Дуел № 21 - "Със дъх на борова смола и първи сняг"

[Gentiana]

И след известно затишие пред нас е дуел № 21 Със дъх на борова смола и първи сняг

стих №1

По езерото пада дрипав сняг.
И болни, лилиите тъжно стенат.
От нейде тътне вълчи смях.
А боровите клони сякаш светят.

Ръцете ми треперят. С мокър стон
от рамената дрехи се повличат.
И тръгвам гола. Като древен бог.
И като първо цвете.
                         Стъпките ми тичат

пред мен самата. Цялата вселена
събрала се е в два трептящи мига.
И нещо иде. Иде подир мене.
И нещо непрестанно мене вика.

Обръщам се. Косите ми се сплитат
и като тежки думи падат във очите.
Но няма никой. Празното ме пита
дали самата аз не викам...

И тръгвам пак. По-бавна и от песен.
А в тишината някой шепне.
                                    Някои има.
Усещам допира му – хладна есен
по клоните на твърде ранна зима.

И стигам езерото. Гледам плахо в него.
И образът ми става в две разнищен.
Съблякох всичко –  грешно и нелепо,
за да съм чиста. За да бъда нещо,

което в делничните суети не мога.

И тук, разголена подобно Бога,
разделям себе си.
                  И тук съм в две различна.
Под клоните съм себе си.
                           А вън съм нищо.

и стих № 2.
Сребросинкав сняг оброни
дядовата стара къща
и с снежинките милиони
споменът при мен се връща...

Чух отново птичия хор
над озрялата смокиня
в тихия разцъфнал двор,
където детството отмина.

Видях се малък под стрехите
и тръпка в мен пробяга...
Смопних си бръшляна по стените
и баба – усмихната на прага.

А до нея весело намига,
смее се дядо под мустак,
сетне идва и ме вдига:
„Бре!Пораснал си,юнак!”

Как едва достигах скрина,
за да търся там халва,
скрита зад буркана със маслини,
и хуквах после през глава.

А когато нощ настане,
окъпан в мек уют,
с приказки за великани
заспивах в бабиния скут.

Помня как посрещах всеки
първи белоструен сняг,
който ронеше се леко
във щастливия полумрак.

Точно както и сега –
лее белотата си магично...
Но снежинка всяка е тъга,
защото днес е по-различно...

Няма я озрялата смокиня,
дворчето без глас пустее,
отдавна празен е и скрина,
прозорче всяко леденее.

И само прашна тишина
стаите самотни обитава,
тъй светли в прежни времена,
сега – потънали в забрава.

Спретнатата някога фасада
порутена в основите лежи,
върху й плътна сянка пада,
а споменът все повече тежи.

Сребросинкав сняг оброни
дядовата стара къща
и сал’ снежинките милиони
мен сега  прегръщат.

[Mistic]

Мааалко повече клоня към 1. Но и автора на второто се е справил чудесно, затова няма да гласувам. 

[tonnny_bg]

Два гласа за стих N 2.От мен и половинката ,направо ни разплака от умиление.Огромно благодаря !