Автор Тема: Re: Андерсенови приказки  (Прочетена 6527 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Lake_Lady

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1374
  • Пол: Жена
  • My Smooth Operator...
Re: Андерсенови приказки
« -: Февруари 12, 2008, 17:04:51 pm »

ТАЛИСМАНЪТ


   Един принц и една принцеса се оженили и били безкрайно щастливи. Само една мисъл не им давала покой: “Дали ще бъдем винаги така щастливи както сега?” Ето защо си пожелали да имат талисман, който да ги предпазва от каквото и да е недоволство един от друг. Те често били чували хората да говорят за един мъж, който живеел дълбоко в гората и когото всички уважавали заради мъдростта му. Той знаел лек за всяка болка и мъка. Принцът и принцесата отишли при него и му разказали какво им тежало на сърцето. След като ги изслушал, мъдрецът им казал:
– Обиколете всички страни на света и когато срещнете най-доволните съпрузи, им поискайте по едно парченце от долните ризи, с които са облечени. Носете тези парченца винаги със себе си. Това е изпитано средство.
Принцът и принцесата впрегнали конете и потеглили на път. Скоро чули за един рицар, който живеел много щастливо с жена си. Принцът и принцесата отишли в този замък и попитали съпрузите дали наистина бракът им е толкова щастлив, колкото се говорело. “Да, разбира се – бил отговорът, – само дето нямаме деца.” Станало ясно, че принцът и принцесата няма да намерят талисмана тук. Продължили нататък, за да търсят напълно доволни съпрузи.
Стигнали до един град, където един честен човек живеел с жена си в съвършено съгласие и разбирателство. Принцът и принцесата попитали и него дали е наистина така щастлив в брака си, както се говорело. “Да, така е – казал мъжът, – жена ми и аз си живеем много щастливо, само да не бяха многото деца, които ни създават толкова главоболия и грижи.” И при този човек нямало да намерят талисмана и принцът и принцесата продължили пътуването си из страната, питали навсякъде за доволни съпрузи, но напразно.
Един ден, както яздели през полета и ливади, видели недалеч от пътя един овчар, който сладко свирел на кавал. Към него идвала жена, която носела пеленаче и водела малко момченце. Щом я съзрял, овчарят тръгнал да я посрещне, поздравил я, взел детето от ръцете є, целунал го и го помилвал. Овчарското куче се приближило до момченцето, близнало ръчичката му, излаяло и подскочило във въздуха от радост. През това време жената подредила обяда, който била донесла, и казала: “Ела да си похапнеш.” Мъжът седнал и започнал да се храни, но първия залък дал на бебенцето, а втория разделил с момченцето и кучето. Принцът и принцесата видели това. Те се приближили към хората и им казали:
– Изглежда, че вие наистина сте щастливи и доволни съпрузи?
– Да, така е – казал мъжът. – Слава на Господ, никой принц и никоя принцеса не могат да са по-щастливи от нас!
– Слушайте – казал принцът, – направете ни едно добро, за което няма да съжалявате. Дайте ни по едно парченце от долните си ризи.
Като чули тази молба, овчарят и жена му се спогледали учудено. Накрая овчарят продумал:
– Господ ми е свидетел, бихме ви дали не само по парченце но и целите си ризи, стига да ги имахме, но ние нямаме даже един конец!
Така принцът и принцесата трябвало да продължат, без да са изпълнили заръката на мъдреца. Накрая се уморили от дългото напразно скитане и решили да се върнат. Когато стигнали до колибата на мъдреца, те го нахокали, задето им дал такъв лош съвет. Разказали му за цялото си пътуване.
Мъдрецът се усмихнал и попитал:
– Наистина ли сте изминали напразно толкова път? Нищо ли не научихте?
– Да – казал принцът, – разбрах, че на тази земя доволството е рядък дар.
– А аз научих – казала принцесата, – че за да е доволен човек, не се иска нищо повече от това просто да е доволен.
Принцът хванал за ръка принцесата, погледнал я, преливащ от обич, а мъдрецът ги благословил и казал:
– Намерили сте истинския талисман в сърцата си. Пазете го грижливо и злият дух на недоволството никога няма да има власт над вас!



*  *  *







В прегръдката си ме събираш цялата и ме разпиляваш из Вселената...
http://www.vbox7.com/play:8854186b

Неактивен Lake_Lady

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1374
  • Пол: Жена
  • My Smooth Operator...
Re: Андерсенови приказки
« Отговор #1 -: Февруари 13, 2008, 11:21:36 am »
СЛАВЕЯТ


