Антон Дончев
"Трите живота на Кракра"
І дял - "Земетръс"Бог удари Василий в сърцето. Сега Василий щеше да удари Самуил в сърцето. Императорът искаше да направи нещо чудовищно, та който научеше за него, ушите му щяха да писнат, а устата му да зинат за вик – тъй силен, та да не се чуе. Василий нямаше сърце, затова не можеше да почувства ни милосърдие, ни съжаление, ни страх от погнусата на себеподобните си. Защото неговите уши пищяха и той не можеше да чуе воплите на ослепяването. Защото неговата уста беше зинала за проклятия и той нямаше сили да произнесе присъдата си, а я написа. И за да не я отмени.
Но Василий знаеше, че ще удари не само Самуил, но и всеки българин. Както във всеки човек има частица от Бога, във всеки българин имаше частица от Самуил. Нея Василий щеше да удари.
И нас ни ослепиха.
-
"Боляринът не е орал и не е сял. Грях е да се пали житото. Той целувал ли е земята, да й се моли да роди? Вдигал ли е ръце към небето, да закълне градушката?"
***
ІІ дял - "Пещерата на Великата майка"- ... Кракра, траките са магията на земите между трите морета и Дунава. Те са живели толкова дълго по тази земя, че са се превърнали в нейни духове. Планините, реките, горите са заметнати с булото на тракийската магия, като с лунно було. Траките са венчани с тази земя със сребърен пръстен.
- Самуиле, но те не са нито българи, нито гърци, нито дори ромеи. Ние сме синове на тази земя.
- Те са траки. Те са духове на земята. Слушай. През Дунава идвали народи след народи. Идвали готи, идвали келти, идвали славяни, идвали Аспарухови и Куберови българи. Те опустошавали и обезлюдявали земята. Те убивали нейната памет. Слушай. Непознатият народ стои в подножието на висок връх, гледа го и не знае нищо за него. Гола мъртва скала. Тогава траките се връщат със стадата си – и разказват. Този връх е Девицата, защото от оная скала се е хвърлила жена, да запази честта си. Онова там, дето дими, това е пещера, дими дъхът на змея, който спи в пещерата. Не ходете на това блато, от него излизат черни бикове. А оная могила – това е гробът на Елсор. Който е разкопае, ръцете му ще изсъхнат. Тогава паметта на земята се връща. Земята оживява и се възражда. И траките скитат със стадата си по планините на благословената наша земя, без гранични бразди и край конни стражи. И оплитат земята ни с паяжината на своята магия.
***
ІІІ дял - "Сперхей"„Майката на Кракра е княгиня на смоляните. Баща му е наследник на хан Кубер и на царя на медите. В неговите жили тече кръвта на трите извора, от които протича реката на българите.”
-
„ ... всеки от нас е като капка сълза върху ресницата на Божието око. Ако Бог мигне ...”
-
Аз гледах напред. Мислех си за Роксана. Ожених се за самодива, не се ожених, свързах се с нея. Не откраднах ризата на самодивската й волност, тя сама я сложи в раклата и хлопна капака. Дали можех да изгоря ризата? Едва ли. Не се горят криле.
***
ІV дял - "Обсадата на Перник"Стоях пред своята бреза. Посадих я преди седемнадесет години. Треперех за дребното дръвче, обичах го, милвах го. В първите дни го правех, защото така искаше Роксана. После, когато тръгвах на поход, последна прегръщах брезата. Когато се връщах, най-напред отивах при нея, коленичех и я прегръщах. Друго не вярвах, но вярвах, че тя знае къде ходя и какво правя.
/.../
Хората ми гледаха как боляринът прегръщаше едно дърво. И май че плаче. Нека гледат.
/.../
Помни водата, но помни не само лошото. Помни и доброто.
Нямаше да отсекат брезата.
И Василий не я отсече.
-
Боже, колко е сладък езикът ни, какви имена си дал на градовете и крепостите... Чувах тракийски, елински, арбанашки, български, славянски имена. Боже, каква божествена земя си дал за наше наследство и какъв товар си стоварил на раменете ни, да пренесем във вековете паметта на народите, които бяха строили тези градове, живели бяха в тях. Бранили ги бяха и костите им лежаха в основите на стените им.