Пролетта и новото, което носи...
Позволявам си да започна с един цитат:
"Човек поверява живота си на това, в което вярва."/Ричард Бах "Едно"/
В тези свои редове, няма да ви пиша за любов, за омайни целувки и за феерия от чувства. Няма да видите и история, в която може да се откриете самите вие, няма да целя да ви разчувствам... В тези свои редове ще се опитам да говоря за нещата така, както стоят...
Темата на размисъл е ясна, но ми се ще за малко да се отклоня от нея и да разсъждавам за човека. Твърд пивърженик съм на свързаността и неразделността на човешкото същество от Майката Природа. Неразривната нишка в единия край на която стоим самите ние е като пъпната връв за плода в корема на майката, чрез която нероденото се храни и потдържа жизнените си функции. Така и човешката душа се захранва, стимулира и развива посредством природата и нейните дадености. Да, това са дадености, а не подаръци, които са ни предоставени за общо ползване, но не са неизчерпаем ресурс, който можем да третираме и хабим безобразно, неосмисляйки неговата важност, ценност, значимост за нас и за тези след нас. Всеки ден, всеки час, всяка минута, секунда... Ние общуваме с природата... И тя общува с нас. Често, може би не я разбираме, но тя непрестанно изпраща своите знаци към нас и за нас, с които да ни подсети и отрезви, за да се върнем към хармонията си с нея.
"Понякога израз на любов е да общуваш с някого, с когото нямаш нищо общо и все пак си очарован от неговото присъствие."/Дейвид Бърн/
Вярвам, че майката природа ни отвръща със същото, с което ние сме подходили към нея...
Пролетта е един от любимите ми сезони. Но това не е просто сезон, а един период на пречистване, на обновяване, на възраждане, на изцеление, прогрес... На ново бъдеще в което днешният ден е първият от новия живот, който водя. В него е събран целият перфекционизъм и завършеност на природата... Способността и да се регенерира, да се самолекува, да оцелява... И това става пред очите на всички нас, но забързани в претовареното си и изпълнено с проблеми ежедневие, сякаш сме отвикнали да виждаме и ценим това малко чудо...
"Най-невзрачните и обикновени неща са най-красиви и идеални."/Радослав Петров/
И все пак, у мен остава стаената надежда, за която казват, че последна си отива... Надежда, че човечеството ще прогледне, надежда, че ще оценим, това, което притежаваме и от което цял живот се възползваме, но омаловажаваме. Надежда, че хармонията и синхрона помежду ни, все още може да се спаси:
"По-лесно е да се развърже завързаното, отколкото да се съедини разделеното."/Марк Тулий Цицерон/
Дойде и момента, в който трябва да се даде отговор на въпроса: „ Какво всъщтност ни носи и дава пролетта?”. Не бих могла, да отговоря от името на всички, за това ще изкажа собствената си позиция и виждане. Пролетта е времето, в което всичко се пробужда за живот. Времето, което носи радост на окото с богатата зеленина, която изпъстря иначе сивия и скучен пейзаж. Времето, когато небето се прояснява, а въздуха сякаш става по-лек. Времето, в което ятата птици се завръщат и разведряват деня ни с присъствие и песен. Време, в което дърветата се окичват с пъстри корони от нежен цвят, който примамливо ни приканват на приятна разходка с любим човек. Време, в което природата се коронясва с венеца на нов живот и свежа премяна от ярки цветове, носещи настроение, енергия, уют...
И мисля, че тук е моментът да поговорим за времето. Но не за онова от „Прогнозата за времето”, а за астрономическото, което ни притиска ежедневно, дори ежеминутно и сякаш ни задушава, сякаш ни кара да избираме... Да избираме да правим това, което трябва, а не това, което искаме, да избираме, между отделените часове за професионално развитие и тези, които искаме да посветим на семейството, между непрестанния ни забързан ритъм на живот, опитвайки се да поместим в рамките на деня всички задачи, които сме планирали и почивката, от която така неистово се нуждаем... Това време, което, като че ли ни е дадено, за да ни лиши от нещата, за които най-много милеем, но които сме свикнали да пренебрегваме, за да осугирум на себе си и на своите семейства средства, за да оцелеем и да се съхраним... Дали носим часовници за да контролираме собственото си време, или не носим такива, за да не ограничаваме личната си свобода не знам, но има един друг „часовник” , който повечето от нас перекъснато носят в главата си и той им подсказва какво могат и какво не могат да правят. Този часовник понякога ни пречи да правим дори неща които обичаме, като ни подсказва : „ Сега не му е времето”. Същият ни кара много често да се отказваме от мечтите си като ни нашепва : „ Времето вече отмина”. Голяма част от нас не си позволяват промяна, защото в главите им звучи: „ Още не му е дошло времето”.
А, ако за няколко минути успеем да изхвърлим от главите си този „часовник” и помислим за истински ценните неща в живота, които все по-рядко се срещат, ще разберем, че на първо място това са свобода, приятелство, доверие, здраве, хармония, и много други пред зависимостта от една шепа глупости и стереотипи с които ежедневието ни сблъсква. Нека да открехнем поне за малко вратичката на клетката, ключа от която държим в собствените си ръце...
А истина, всъщтност е само една:
"Денят е дълъг за онзи, който може да живее."/Неизвестен/