В Китай, както знаеш, императорът е китаец и всички около него също са китайци. Това се случи преди много години, но именно затова е хубаво да разкажа тази история, за да не се забрави.
Дворецът на императора бе най-прекрасният в света – целият изваян от фин порцелан; много скъп, но толкова чуплив, че човек трябваше много да внимава, когато го докосва. В градината растяха най-странните цветя, а до най-красивите от тях бяха завързани камбанки, които звъняха да не би човек да мине покрай цветята, без да ги забележи. Всичко бе много добре премислено в императорския парк, а той самият бе толкова голям, че даже градинарят не знаеше къде свършва. Ако човек вървеше само напред, стигаше до една чудна гора с огромни дървета и дълбоки езера. Гората се спускаше до морето, което бе синьо и дълбоко. Големите кораби можеха да плават под надвисналите клони, а на един клон беше си свил гнездо един славей. Той пееше така хубаво, че даже и най-бедният угрижен рибар затаяваше дъх и слушаше песента му, когато нощем излизаше да изтегли мрежата си от морето.
– Господи, колко е красиво! – казваше той, но след това забравяше птичката, защото трябваше да се грижи за своите работи. На следващата нощ обаче, когато славеят отново запееше и рибарят отново беше в морето, си казваше същото:
– Господи, колко е красиво!
Пътници от цял свят се стичаха в столицата на императора и се възхищаваха на града, на замъка и на градината, но когато чуеха славея, всички казваха:
– Това е най-хубавото!
Пътешествениците разказваха за всичко, щом се приберяха вкъщи, а учените мъже записваха разказите им в много книги за града, замъка и градината, като не забравяха да пишат и за славея. Него те поставяха на първо място. Поетите пък пишеха чудни стихове за славея в гората до дълбокото езеро.
Книгите се четяха из целия свят, а някои от тях попаднаха даже и в ръцете на императора. Той седеше на златния си трон и четеше ли, четеше. От време на време кимаше с глава, защото му беше приятно да чете прекрасните описания на града, замъка и градината. “Но славеят е най-хубавото” – пишеше накрая във всички книги.
– Какво? – възкликна императорът. – Славеят! Въобще не знам за него. Има ли наистина такава птица в моята империя и на всичкото отгоре в собствената ми градина! Никога не съм чувал! И да разбера за това от книга!
И императорът повика своя съветник, който беше толкова изискан, че ако някой по-низш от него смееше да го заговори или да го помоли за нещо, той отвръщаше само “пу!”, което всъщност нищо не значеше.
– Тук би трябвало да има една странна птица, която се нарича славей! – рече императорът. – Казват, че тя е най-хубавото нещо в цялата ми голяма държава. Защо никой никога не ми е казвал нищо за тази птица?
– Никога не съм чувал за нея – отвърна съветникът. – Тя никога не е била представяна в двора.
– Искам славеят да дойде още тази вечер и да пее за мен! – заповяда императорът. – Цял свят знае какво имам аз, а аз не знам!
– Никога преди не бях чувал за славея – призна съветникът. – Но ще го потърся и ще го намеря!
Къде обаче да го намери? Съветникът тича нагоре-надолу по всички стълби, през всички зали и коридори, но никой от тези, които срещна, не беше чувал да се говори за славея. Тогава съветникът изтича отново при императора и му каза, че сигурно тези, които са писали книгите, са измислили историята за славея.
 – Ваше Величество не бива да вярва на всичко, което пише в книгите. Това са измислици, които минават за голямо изкуство.
– Но книгата, която четох, ми е изпратена от могъщия император на Япония – настоя императорът. – В нея не може да има лъжи. Искам да чуя славея. Той трябва да е тук довечера! Ще се ползва с височайшето ми благоволение. А ако не дойде, всички придворни ще бъдат бити по коремите след вечеря.
– Цинг-пе! – извика съветникът и хукна отново нагоре и надолу по всички стълби, през всички зали и коридори. Половината двор тичаше с него, защото придворните не искаха да ги бият по коремите. Всички питаха за странния славей, който бе известен в целия свят, но не и в двора.
Най-накрая в кухнята намериха едно бедно момиче. То каза: “Божичко! Славеят! Добре го познавам. Ах, как хубаво може да пее той. Позволяват ми всяка вечер да нося на болната си майка, каквото остане от вечеря. Тя живее долу при морето. Когато се връщам, съм изморена и си почивам в гората. Тогава чувам славеят да пее. Очите ми се насълзяват. Толкова е хубаво, сякаш мама ме целува.”
– Малко момиченце, ще можеш да работиш в кухнята до края на живота си и да гледаш как се храни императорът, ако ни заведеш при славея, защото той е поканен тази вечер в двореца.
И тъй всички тръгнаха към гората, където обикновено пееше славеят. Половината придворни се включиха в шествието. Изведнъж, както си вървяха, една крава започна да мучи.
– А! – възкликнаха царедворците. – Чувате ли го? Странна сила се крие в това малко животинче. Но ние като че ли и преди сме чували този звук.
– Не, това е кравешко мучене – обясни момичето. – Все още сме далече от мястото.
Жабите заквакаха в блатото.
– Чудно! – възхити се китайският придворен свещеник. – Чувам го. Сякаш звънят безчет звънчета в храма.
– Не, това са жабите – каза девойката. – Но мисля, че скоро ще го чуем.
Ето че славеят запя.
– Ето го! – каза малкото момиче. – Слушайте! Слушайте! Кацнал е ето там.
И детето посочи една малка сива птичка горе в клоните.
– Нима е възможно? – зачуди се съветникът. – Никога не съм си представял славея така. Колко обикновено изглежда. Сигурно си е загубил цвета, след като при него са били толкова благородници.
– Славейче – провикна се мом лежеше императорът в огромното си красиво легло. Всички придворни смятаха, че е умрял и тичаха да поздравят новия император. Слугите се събираха да си разменят новини, а прислужниците се събираха на кафе и сладкиши. Всички зали и коридори бяха застлани с дебели килими, които да приглушават стъпките, и затова в замъка бе тихо, тихо. Но императорът още не беше умрял. Вкочанен и блед, той лежеше в разкошното си легло с дългия кадифен балдахин и с тежките златни пискюли. Високо горе бе отворено едно прозорче и луната огряваше владетеля и изкуствената птичка.
Бедният император едва дишаше. Сякаш нещо му тежеше. Той отвори очи и видя, че това е смъртта, която седеше на гърдите му. Тя си бе сложила златната му корона, в едната си ръка държеше златната му сабя, а в другата разкошното му знаме. Навсякъде от гънките на кадифения балдахин надничаха странни лица – някои отвратително грозни, други благи и добри. Това бяха всичките лоши и добри дела на императора, които го гледаха, докато смъртта седеше на гърдите му.
– Помниш ли това? – питаха те едно през друго. – Помниш ли това? – и му разказваха толкова много неща, че накрая студена пот изби по челото на императора.
– Никога не съм го знаел – шепнеше императорът. – Музика, музика, бийте големия китайски барабан – извика той – не искам да слушам техните слова.
Но лицата продължаваха да говорят, а смъртта кимаше като китаец при всяка дума.
– Музика, музика! – крещеше императорът. – Ти малка благословена златна птичко, пей, пей! Дадох ти злато и скъпоценности, окачих на шията ти златния си пантоф, моля те, пей, пей!
Но славеят мълчеше, нямаше никой, който да го навие, а без това той не можеше да пее. Смъртта продължаваше да гледа императора с големите си празни очи. Беше толкова тихо, толкова ужасно.
Изведнъж близо до прозореца прозвуча най-сладката песен. Малкият истински славей бе кацнал на клона отвън. Той бе научил за болестта на императора и бе долетял да го утеши и окуражи с песента си. Колкото повече пееше, толкова повече лицата избледняваха, кръвта се раздвижваше в слабото тяло на императора, а смъртта също се заслуша и каза:
– Продължавай, малко славейче, продължавай!
– Искам да ми дадеш хубавата златна сабя! Искам да ми дадеш великолепното знаме! Дай ми короната на императора!
И смъртта му даваше всяка от скъпоценностите за по една песен. А славеят продължаваше да пее. Той запя за тихото черковно гробище, където растат белите рози, където люлякът ухае и където свежата трева се напоява от сълзите на близките. Смъртта се замечта, прииска є се да се върне в своята градина и изчезна като студен бял дим през прозореца.
– Благодаря, благодаря ти, мила благословена птичко! – промълви императорът. – Познах те. Аз те прогоних от страната си, а ето че ти прогони с песента си моите грехове от леглото ми и отпъди смъртта от сърцето ми. Как да ти се отблагодаря?
– Ти вече ме възнагради! – отвърна славеят. – Ти се просълзи още първия път, когато пях за теб, това никога няма да забравя. Сълзите са най-ценните скъпоценности за един певец! А сега спи, събери сили и оздравей! Аз ще ти пея.
И славеят запя, а императорът се унесе в сладък сън, в благ и оздравителен сън.
Слънчевите лъчи го огряваха през прозореца, когато той се събуди укрепнал и здрав. Никой от слугите му не се бе върнал при него, защото всички мислеха, че е умрял. Само славеят беше още тук и пееше.
– Остани завинаги при мен! – помоли императорът. – Ще пееш само когато искаш, а изкуствения славей ще разбия на хиляди парченца.
– Недей! Той направи най-доброто, на което беше способен. Задръж го както досега! Аз не мога да живея в двореца, но нека идвам при теб, когато поискам. Вечер ще седя на клона до прозореца и ще ти пея. Ти ще се радваш и ще се замисляш над песента ми. Ще пея за щастливите, но и за страдащите. Ще пея за доброто и злото, които се крият около теб. Като малка птичка аз летя навсякъде – и до бедния рибар, и до къщата на обикновения селянин, ходя при всички, които са далеч от теб и твоя двор. Обичам сърцето ти повече от короната ти, но въпреки всичко короната разпръсква святост около себе си. Ще идвам и ще ти пея, но ми обещай едно нещо!
– Всичко! – каза императорът.
Той стоеше в императорските си одежди, които сам бе облякъл, и държеше сабята от тежко злато до сърцето си.
– Само за едно те моля! Не казвай никому, че имаш една малка птичка, която ти казва всичко. Така ще е най-добре.
И славеят отлетя.
Слугите влязоха, за да видят умрелия император, и застинаха на вратата. А императорът каза:
– Добро утро!


*  *  *
В прегръдката си ме събираш цялата и ме разпиляваш из Вселената...
http://www.vbox7.com/play:8854186b

Неактивен Lake_Lady

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1374
  • Пол: Жена
  • My Smooth Operator...
Re: Андерсенови приказки
« Отговор #2 -: Февруари 14, 2008, 13:40:12 pm »
ДИВИТЕ ЛЕБЕДИ


