеш!
Дечо Порът, който през това време руканеше топоришка на дръвника и който имаше отдавна зъб на бабиното Гинино куче, се изправи, стисна я здраво и като опъна шия, попита през плета:
- Де го?
- У вас се намъкна, крастата! През плета прескочи и се мушна между плевника и кочината.
- Иди тогава нататък, изукай му и удряй плета с тоягата - рече Порът и заситни бос към малкия двор за към къщи уж. После зави на дъга към плевника, спря се на ъгъла до кочината и стиснал топоришката, зачака.
Баба Гина забърза и тя към прелеза, надникна и като го видя клекнало да се облизва, заудря с тояжката си по затрънения плет и почна да кълне отново:
- Ци-ба! Ци-ба! Ууу! Поразийо! Шуга да те обели дано и червата ти да се повлекат като върви по пътищата! Ци-ба!...
Кучето изви глава, запримига виновно с подвита опашка и като съобрази, че не е избрало стратегическа позиция, хукна накъм Поровия двор. На ъгъла Дечо Порът го посрещна, сврасна му по главата една топоришка, то квикна зловещо и преди да повтори, още една му се стовари в тила и то се просна цяло на двора. Задните му крака отсечено започнаха да подритват, сякаш биеха ерина, после утихнаха, тялото му се сгърчи, потрепера и предаде богу дух.
- Тъй, тъй!... Пада му се! Нека, та да се научи как се ядат яйца от гащата кокошка в петъчен ден! - бърбореше баба Гина през плета, без да разбере какво е станало. - Откога го вардя да му отпоря кожата с бой, ама пуста старост! Дорде дигна тояга, и то офейка! Нека! - И като прекрачи прелеза, влезе в Дечовия двор.
Порът, разкрачен до трупа, секнеше огън за цигарата си. Баба Гина се примъкна през тесния прелез между плевника и кочината и като зърна проснатия труп на кучето си, ахна, изтърва тояжката и извика:
- А бре, Дечо, а бре, хубостнико, какво си направил бре! Е, божее!...
Порът, бос, с килнат назад калпак, все още секнеше огън.
- А бре що уби кучето, Дечо? Какво ти е сторило клетото животно?
- Ами нали ти ми рече мари?
- А бре, ка'щяло да съм ти рекла тъй, Дечо? Нали ти казах да го поудариш малко само, колкото страх да вземе и друг път да не посяга!
- Бабешки работи. Нали рече: убий го!
- А бре да те убие светата сирница! Стара и изкуфяла бабичка що слушаш бре, душманино?... Не ти ли догреша бре, кръвнико? Съвест нямаш ли? Сърце нямаш ли? Ако на мене ми е изял яйцата, тебе ушите ли ти изяде бре, хайдутино?...
И като клекна на земята, баба Гина подигна отпуснатата безжизнена глава на кучето, сложи я в полата си и тъжно и напевно, като над загубена рожба, заоплаква:
- Мамаааа, мама Шаро, мама мой другарю!... Мама... Що ти трябваше в душмански двор да бягаш!... Божее, все до моята ли сирота глава ще дохождат тия мъки!... Де-чооо, Дечо, бял ден да не видиш, Дечо!... Дечооо, дано капне до мишницата тая ръка хайдушка!... Мама, мама Шаро, мой верен другарю!
Дечо Порът, изправен, с угаснала цигара в уста, гледа, гледа, почеса се по врата, плю сърдито встрани и като запрати топоришката чак в другия край на двора, изръмжа нещо през носа и влезе в зимника при ракията.    

[Lake_Lady]

Провинциалистки

- Добър ден, Пешке, къде се губиш ма, цяло лято не съм те виждала?

- Остави се, сестро, да му се не види и лятото, и проклетията, от пусти гости очите си не можах да отворя.

- И ти ли като мене, горката, гости си посрещала?

- Да почна да ти разправям, Тодорице, то край няма. Да не дава господ никому такова нещо.

Мари аз хубаво виках едно време на наш Теня, когато беше помощник-кмет. Ти, думам му, си се заловил да обявяваш нашия град за курортен, но прави си сметката! Родът ви е голям, напълнил е цяла България, ще почнат да се точат всяка година гости, че няма бял ден да видим. И тъй излезе. По-миналата година се домъкна сестра му от Пловдив с три деца и свекърва й, миналата пак дойдоха, защото докторът им бил препоръчал три сезона подред да идват. По корем се повлякох, дорде ги отбия тази година да не идват пак. И тъкмо си мислех, че това лято ще си почина, сестро, и се домъкна братовчедка му, парясницата, от София. И не иде сама, ами и другарка си води. За общество, кай, я водела. Напуснала мъжа си, хубостницата му, дошла тук да се поправя нервено. И поправи се, кучката ниедна, три кила и шестстотин грама е качила за два месеца и още се поправя. И колкото тя дебелее, Тодорице, толкова аз отслабвам, и колкото на нея й минава нервената болест, толкова мене ме хваща. И сега, тъй както си седя в кухнята, като ми се разиграе нервът - не зная какво върша. Онзи ден като цапардосах Цанковичината котка с дилафа, и там си остана. Теньо я зарови в купището.

