Да се върнем във времето на галантните рицари и нежните им дами с дуел № 10
"Студено е слънцето на щита ти,рицарю"
стих №1.
Те срещнаха се двама
в лунната просъница на мрака,
рицар смел и знатна дама,
и сякаш вечерта заплака.
Сълзи звездици се посипаха отгоре,
а вятърът застена уморено,
защото никой във нощта не проговори
и беше във очите им студено.
Две фигури и тишината
под сребристата тъма,
приютила два различни свята,
ала ледена като кама.
Тя бе ласка необятна,
на обичта отдала се жена,
нежен цвят на роза деликатна,
жадуващ неизменно топлина.
Той беше дързостта на ветровете,
по залез слънце, доблест от стомана,
той беше славата на боговете,
душа от смелост изкована.
Ала слънчевите му доспехи
не сгряха розата прекрасна
и въпреки безбройните успехи,
светлината им угасна.
И нивга той не ги свали,
а цветето повяхна от печал,
гордостта героят провали
с доспехи-слънце...слънце от метал.
И стопиха се във тъмнината
като приказка на менестрел,
и само спомен за тъгата
лети сега в просъница,без цел.
...
Те срещнаха се двама
в поредната трагедия на любовта,
рицар смел и знатна дама,
и заплака сякаш с тях Света.
стих № 2.
Покровител на правдата, горд и смел.
Броди на света по пътищата сам.
Във битка попадне ли е дързък и умел,
но самотата му е необятен океан.
Забравил свойто щастие, пази света.
Посветил е дните си на народа.
И няма си той дом, деца, няма жена.
Съдбата му е тъжна... сиротна.
Еднички спътници чак до гроба верни
са щитът, мечът, бронята и неговият кон.
Няма и не търси той одежди модерни,
а само за нощите в горите легло и заслон.
Не сетил е още на жена ласката любовна.
Не е тръпнал и от копнеж опиван не е бил.
Сърцето му е камък, пазен от змия отровна.
На рицарската дума и чест той не би изменил.
Слънчев обелиск е на щита му изсечен,
но туй е слънце, дето душата не грее,
а е стомана - студен е допирът и – леден.
да я стопли, само на битка пламъкът умее.