 Далеч оттук, в земите, където отлитат лястовичките през зимата, живееше един крал, който имаше единадесет синове и една дъщеря – Елиза. Единадесетте братя (те всичките бяха принцове) ходеха на училище със звезди на гърдите и със саби на кръста. Те пишеха на златни дъски с диамантени тебешири, четяха и рецитираха еднакво добре. Човек веднага разбираше, че са принцове. Сестра им Елиза седеше на малка табуретка от огледално стъкло и разглеждаше една книжка с картинки, купена за половината кралство.
О, децата си живееха много добре, но не бе писано това да продължи дълго. Баща им, кралят на страната, се ожени за една зла жена, която никак не мислеше доброто на децата. Още първия ден те го забелязаха. Замъкът бе празнично украсен. Децата си играеха “на гости”. Но вместо да получат за играта си всичките сладкиши и печени ябълки както друг път, мащехата им сипа само пясък в една чаена чаша и им каза да ядат наужким.
Седмица след това злата кралица даде на някакви селяни да гледат малката Елиза и не мина много време, докато убеди краля колко са лоши нещастните принцове, така че накрая той съвсем престана да се интересува от тях.
– Летете по широкия свят и се грижете сами за себе си! – каза лошата жена. – Летете като големи птици без глас.
Но тя не можеше да им навреди, колкото искаше. Принцовете станаха красиви диви лебеди. Със странен крясък те изхвърчаха от прозорците на замъка и се понесоха над парка и над гората.
Беше още ранна утрин, когато лебедите стигнаха до селската къща, където сестра им Елиза още спеше. Те закръжаха над покрива, въртяха дългите си шии и размахваха крилете си. Но никой не ги видя, не ги чу и те трябваше отново да продължат, издигнаха се високо до облаците и полетяха из широкия свят, докато стигнаха една голяма мрачна гора, която се простираше чак до морския бряг.
Бедната Елиза седеше в стаята и си играеше с едно зелено листо, други играчки нямаше. Тя проби дупка в листото, погледна през нея към слънцето и є се стори, че вижда ясните очи на братята си. А всеки път, когато топлите лъчи огряваха лицето є, тя си спомняше нежните им целувки.
Дните се нижеха един след друг. Когато вятърът духаше през големите розови храсти пред селската къща, той шепнеше на розите: “Кой може да е по-хубав от вас?” Розите поклащаха главички и отвръщаха: “Елиза”. А когато старата селянка седеше пред врата в неделя и четеше псалтира, вятърът обръщаше листовете и казваше на книгата: “Кой може да е по-благ от теб?”. “Елиза!” – отговаряше книгата. Това, което розите и книгата твърдяха, си беше чиста истина.
Когато Елиза навърши петнадесет години, я върнаха в двореца. Щом кралицата видя колко хубава е станала, се ядоса и я намрази още повече. Тя много искаше да превърне и нея като братята є в див лебед, ала не смееше да го стори веднага, защото кралят искаше да види дъщеря си.
Рано сутринта кралицата влезе в банята, която бе от мрамор и бе застлана с прекрасни килими и меки възглавници. Тя взе три жаби, целуна ги и каза на едната:
– Скочи на главата на Елиза, когато тя влезе в банята, за да стане глупава като теб.
– Седни на челото є, когато влезе във водата – каза тя на другата жаба, – за да стане грозна като тебе, така че баща є да не я познае.
– Легни на сърцето є – прошепна тя на третата. – Нека стане лоша и да страда от това.
След това кралицата пусна жабите в кристалната вода, която веднага позеленя. Извика Елиза, съблече я и я накара да влезе във водата. Щом момичето се потопи, първата жаба скочи в косата є, втората на челото, а третата – на гърдите є. Но Елиза сякаш нищо не усети. Веднага щом се изправи, три мака заплаваха по водата. Ако жабите не бяха отровни и ако вещицата не ги бе целунала, те щяха да се превърнат в три червени рози. Но въпреки това жабите се преобразиха в цветя от допира с главата и сърцето на Елиза. Момичето бе толкова невинно, че никаква магия нямаше власт над него.
Когато злата кралица видя това, тя втри сок от орехи в кожата на момичето и то стана съвсем черно, намаза красивото му лице с вонящ мехлем, а прекрасната є коса сплъсти на кичури. Не беше възможно човек да разпознае отново красивата Елиза.
Когато баща є я видя, много се уплаши и каза, че това не е неговата дъщеря. Всички казваха, че не я познават, с изключение на вързаното на двора куче и лястовичките, но те бяха животни и никой не им обръщаше внимание.
Заплака горката Елиза. Тя мислеше за единадесетте си братя, които бяха изчезнали. Дълбоко наскърбена, тя се измъкна от замъка и цял ден вървя през поля и мочурища, докато накрая навлезе в гъстата гора. Не знаеше накъде върви, но є беше толкова тъжно и така копнееше отново да е с братята си, които също като нея бяха прогонени. Елиза беше решена да ги търси, докато ги намери.
Малко след като влезе в гората, се стъмни. Тя бе вървяла без път и пътека. Легна на мекия мъх, прочете вечерната си молитва и положи глава върху един пън. Бе толкова тихо, въздухът – така мек, а наоколо в тревата и мъха блещукаха със зелени пламъчета стотици светулки. Когато тя леко докосна с ръка едно клонче, светещите насекоми политнаха към нея като падащи звезди.
Цяла нощ тя сънува братята си. Всички те отново бяха деца и си играеха, пишеха с диамантени тебешири по златните дъски и разглеждаха прекрасната книжка с картинки, която струваше половината кралство. Но по дъските не рисуваха както преди само кръгчета и черти, а описваха всичките си тъжни преживелици, всичко, което бяха чули и видели. А картинките в книжката бяха живи, птиците пееха, а хората излизаха от страниците и говореха с Елиза и братята є, а когато тя обръщаше листа, те отново скачаха вътре, за да не се разбъркат картинките.
Когато Елиза се събуди, слънцето се бе издигнало високо. Тя не можеше добре да го види. Високите дървета простираха и преплитаха плътно зелените си клони, но между тях слънчевите лъчи разпръскваха златното си великолепие. От гората струеше свежест, а птичките се опитваха да кацнат на раменете є. Тя чуваше плискането на вода. Наоколо имаше големи извори, които се вливаха в езеро с чудесно пясъчно дъно. Около брега растяха гъсти храсти, но на едно място елените бяха пробили пролука и Елиза мина оттам, за да стигне до езерото. Водата беше толкова бистра, че ако вятърът не люлееше клоните и храстите, човек можеше да си помисли, че са нарисувани на дъното – толкова ясно водната повърхност отразяваше всяко листче, през което минаваше слънчева светлина, но и всяко, което беше в сянка.
Щом видя лицето си, тя се ужаси. То бе толкова черно и грозно. Но щом намокри ръката си и я прокара по очите и челото, бялата є кожа отново засия. Тогава тя се съблече и влезе в свежата вода. Нямаше на света по-красиво кралско дете от нея.
Когато се облече отново и сплете дългата си коса, тя тръгна към бълбукащ извор, пи от шепата си и продължи навътре в гората, без сама да знае накъде. Мислеше за братята си и за добрия Дядо Господ, който със сигурност нямаше да я изостави. Той караше горските ябълки да растат, за да се нахранят гладните. Той є показа едно такова дърво. Клоните бяха натежали от плод. Тя яде до насита, след което подпря клоните да не се счупят и тръгна към най-тъмната част на гората. Беше толкова тихо, че чуваше шума от собствените си стъпки. Чуваше как всяко малко изсъхнало листо се прегъва под краката є. Не се виждаше нито една птичка. Нито един слънчев лъч не проникваше през огромните сплетени клони на дърветата. Високите стволове растяха толкова близо един до друг, че когато погледнеше напред, є се струваше, че я обграждат отвсякъде.
Нощта бе много тъмна. Нито една светулка не светеше. Натъжена, тя легна на мъха да спи. Стори є се, че над нея клоните на дърветата се отдръпнаха и Дядо Боже я гледа с благ поглед, а малки ангелчета надзъртаха зад главата и раменете му.
Когато се събуди на другата сутрин, не знаеше дали това беше сън или истина.
Тя отново тръгна и скоро срещна една старица, която носеше горски ягоди в кошницата си. Старата жена є даде да си хапне, а Елиза я попита дали е виждала единадесет принца да яздят през гората.
– Не – каза старицата, – но вчера видях наблизо единадесет лебеда със златни корони на главите да плуват надолу по реката.
Тя заведе Елиза до близкия склон. В подножието му реката образуваше вир. Дърветата от двата бряга протягаха едни към други дългите си, обсипани с листа, клони. Там, където разстоянието бе най-голямо, корените на дърветата се бяха отскубнали от почвата, висяха над водата, а клоните се бяха сплели едни в други.
Елиза се сбогува със старицата, тръгна по течението и така стигна до открито място, където реката се вливаше в необятно море.
Красивото море се простираше пред младото момиче, но по него не се виждаше нито един кораб, нито една лодка. Как можеше да продължи нататък? Елиза започна да разглежда безбройните малки камъчета по брега. Водата ги бе загладила. Стъкло, желязо, камъни – всичко, което водата бе изхвърлила на брега, носеше нейния отпечатък. А тя бе по-мека даже и от фината ръка на Елиза. “Водата е неуморима в движението си и така заглажда и най-твърдите предмети. И аз ще бъда така неуморима! Благодаря ви за поуката, бистри бързи вълни. Сърцето ми подсказва, че вие ще ме заведете някога при скъпите ми братя!”
Върху мокрите водорасли лежаха единадесет бели лебедови пера. Тя ги събра в ръката си. По тях имаше капки вода. Не се знаеше дали това бе роса или сълзи. Тя бе самичка на брега, но не се чувстваше самотна. Морето непрекъснато се менеше. Да, само за няколко часа морето можеше да промени облика си повече пъти отколкото езерата за цяла година. Когато над него надвиснеше черен облак, то сякаш казваше: “Мога и да съм мрачно”. А когато задухаше вятър, по вълните се появяваше бяла пяна. Ала когато облаците бяха обагрени в червено и когато ветровете спяха, тогава морето бе като розов цвят. То ставаше ту зелено, ту бяло, но колкото и спокойно да беше, на брега винаги имаше леко движение. Водата се надигаше нежно като гърдите на спящо дете.
Тъкмо когато слънцето започна да залязва, Елиза видя единадесет диви лебеда със златни корони на главите да летят към брега. Те се носеха един след друг и приличаха на дълга бяла панделка. Елиза се изкачи на склона и се скри зад един храст. Лебедите кацнаха близо до нея и запляскаха с големите си бели криле.