- Ами аз мари, сестро, родна сестра, дето се казва, на мъжа ми, и пак до гуша ми дойде. "Вий, како, кай, сте бездетни, та рекох да доведа децата да ви развеселят къщата." Да им се не видят децата и намярата. Бива, бива, Пешо, ама то раждало, раждало, че не помислило. Пет хайдутина ми доведе и пак е в положение. Че като почнаха да се катерят по праскови, по сливи, по круши, не остана място непретършувано. Една саксийка имах с бяло мушкато, от кичестото, отскубнаха го от корен - главата им господ да отскубне!...

- Нашите пък, като се наспят като буби, станат и право в кухнята: "Оле, че ти е хубаво млякото, стринке! Колко ви е вкусно маслото, мадам!" Сиренето ни било балканско, медът ни миришел на липов цвят - натъпчат се като чували и хайде на разходка. А аз мия паници по цял ден и готвя. Точилката ми не излиза от ръцете. Като рекли: хубави баклави правиш, стринке, тънки баници точиш... Да им се проточат червата дано!

- Онзи ден бях прецедила доматен сок в качето, щях да го сваря за зимата, а те, просяците му ниедни, да вземат да потопят котката вътре, та да станела червена. Носовете им да почервенеят дано! Три кафени чаши ми счупиха, сестрице, и две чинии. Най ми е жал за чинията - от сватбата ми беше останала, с червени гюлове наоколо прошарена.

- Нашата хубостница пък, дордето се държеше на голямо и се против мъжете говореше, щом надкачи второто кило, и почна да си къдри косите. И сега всяка вечер я изпраща на Дона Кевина хубостникът. Да ми е бари мъж, а то! Не зная майка му, чунким, че до вчера ходеше чуждо пране да пере. И да речеш, на някаква служба че е, а той трудовак.

- Завчера, в неделя, връщам се от черква и какво мислиш, заварвам двамата дангалаци окъпали кучето в коритото на чешмата, свалили го на земята и го чешат с белия ми гребен, кокаления, дето ми го донесе Теньо от заарския панаир. Пък малките намерили кълбетата с цепените парцали, дето ги бях приготвила за черга, развили ги, изкачили ги по дърветата, окъсали зелените кратуни, провисили ги и тях и си правят градинско увеселение. Като ме блъсна една глава - до вечерта не станах от леглото. Цяла нощ ми слага Теньо оцетени кърпи на челото, та едва на разсъмване съм заспала.

- И като рекли нашите кокони: "Как лесно минава тук времето, стринке, как неусетно се изминаха два месеца!" - а не питат мене, че тия два месеца ми се сториха като две високосни години.

- Най-много ме е яд мене на наш Теньо, гдето стана причина градът ни да се обяви за курортен. Какво му е курортното толкова ма, сестро? Малачките ли и говедата, дето дигат пушилката заран и вечер, или болести няма из него? Я, на Стояна талигаджията не умря ли момчето от охтика миналата неделя? Ами Кина Узунчина, ами баба Тота, ами на Христа Пазвантина и двете момиченца не умряха ли? Целият град е пламнал от болести, а те - курортен, та курортен. И комари има, и бълхи има, и вятър духа като из фуния... Аз наш Теня има да му вършея тръне на голата глава, ама де да видим.

- Балкански въздух имало! Чунким нашата парясница не живее до Семинарията и Витоша им е до пътните врата. Келепирджийки мари, Тодорице, какъв ти въздух - келепир търсят!

- Търсят те, ама да има да земат вече. Дойде ли лятото пак, взимам си куфарите и право у тях на гости. Няма да им се обаждам никак. Да се пукнем от горещини и теснотия, цяло лято там ще седим. Да ги науча аз тях как се чеше куче с кокален гребен и как се боядисва котка с доматен сок!

- Аз да зная, че лятос ще ми се обадят с писмо, веднага ще им телефафирам, че заминавам за Солудервент да си церя стомаха; ама не знам дали ще ми пишат, или ще се изтърсят изневиделица още след Великден. Затова съм намислила друго и онзи ден говорих с Ганя фелдшера даже. Той, нали знаеш, води на леля Пена на мъжа й сестрина дъщеря. Дойде ли май, ще го накарам да тури жълто байраче на нашата порта. Едно жълто байраче и едно обявление, че в тази къща има заразителна болест. И ще се изреждаме, сестро, всички през лятото да лежим по една неделя, та дано се отървем... Какви бяха тия гости, какво бе туй чудо!

[tonnny_bg]

 [smeeh]Това последното ми е любимо.

[Lake_Lady]

  Нали? Чудомир ми е любимият хуморист. 

[lovesnoopdogg666]

 

[vOsYcHnA_pRiNcEsA]

Нааааааай-големия...

[NoMore]