Щом слънцето се скри във водата, лебедовите пера изведнъж паднаха и се появиха единадесет прекрасни принцове, братята на Елиза. Тя извика високо, защото въпреки че момчетата се бяха променили много, Елиза знаеше, че са те, чувстваше, че това са нейните братя. Тя се хвърли в обятията им, назова всекиго по име, а те бяха толкова щастливи, защото познаха малката си сестра, която бе пораснала и бе станала истинска хубавица. Смееха се и плачеха и скоро научиха един от друг колко зла е била спрямо всички тях мащехата им.
– Ние, братята – каза най-големият, – летим като диви лебеди, докато слънцето грее на небето. Когато залезе, се превръщаме отново в хора. Затова при залез слънце винаги трябва да имаме твърда почва под краката си, защото, ако се превърнем в хора, докато летим сред облаците, бездната ще ни погълне. Ние не живеем тук. Има една хубава страна като тази от другата страна на морето. Но пътят дотам е дълъг. Трябва да прелетим над голямото море, а няма нито един остров, на който да пренощуваме – само една самотна малка скала се показва от водата. Тя е точно толкова голяма, колкото да седнем всички един до друг, за да отпочинем. Ако морето е бурно, вълните ни заливат. И въпреки това сме благодарни на Бога за тази скала. Там нощуваме в човешкия си образ. Без нея нямаше да можем да посещаваме любимата си родина, защото дотук летим през двата най-дълги дни в годината и само един път за една година можем да посетим дома си. Можем да останем тук единадесет дни и да летим над голямата гора, откъдето да гледаме замъка, в който сме родени и където живее баща ни. Можем да виждаме високата кула на черквата, където е погребана майка ни. Тук даже дърветата и храстите са ни родни. Тук дивите коне препускат през ливадите, които познаваме от нашето детство. Тук все още въглищарите пеят старите песни, под чиито звуци сме играли като деца. Тук е нашата родина, насам ни влече сърцето и ето, тук те намерихме, мила сестрице! Можем да останем още два дни, след което трябва да се отправим през морето към една прекрасна страна, която обаче не е нашата родина. Как да те вземем с нас? Нямаме нито кораб, нито лодка!
– Как да ви освободя от магията? – попита сестрата.
Те говориха почти цяла нощ и можаха да дремнат само няколко часа.
Елиза се събуди от плясъка на лебедовите криле над главата си. Братята отново се бяха превърнали в лебеди и описваха в небето големи кръгове. Най-накрая отлетяха. Но един от тях, най-малкият, остана. Лебедът положи главата си в скута на девойката, а тя го галеше по белите крила. Бяха заедно целия ден. Вечерта другите се върнаха, а когато слънцето залезе придобиха отново човешкия си образ.
– Утре ще отлетим оттук и няма да се върнем цяла година, но не можем да те изоставим. Имаш ли смелост да летиш с нас? Ръцете ми са силни да те нося през гората. Нима крилата ни не са достатъчно силни да те пренесем през морето?
– Да, вземете ме с вас! – съгласи се Елиза.
Цяла нощ те сплитаха върбови кори и жилави тръстики. Накрая изплетоха голяма здрава мрежа. Елиза легна в нея. Когато слънцето изгря и братята отново се превърнаха в диви лебеди, те хванаха с клюновете си мрежата и се издигнаха високо към облаците с любимата си сестра, която все още спеше. Слънчевите лъчи падаха точно върху лицето є. Ето защо един от лебедите летеше над главата є, за да є пази сянка с широките си криле.
Когато Елиза се събуди, сушата вече не се виждаше. Мислеше, че все още сънува – толкова странно беше усещането да се носи високо във въздуха над морето. До нея лежеше клонче зрели ягоди и снопче вкусни корени. Най-малкият от братята ги бе събрал за Елиза и тя му се усмихна благодарно, защото знаеше, че това е именно лебедът, който летеше над главата є и є пазеше сянка.
Те летяха толкова високо, че първият кораб, когото видяха под себе си, приличаше на бяла чайка, която се люлее върху вълните. Минаха над голям облак, цяла планина. По него Елиза проследи сянката си и сенките на единадесетте лебеда. Те изглеждаха огромни. По-красива картина тя не бе виждала. Но с издигането на слънцето и с отдалечаването на облака изчезна и сянката на летящите лебеди върху него.
Целия ден лебедите летяха като свистяща във въздуха стрела и въпреки това летяха по-бавно от друг път, защото сега носеха сестра си. Задаваха се тъмни облаци, вечерта наближаваше. Елиза глeдаше със страх как слънцето полека залязва, а скалата все още не се виждаше. Струваше є се, че лебедите започнаха по-бързо да махат с криле. Ах! Тя бе виновна, че не се движеха достатъчно бързо. Когато слънцето залезе, те ще се превърнат в хора, ще паднат в морето и ще се удавят. От цялото си сърце тя отправи молитва към Бога, но все още не съзираше скалата. Черни облаци ги застигаха. Силни пориви на вятъра вещаеха щурм. Облаците бяха надвиснали над тях като огромна заплашителна вълна от олово, която със страшна сила рукна към тях. Светкавици бляскаха една след друга.
Слънцето вече бе допряло хоризонта. Сърцето на Елиза се блъскаше в гърдите. Изведнъж лебедите се спуснаха надолу, толкова бързо, че Елиза помисли, че пада. Но ето, че те отново се понесоха. Слънцето бе до половина във водата. Едва тогава Елиза забеляза малката скала под себе си. Тя приличаше на тюлен, който тъкмо си бе подал главата от водата. Слънцето бързо изчезваше. Сега то приличаше на малка звезда. В този миг кракът є допря твърда земя. Слънцето угасна като последното пламъче на догаряща хартия. Около себе си Елиза видя братята си, хванати за ръце. Имаше място точно колкото за нея и тях. Вълните се разбиваха в скалата и ги обливаха като пороен дъжд. Небето сякаш гореше и гръмотевиците се търкаляха по него една след друга. Но сестрата и братята се държаха за ръце и пееха псалми, което ги утешаваше и окуражаваше.
Сутринта бе свежа и тиха. Щом слънцето се показа, лебедите отлетяха с Елиза от островчето. Морето все още се бунтуваше. От въздуха белите вълни приличаха на бели лебеди върху тъмнозелената вода.
Когато слънцето се издигна по-високо на небето, Елиза съзря една сякаш плаваща във въздуха планинска страна с искрящи ледове по скалистите върхове. В центъра є се издигаше един огромен замък с невероятни сводове на няколко етажа, украсени с колони. В подножието му се люлееха палмови горички и великолепни цветя, големи колкото воденични камъни. Елиза попита дали това е страната, в която я водеха, но лебедите поклатиха глави, защото сестра им виждаше красивия, винаги менящ се небесен замък на Фата Моргана. Там човек не можеше да пристъпи. Елиза гледаше втренчено картината. Изведнъж планините, горите и замъкът се срутиха и на тяхно място се появиха двадесет гордо изправени черкви, всичките еднакви, с високи кули и заострени прозорци. Струваше є се, че чува звуците на орган, но това бе всъщност шумът на вълните. Елиза се бе приближила съвсем до черквите, когато те се превърнаха във флотилия кораби, която плаваше под нея. Погледна надолу и видя само морски пари, които се носеха над водата. Да, тя бе свидетел на една вечна промяна, но ето че най-сетне съзря истинската земя, в която отиваше. Прекрасните сини планини се издигаха величествено, а в тях се гушеха кедрови гори, градове и замъци. Много преди слънцето да залезе, тя вече стоеше върху една скала пред голяма пещера, обрасла с нежни зелени лиани, които приличаха на бродирани килими.
– Да видим какво ще сънуваш тази нощ тук – каза най-малкият брат и я заведе в спалнята є.
– Да можех да сънувам как да ви освободя от магията – пожела си Елиза.
Тази мисъл не є излизаше от ума. Тя се помоли от все сърце Господ да є помогне. Даже и в съня си продължи да се моли. Стори є се, че лети високо във въздуха към двореца на Фата Моргана. Феята я посреща. Тя бе красива и ослепителна и въпреки това приличаше на старицата, която є даде дивите ягоди в гората и която є разказа за лебедите със златните корони на главите.
– Братята ти могат да се освободят – є каза феята. – Но ти трябва да си много смела и издръжлива. Въпреки че морето е по-меко от нежните ти ръце, то променя твърдите камъни, но те не чувстват болката, която ще изпитат твоите пръсти. Камъните нямат сърце, не се измъчват, не се страхуват от това, което ти ще трябва да изтърпиш. Виждаш ли копривата, която държа в ръцете си. Много такава коприва расте около пещерата, в която спиш. Но ще ти трябва само тази коприва и копривата, която расте по гробовете в черковните дворове. Запомни го! Такава коприва ще береш, макар че тя ще изгори ръцете ти и ще ти излязат мехури. Късай стъблата с нозете си. Ще ти дам лен, с който да изплетеш и увържеш единадесет ризници с дълги ръкави. Когато са готови, ще ги хвърлиш върху единадесетте диви лебеда. Тогава магията ще се развали. Но добре помни, че щом започнеш работа, не бива да говориш, докато не си готова, дори това да трае цяла година. Първата дума, която изречеш, ще премине като смъртоносна кама през сърцата на братята ти. Животът им зависи от езика ти. Помни това добре!
Елиза пипна с ръка копривата и се опари като от огън. Събуди се от болка. Беше светъл ден. Близо до постелята си видя стрък коприва като тази, която бе сънувала. Момичето падна на колене и благодари на Бога, след което излезе от пещерата, за да започне работа.
С нежните си ръце тя късаше ужасната коприва, която я гореше. Големи мехури покриха дланите и ръцете є, но тя с удоволствие търпеше болката, за да спаси скъпите си братя. Всяко стръкче коприва тя тъпчеше с босите си крака и предеше зелената прежда.
Когато слънцето залезе, братята се върнаха. Те много се уплашиха, че девойката бе онемяла. Решиха, че това е нова магия на злата мащеха, но когато видяха ръцете є, разбраха какво прави заради тях. Най-малкият брат се разплака и там, където падаха сълзите му, болката и мехурите изчезваха.
Елиза продължи да работи и през нощта. Тя не можеше да намери покой, докато не освободеше братята си. Целият следващ ден, докато братята є ги нямаше, тя остана сама, но никога досега времето не беше летяло толкова бързо. Първата ризница бе готова и Елиза веднага се залови за следващата.
Ловджийски рог прозвуча в далечината. Девойката се изплаши. Шумът се приближаваше. Лаеха кучета. Елиза се скри в пещерата. Завърза копривата, която бе набрала и стъпкала на сноп, и седна отгоре є.
Изведнъж от храстите изскочи огромно куче, а веднага след него още едно и още едно. Те лаеха силно, избягаха и пак се появиха. Не мина много време и до пещерата дотърчаха всички ловци, а най-красивият между тях бе кралят на страната. Той се приближи към Елиза. Никога не беше виждал толкова красиво момиче.
– Как си попаднало тук, прекрасно дете? – попита той.
Елиза поклати глава. Тя не смееше да проговори заради спасението и живота на братята си. Скри ръце под престилката си, за да не види кралят нейното страдание.
– Ела с мен – каза той. – Не бива да оставаш тук. Ако си така добра, колкото си красива, ще те облека в коприна и кадифе, ще поставя на главата ти златна корона и ти ще живееш в най-богатия ми дворец.
При тези думи кралят я взе на коня си. Елиза плачеше, кършеше ръце, а кралят я успокояваше:
– За твое добро е. Някой ден ще си ми благодарна за това.
И той потегли през планините. Държеше девойката пред себе си на седлото, а ловците ги следваха отзад.
Когато слънцето залезе, те стигнаха великолепната столица с черкви и високи куполи. Кралят я въведе в замъка, където в огромните мраморни зали играеха водоскоци, а стените и таваните сияеха с чудни рисунки. Но Елиза не виждаше всичко това. Тя плачеше и тъгуваше. Смирено позволи на жените да є облекат кралски одежди, да сплетат перли в косите є и да сложат тънки ръкавици върху изгорените є пръсти.
Когато се появи пред двора, тя бе толкова ослепително красива, че всички є се поклониха дълбоко, а кралят я обяви за своя годеница. Само архиепископът клатеше глава и шепнеше, че сигурно хубавото горско момиче е вещица, която е заслепила всички погледи и омаяла сърцето на краля.
Но кралят не го слушаше. Той заповяда да свири музика, да донесат най-вкусните гозби и най-красивите момичета да танцуват за Елиза. Поведоха я през ухаещи градини и великолепни зали, но нито по устните, нито по очите є пробегна усмивка. Там завинаги се бе загнездила мъката. Тогава кралят отвори една малка стаичка, близо до бъдещата є спалня. Стаичката бе украсена с изящни зелени килими и приличаше досущ на пещерата, в която я бяха намерили. На пода лежеше снопът прежда, която тя бе изпрела от копривата, а от тавана висеше готовата ризница. Всичко това бе донесъл един от ловците.
– Тук можеш да си спомняш предишното си жилище – каза кралят. – Ето работата, с която се занимаваше там. Сега, сред цялото великолепие ще ти е приятно да си спомняш миналото.
Когато Елиза видя това, сърцето є се стопли, на устните є се появи усмивка, страните є поруменяха отново. Тя мислеше за освобождението на братята си, целуна ръката на краля, а той я притисна до сърцето си и нареди всички камбани да забият за сватба. Нямото красиво горско момиче стана кралица на страната.
Архиепископът шепнеше лоши слова в ушите на краля, но те не достигаха сърцето му. Сватбата се състоя и архиепископът сам трябваше да положи короната на главата на булката. Той злобно натисна тесния кръг върху челото є и є причини болка, но много по-тежък обръч стягаше сърцето є – мъката по нейните братя. Елиза не почувства физическата болка. Устата є беше няма. Само една дума можеше да убие братята є. Но в очите є гореше обич към добрия хубав крал, който правеше всичко, за да я зарадва. Тя го обикваше с всеки изминат ден. Ах, само да можеше да му се довери, да му открие мъката си! Но тя трябваше да мълчи. Мълчаливо трябваше да завърши работата си. Ето защо нощем тя се измъкваше от кралското ложе, отиваше в малката стаичка, която бе подредена като пещерата, и плетеше ризница след ризница. Но когато започна да плете седмата ризница, преждата є свърши.
Тя знаеше, че в черковното гробище расте копривата, която трябваше сама да набере. Но как да стигне дотам?
– Ах, болката в пръстите ми не може да се сравни с мъката в сърцето ми – мислеше си тя. – Трябва да съм смела, дано Господ ми помага!
С огромен страх в душата, като че ли върши нещо лошо, тя се промъкна в ясната лунна нощ в градината, мина по дългите алеи, излезе на пустите улици и тръгна към гробището. На най-големия надгробен камък видя да седят в кръг грозни вещици. Елиза трябваше да мине покрай тях и те я загледаха със злите си очи, но тя прочете молитвата си, набра от парещата коприва и я занесе в двореца.
Само един единствен човек я видя. Това беше архиепископът, защото той будуваше, докато другите спяха. Сега вече той беше уверен, че кралицата наистина е вещица и бе омагьосала краля и целия народ.
В изповедалнята разказа на краля какво беше видял и от какво се опасява. Когато тежките думи се отрониха от устата му, статуите на светците поклатиха глави, като че ли искаха да кажат: “Не е вярно, Елиза е невинна!”. Но архиепископът реши, че те се съгласяват с него, че потвърждават нейния грях. Две тежки сълзи се търкулнаха по лицето на краля. Той си тръгна със съмнения в сърцето. Нощем се правеше на заспал, но сънят бягаше от очите му. Усещаше как Елиза става всяка нощ и всяка нощ я виждаше тихо да изчезва в тайната си стаичка.
Ден след ден лицето на краля посърваше. Елиза забелязваше промяната, но не разбираше причината. Това я плашеше и мъка свиваше сърцето є за братята є. Солените є сълзи се стичаха по кралското кадифе и пурпур и оставаха да блестят там като истински диаманти. Всички, които виждаха това богатство, искаха да станат кралици. Тя почти бе свършила работата си. Оставаше є да изплете само една ризница, но нямаше прежда. Още веднъж, само този последен път, тя трябваше да отиде на гробището и да набере няколко шепи коприва. С ужас си мислеше за безлюдния път до гробището и за страшните вещици. Но волята є бе твърда като вярата є в Бога.
Елиза тръгна, но кралят и архиепископът тръгнаха след нея. Те я видяха да изчезва зад желязната порта на гробището и когато се приближиха, видяха вещиците да седят на надгробната плоча, както и Елиза ги бе видяла първия път. Кралят извърна очи. “И тя е една от тях – помисли си той – тя, чиято глава тази вечер почиваше до моите гърди.”
– Нека я съди народът! – каза той.
И народът я осъди да бъде изгорена в червените пламъци.
От великолепните кралски покои я заведоха в една тъмна влажна килия с желязна решетка на прозорчето, през което свиреше вятърът. Вместо кадифе и коприна є дадоха снопчето коприва, което бе набрала, за да положи на него главата си. Твърдите парещи ризници, които бе оплела, трябваше да є служат за постеля и завивка. Но всъщност нищо по-скъпо не можеха да є дадат. Елиза отново се зае с работата си, молейки се на Господ. Отвън уличните деца пееха подигравателни песнички за нея. Никой не я утеши с една мила дума.
Привечер край прозорчето є прошумоля лебедово крило. Това беше най-малкият є брат. Той бе намерил сестра си. Елиза се разрида от радост, въпреки че тази нощ щеше да е последната в живота є. Но ето че бе почти готова с работата си, а и братята є бяха при нея.
Архиепископът дойде, за да прекара последния є час с нея, както беше обещал на краля. Но Елиза поклати глава и го отпрати с поглед и жестове. Тази нощ тя трябваше да завърши работата си, иначе всичките є досегашни усилия щяха да са напразни, всичките болки, сълзи и безсънни нощи. Архиепископът си тръгна с ядни слова, но бедната Елиза знаеше, че е невинна и продължи да работи.
Малки мишлета търчаха по пода и є носеха копривените листа до нозете, за да є помогнат малко, а един дрозд кацна на решетката и цяла нощ я окуражаваше с веселите си песни.
Почти се зазоряваше. След един час слънцето щеше да изгрее. Единадесетте братя се събраха пред кралските порти и настояваха да ги отведат при краля. Но не ги пуснаха, защото било още нощ, царят спял и не бивало да се буди. Братята се молеха, заплашваха. Дойде стражата. Най-накрая дойде и самият крал да види какво става. В този миг слънцето изгря. От братята не остана и следа, само единадесет диви лебеда се виеха над замъка.
През градските врати се изсипваше народ, за да види как ще изгорят вещицата. Една мършава кранта теглеше каруцата, в която седеше Елиза. Беше загърната в роба от грубо платно. Великолепната є разбъркана дълга коса се пилееше около красивото є лице. Страните є бяха смъртно бледи. Устните є мърдаха леко, докато пръстите є плетяха зелената прежда. Даже и по пътя към кладата тя не прекъсваше започната работа. Десетте готови ризници лежаха в краката є. Тя плетеше единадесетата. Хули се сипеха върху нея от всички страни.
– Вижте вещицата как нарежда! Не държи молитвеник в ръцете си, а отвратителното си магьосническо плетиво. Вземете є го, разкъсайте го на хиляди парчета!
Всички се втурнаха към нея да разкъсат ризницата. Тогава от небето се спуснаха единадесетте бели лебеда, кацнаха на каруцата около Елиза и запляскаха с големите си криле.
– Това е знак от небето! Сигурно е невинна! – шепнеха мнозина, но никой не се престраши да го каже високо.
Палачът я хвана за ръката. Тогава Елиза бързо хвърли единадесетте ризници върху лебедите и те се превърнаха в единадесет прекрасни принцове. Най-малкият обаче имаше едно лебедово крило вместо ръка, защото ризницата му имаше само един ръкав, другият Елиза не бе успяла да довърши.
– Сега вече мога да говоря – извика тя. – Аз съм невинна!
И хората, които видяха какво се случи, се поклониха пред нея като пред светица, но тя припадна в ръцете на братята си. Напрежението, страхът и болката я бяха изтощили.
– Да, тя е невинна – каза най-големият брат и разказа всичко, което се бе случило.
Докато той говореше, се разнесе ухание като от милиони рози, защото всяко дърво на кладата беше пуснало корени и му бяха поникнали клонки. Появи се един голям храст с червени рози, а на върха му сияеше като звезда един бял цвят. Кралят го откъсна и го закичи на гърдите на Елиза, която се събуди с мир и блаженство в сърцето.
Всички камбани забиха от само себе си, а птиците долитаха на големи ята. Процесията потегли обратно към замъка и се превърна в сватбено шествие, каквото никой крал не беше виждал.


*  *  *
В прегръдката си ме събираш цялата и ме разпиляваш из Вселената...
http://www.vbox7.com/play:8854186b

Неактивен Lake_Lady

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1374
  • Пол: Жена
  • My Smooth Operator...
Re: Андерсенови приказки
« Отговор #3 -: Февруари 14, 2008, 13:53:29 pm »
ЕЛАТА


 В гората растеше едно красиво елхово дръвче. Растеше на хубаво място. Слънцето го огряваше щедро, имаше достатъчно въздух, а наоколо растяха по-големи негови приятели, ели и борове. Но елховото дръвче бе толкова нетърпеливо да порасне, че не се радваше нито на топлото слънце, нито на свежия въздух. То не се интересуваше даже и от разговорите на селските деца, които идваха в гората да берат ягоди. Понякога децата идваха с пълни кошници, понякога с ягоди, набучени на сламки, сядаха под дръвчето и си приказваха:
– Каква хубава малка елхичка!
Дръвчето обаче оставаше равнодушно.
След една година елхичката беше пораснала с половин стъбло, а след още една година – с още половин. Защото по частите на стъблото на една елха може да се познае на колко години е.
– Ех, да бях едно такова голямо дърво като другите – въздишаше малката елхичка. – Тогава щях да разперя клоните си нашироко и с върха си щях да гледам надалеч по белия свят. Птичките щяха да си свиват гнезда в клоните ми, а при буря щях да кимам величествено, също като големите дървета.
Елхичката никак не се радваше нито на слънчевата топлина, нито на птиците, нито на червените облаци, които сутрин и вечер преминаваха над нея.
А през зимата, когато всичко бе покрито с искрящ сняг, идваше едно зайче, което просто прескачаше малкото дръвче. Толкова унизително. Но изминаха две зими и на третата дръвчето бе толкова пораснало, че зайчето трябваше да го заобикаля. “Да растеш, да растеш, да станеш голям и да остарееш – това е единственото хубаво нещо на този свят” – мислеше си дръвчето.
През есента идваха дървари и отсичаха някои от най-големите дървета. Това се случваше всяка година и младото дърво, което вече бе пораснало, с ужас гледаше величествените дървета, които падаха на земята с пращене и грохот. Отсичаха им клоните и без тях дърветата изглеждаха голи, дълги и тесни. Изобщо не приличаха на себе си. След това ги качваха на каруци и конете ги изкарваха от гората.
Къде ги караха? Какво правеха с тях?
През пролетта, когато лястовичката и щъркелът отново долетяха, дървото ги попита:
– Знаете ли къде ги карат? Не сте ли ги срещали?
Лястовичката нищо не знаеше, но щъркелът се замисли, кимна с глава и каза:
– Да, мисля, че знам. Срещнах много нови кораби на връщане от Египет. Корабите имаха чудесни мачти, мисля, че бяха те, защото миришеха на борове. Поздравих ги много пъти, те се извисяваха гордо във въздуха.
– Ех, да бях достатъчно голяма и аз да се нося по морето. Какво е всъщност морето, на какво прилича?
– Дълго е за обяснения – каза щъркелът и литна.
– Радвай се на младостта си – казваха слънчевите лъчи. – Радвай се на свежестта си, на младия живот, който кипи в теб.
Вятърът целуваше дървото, а росата оставяше сълзите си по него, но то нищо не разбираше.
Когато наближи Коледа, започнаха да секат съвсем млади дръвчета, които не бяха нито по-високи, нито даже по-стари от елата. А елата не мирясваше и все искаше да тръгне нанякъде. Тези млади дръвчета, при това винаги най-хубавите, запазваха клоните си. Слагаха ги на каруци и конете ги изкарваха от гората.
– Къде ги карат? – питаше елата. – Те не са по-големи от мен. Даже имаше едно дръвче, което бе много по-малко. Защо им запазват клоните? Къде отиват?
– Ние знаем! Ние знаем! – изчуруликаха сивите врабчета. – Долу в града ние гледахме през прозорците. Ние знаем къде ги карат. Те се радват на най-голямото великолепие и блясък, които можеш да си представиш. Ние гледахме през прозорците и видяхме, че тях ги поставят по средата на топли стаи и ги кичат с прекрасни украшения, позлатени ябълки, медени кравайчета, играчки и стотици свещички.
– И после – попита елата и всичките є клони потръпнаха. – И после, какво става?
– Повече не видяхме. Беше неописуемо!
– Дали и аз няма да поема по този бляскав път – радваше се елата. – Това е даже по-добре, отколкото да плавам по морето. Ах, как ми се иска да стане така. Ех, да беше вече Коледа. Вече съм висока и стройна като онези, които заминаха миналата година. Ех, да бях вече в колата, а после в топла стая с всичкия блясък и великолепие. И сигурно има още нещо по-добро, по-хубаво, което ме очаква там. Защо иначе ще ме кичат? Сигурно ще ми се случи още нещо много по-велико и великолепно. Но какво? Така страдам! Така жадувам. Сама не зная какво става с мен.
– Радвай ни се! – казаха въздухът и светлината. – Радвай се на свежата си младост тук, на свобода!
Но елата никак не се радваше. Тя растеше и растеше. През лятото и през зимата бе все зелена, тъмнозелена. Хората, които минаваха и я виждаха, казваха:
– Това е едно чудесно дърво!
Като наближи Коледа, най-напред отсякоха елата. Брадвата се впи в тялото є. Дървото падна със стон на земята. Остра болка прониза елата, прималя є, не можеше изобщо да си представи никакво щастие. Беше є тъжно да се раздели с дома си, с мястото, където бе поникнала. Тя знаеше, че вече никога няма да види добрите си приятели, малките храсти и цветята, които растяха около нея, а може би дори и птичките. Раздялата не бе никак приятна.
Елата се осъзна едва в един двор, където лежаха разтоварени и другите дървета. Един човек каза:
– Чудесно дърво! Непременно ще го вземем.
Дойдоха двама прислужници в лъскави униформи и занесоха елата в просторна красива зала. По стените висяха портрети, а до голямата камина стояха големи китайски вази с изрисувани лъвове по капачетата. Имаше люлеещи се столове, копринени дивани, широки маси, отрупани с илюстровани книги и с играчки за сто пъти по сто талера – така поне твърдяха децата. Елата бе изправена в голямо буре, пълно с пясък. Но никой не можеше да се досети, че това е буре, защото бе обвито в зелено и беше поставено на голям шарен килим. Как тръпнеше елата! Какво ли ще стане? Прислужници, мъже и жени, я украсяваха. На едно клонче окачиха малки кошнички, изрязани от цветна хартия. Всяка кошничка беше пълна със сладки неща. Позлатени ябълки и орехи висяха, като че ли бяха пораснали на самото дърво, а стотици червени, сини и бели свещички бяха закрепени по клоните му. Кукли, които досущ приличаха на хора – елата никога не бе виждала такива – се криеха в зелените му пазви. Най-отгоре на върха поставиха голяма звезда от сияйно злато. Беше великолепно, неописуемо великолепно.
– Тази вечер – твърдяха всички – тази вечер елата ще сияе.
– Ах – мислеше си дървото, – да настъпи по-скоро вечерта. Да запалят най-сетне свещите. И какво ли ще се случи. Дали дърветата от гората не могат да дойдат и да ме видят. Може би врабчетата летят зад прозореца. Дали няма да пусна тук корени и да стоя така украсена и зиме, и лете?
Да знаеше какво да си пожелае елата. От силните чувства я заболя кората, което за едно дърво е също толкова лошо както за нас, хората, когато ни заболи главата.
Най-накрая запалиха свещите. Какъв блясък, какво великолепие. Дървото толкова тръпнеше с всичките си клони, че една от свещите го подпали. То започна да се поти.
– Божичко, Божичко – развикаха се госпожиците и побързаха да загасят огъня.
Сега елата не смееше да мръдне. Беше ужасно. Страх я беше да не загуби нещо от своето великолепие. Бе съвсем омаяна от целия този блясък. Изведнъж вратите се отвориха и в стаята нахлуха две дузини деца, които за малко щяха да съборят дървото. След тях пристъпяха възрастните. Децата занемяха, но само за миг. После се развикаха отново и виковете им отекваха силно. Децата затанцуваха около елата и започнаха да откачват подаръците един по един.
– Какво става, какво правят? – питаше се дървото. – Какво ще стане?
Свещите тъкмо догаряха и бяха вече стигнали до клончетата. Ето защо ги загасиха. След това разрешиха на децата да оберат дървото. Те се втурнаха към него и го нападнаха така, че всичките му клони запращяха. Добре че беше вързано със златната звезда за тавана, иначе сигурно щеше да се прекатури.
Децата скачаха из стаята и се радваха на чудесните си играчки. Никой освен старата бавачка вече не поглеждаше елхата. Бавачката обикаляше дървото и мушкаше ръка между клоните му, но само за да провери дали няма някоя забравена смокиня или ябълка.
– Приказка, приказка! – развикаха се децата и задърпаха един нисък дебел мъж към дървото.
Той седна точно под него, защото “така сме като в гората – каза той, – а и на дървото ще му е приятно да слуша. Но аз ще разкажа само една приказка. Коя да бъде – тази за Иведе-Аведе или тази за Клумпе-Думпе, който паднал по стълбата, но се възкачил на престола и се оженил за принцесата?”
– Иведе-Аведе – викаха едни.
– Клумпе-Думпе – викаха други.
Настана голяма врява. Само дървото стоеше безмълвно и си мислеше:
– А аз изобщо ли няма да участвам? Нищо ли повече не трябва да правя?
Всъщност елата бе изиграла своята роля и повече нищо не се очакваше от нея.
Мъжът разказа приказката за Клумпе-Думпе, който паднал по стълбата, но се възкачил на престола и се оженил за принцесата, а децата запляскаха с ръце и завикаха:
– Разказвай, разказвай!
Те искаха и приказката за Иведе-Аведе, но им бе разказана само тази за Клумпе-Думпе.
Елата стоеше мълчалива и замислена. Никога птичките в гората не бяха разказвали такива истории. “Клумпе-Думпе паднал по стълбата и се оженил за принцесата. Да, да, така става в живота” – мислеше си дървото. То смяташе, че това е истинска история, защото човекът, който я разказа, беше много почтен господин. “Кой знае, може и аз някой ден да падна по стълбите и да се оженя за принцеса.” И елата се зарадва при мисълта за следващия ден, когато сигурно също щяха да я покрият със свещички, играчки, злато и плодове.
– Утре няма да треперя – мислеше си елата. – Ще се наслаждавам на цялото си великолепие. Отново ще чуя приказката за Клумпе-Думпе, а може би и тази за Иведе-Аведе. И дървото стоя тихо и замислено цяла нощ.
На сутринта при елата влязоха един слуга и една слугиня.
– Ето, пак ще ме украсяват – помисли си дървото.
Но вместо това го изнесоха от стаята, повлякоха го нагоре по стълбите до тавана и го оставиха в един тъмен ъгъл, където не достигаше слънчев лъч.
– Какво значи това? Какво ще правя тук? Какво ще мога да чувам тук? – зачуди се елата.
Тя се облегна на стената и потъна в дълбок размисъл. А време за размисъл имаше много, защото минаваха дни и нощи, без да дойде никой. А когато един ден влезе някой, то бе само за да остави няколко празни сандъка в ъгъла. Дървото си лежеше съвсем скрито, сякаш го бяха забравили.
– Сега навън е зима – мислеше си елата. – Земята е твърда и покрита със сняг. Хората не могат да ме посадят, затова седя тук да чакам пролетта. Колко добре обмислено. Колко благородни са хората. Само да не беше толкова тъмно и така пусто. Няма дори едно малко зайче. Всъщност в гората беше много хубаво, когато снегът беше навалял и зайчето подскачаше наоколо. Даже когато ме прескачаше. Но тогава не му се радвах. Толкова съм самотна тук горе!
– Цър-цър – изписка в този миг едно малко мишле и изпълзя напред.
След него се показа още едно. Те притичаха към елата и пропълзяха между клоните є.
– Ужасен студ – казаха малките мишки. – Иначе тук е много хубаво, нали стара елхичко?
– Изобщо не съм стара – отвърна елхата. – Има дървета, които са много по-стари от мен.
– Откъде идваш и какво знаеш? – поинтересуваха се мишките.
Те бяха безумно любопитни.
– Разкажи ни за най-хубавите места на земята. Била ли си там? Била ли си в килера, където по рафтовете лежат сирена, а от тавана висят шунки, където танцуваме по лоените свещи. Това е едно място, където влизаш мършав и излизаш дебел.
– Не, не съм била там – каза елата. – Но съм била в гората, където слънцето грее и птичките пеят.
И елата им разказа всичко от своята младост. Малките мишки не бяха чували такива неща. Те слушаха много внимателно и накрая казаха:
– Колко много неща си видяла! Колко си била щастлива!
– Аз ли – зачуди се елата и се замисли над това, което разказваше. – Да, наистина бяха хубави времена.
След това им разказа за Бъдни вечер, когато бе окичена със сладки и свещички.
– Ах, колко си била щастлива, стара елхичко – възкликнаха отново мишките.
– Изобщо не съм стара – повтори елата. – Едва тази година дойдох от гората. Аз съм в разцвета на силите си, просто съм израсла високо.
– Колко хубаво разказваш! – възхитиха се мишките.
На следната вечер дойдоха още четири мишлета, на които елата също трябваше да разкаже историята си. И колкото повече разказваше, толкова по-ясно си спомняше миналото и накрая рече:
– Бяха хубави времена. Но те пак могат да се върнат. Клумпе-Думпе паднал от стълбата и се оженил за принцесата. Може би и аз ще се оженя за една принцеса.
И така дървото се замечта за една красива малка брезичка, която расте в гората и която за него би била една истински красива принцеса.
– Кой е Клумпе-Думпе – попитаха мишките.
И елата им разказа цялата приказка. Тя си спомняше всяка дума. Малките мишки бяха толкова щастливи, че бяха готови да скочат чак на върха на дървото. На следващата нощ дойдоха още мишки, а в неделя – дори два плъха. Но приказката не хареса на плъховете, а това натъжи мишките, които също вече смятаха, че приказката не е чак толкова забавна.
– Само една приказка ли знаете? – попитаха плъховете.
– Само една – отговори дървото. – Научих я в най-щастливата вечер на живота си, но тогава не знаех колко съм щастлива.
– Много глупава приказка! Не знаете ли други приказки за сланинка и лоени свещи? Някакви приказки за килери с храни?
– Не! – отвърна дървото
– Е, тогава благодаря и довиждане – отвърнаха плъховете и си тръгнаха.
Постепенно и малките мишки престанаха да идват. Дървото въздъхна:
– Беше много приятно, когато пъргавите мишлета седяха около мен и слушаха моите разкази. Ето че и това отмина. Но си обещавам, че ще се забавлявам, когато пак ме изведат.
Но когато това стана... ах! Беше рано сутринта, когато дойдоха работници да разчистват тавана. Преместиха сандъците, измъкнаха дървото. Наистина малко грубо го хвърлиха на пода, затова пък един от тях веднага го повлече към стълбите, където грееше денят.
– Ето че животът започва отново – радваше се елата, която вече усещаше свежия въздух и първия слънчев лъч. Беше навън, на двора. Всичко ставаше толкова бързо. Елата съвсем забрави да се погледне, толкова беше заета да гледа наоколо. Дворът преминаваше в градина, където всичко цъфтеше. Розите се бяха надвесили свежи и уханни над малкия парапет, липите цъфтяха, лястовичките прелитаха и цвъртяха:
– Чурулик-чурулик, мъжът ми се върна!
Но нямаха предвид дървото.
– Ще живея – радваше се елата и разпери широко клоните си.
Всички те бяха повехнали и пожълтели. Захвърлиха я в ъгъла сред копривата и плевелите. Звездата от златна хартия все още се държеше на върха и бляскаше на слънцето.
На двора си играеха няколко от веселите дечица, които на Бъдни вечер танцуваха около елхата и є се радваха. Едно от най-малките се втурна и откъсна златната звезда.
– Вижте какво намерих на това грозно старо коледно дръвче – викна момченцето и започна да тъпче клоните, така че те запукаха под ботушите му.
Дървото погледна целия разкош от цветя и свежест в градината, погледна и себе си и му се прииска да си бе останало в тъмния ъгъл на тавана. Спомни си свежата си младост в гората, веселата коледна вечер, малките мишлета, които с такова удоволствие слушаха приказката за Клумпе-Думпе.
– Свърши! Свърши! – рече бедното дръвче. – Ех, защо не се радвах, когато можех! Свърши! Свърши!
Слугата насече елата на малки парчета. Стана голяма купчина, която пламна красиво под огромния котел. Дървото въздишаше тежко. Всяка въздишка бе като изстрел. Ето защо децата, които играеха навън, притичаха бързо и седнаха пред огъня, втренчиха се в него и при всеки пукот викаха: “па!па!”. А при всеки пукот, който бе една въздишка, дървото си спомняше по един летен ден в гората и по една зимна звездна нощ. То си спомняше Бъдни вечер и Клумпе-Думпе, единствената приказка, която беше чуло и можеше да разказва – и докато си спомняше,... изгоря.
Децата играеха на двора, а най-малкият бе закичил златната звезда на гърдите си, която красеше елата през най-щастливата є вечер. Но Коледа свърши и дървото..., и приказката свърши. Свърши, свърши. Всички приказки свършват!
« Последна редакция: Февруари 14, 2008, 13:58:19 pm от Lake_Lady »
В прегръдката си ме събираш цялата и ме разпиляваш из Вселената...
http://www.vbox7.com/play:8854186b

Неактивен Qween of the black hearts

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 4186
  • Пол: Жена
Re: Андерсенови приказки
« Отговор #4 -: Февруари 14, 2008, 14:10:38 pm »
ммм тази не я знаех много ме натъжиии

Неактивен Lake_Lady

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1374
  • Пол: Жена
  • My Smooth Operator...
Re: Андерсенови приказки
« Отговор #5 -: Февруари 14, 2008, 14:50:34 pm »
Всичките му приказки малко или много са тъжни.  [confused]  Може би защото са истински. Могат да научат децата на много неща, които другите приказки спестяват  [confused]. А и не само децата.  
В прегръдката си ме събираш цялата и ме разпиляваш из Вселената...
http://www.vbox7.com/play:8854186b

Неактивен Lake_Lady

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1374
  • Пол: Жена
  • My Smooth Operator...
Re: Андерсенови приказки
« Отговор #6 -: Февруари 14, 2008, 16:21:21 pm »
ХРАБРИЯТ ОЛОВЕН ВОЙНИК


   Имаше едно време 25 оловни1 войника. Всички те бяха братя, защото бяха родени от една стара оловна лъжица. Държаха пушките си на рамо и гледаха право напред. Униформата им беше много хубава, в червено и синьо. Първата дума, която чуха, когато се отвори капакът на кутията, в която лежаха, бе: “Оловни войници!” Това извика едно малко момче и запляска с ръце. Те бяха неговият подарък за рождения му ден. Момчето веднага ги подреди на масата. Войниците си приличаха досущ един на друг, само един от тях беше по-различен. Той имаше един крак, тъй като бе отлят последен и оловото свърши. Въпреки това той стоеше на единия си крак също така здраво както останалите войници на двата си крака и точно затова беше най-интересен.
На масата, където бяха подредени, имаше още много играчки, но най-красив беше един хартиен замък. През малките прозорци се виждаха залите. Пред замъка имаше дръвчета, подредени около малко огледало, което представляваше езеро. По него плаваха и се оглеждаха восъчни лебеди. Всичко бе много красиво, но най-красива бе една малка девойка, която стоеше на отворената врата на замъка. И тя беше от хартия, но бе облечена в пола от фина коприна, а на раменете си носеше малка синя лента като пелерина, в средата на която сияеше брошка, голяма колкото лицето є. Девойката бе разперила ръце, защото беше танцьорка и бе вдигнала единия си крак толкова високо във въздуха, че оловният войник изобщо не можеше да го види и реши, че и тя като него има само един крак.
– Ето жена за мен! – помисли си войникът. – Но тя е знатна хубавица, живее в замък, а аз имам само една кутия, в която сме двадесет и пет войника. Това не е място за нея. Все пак искам да се запозная.
Той се скри зад една кутия с енфие на масата, за да може по-добре да наблюдава малката нежна госпожица, която продължаваше да стои на един крак, без да губи равновесие.
Късно вечерта сложиха всички оловни войници в кутията, а хората в къщата си легнаха. Изведнъж играчките оживяха, започнаха да си ходят на гости, да водят сражения, да правят балове. Оловните войници затропаха в кутията, защото също искаха да участват, но не можеха да отворят капака. Лешникотрошачката се премяташе през глава, тебеширът тракаше по дъската. Беше толкова шумно, че канарчето се събуди и започна да рецитира стихове на играчките. Единствено оловният войник и танцьорката не се помръдваха. Тя стоеше на пръсти с разтворени ръце, а той все така храбро стоеше на единия си крак и не я изпускаше от очи.
Часът удари дванадесет и – щрак! – капакът на кутията за енфие се отвори, но в нея нямаше енфие, не, от нея се подаде един малък черен трол. Това беше страхотен номер.
– Оловно войниче! – извика тролът. – Какво си зяпнал така?
Но войникът се направи, че нищо не беше чул.
– Ще видиш ти тогава! – закани се тролът.
На другата сутрин, когато децата станаха от сън, оловният войник бе преместен на прозореца. Изведнъж – дали това беше работа на трола или пък се появи внезапно течение – прозорецът се отвори и войникът падна на главата си от третия етаж. Беше ужасен полет. Кракът му стърчеше във въздуха, той стоеше на фуражката си, а пушката му бе забита между плочите.
Прислужничката и момченцето веднага слязоха да го търсят. Но въпреки че за малко не го стъпкаха, не можаха да го видят. Ако оловният войник бе извикал: “Тук съм!”, щяха да го намерят. Но той реши, че не му приляга да вика, след като е в униформа.
Започна да вали. Капките падаха все по-близо една до друга, докато накрая заплющя истински порой. Когато дъждът спря, при войника дойдоха две улични момчета.
– Я виж! Оловен войник. Ще го пуснем да пътешества – каза едното.
И те измайсториха лодка от вестник, поставиха войника в нея и ето че той вече плаваше по канавката. Хлапетата тичаха до него и пляскаха с ръце. Леле мале! Какви вълни имаше и колко силно беше течението. Ами да, нали беше валяло като из ведро. Хартиената лодка се издигаше и пропадаше, а понякога правеше толкова резки завои, че тръпки побиваха войника. Но той си оставаше все така храбър, мускул не трепваше по лицето му, гледаше право напред и държеше пушката на рамо.
Изведнъж лодката заплава под дълга греда. Стана тъмно като в кутията на войника.
– Къде ли отивам? – помисли си той. – Да, да, това е само работа на трола. Ех, поне малката девойка да беше с мен, пък можеше и да е дваж по-тъмно!
Изведнъж отнякъде изскочи голям воден плъх, който живееше под гредата.
– Имаш ли паспорт? – изцвърча плъхът. – Дай го!
Но войникът мълчеше и още по-здраво стисна пушката си. Лодката продължи надолу, а плъхът тичаше след нея. Олеле! Как само бляскаха зъбите му и как викаше на тресчиците и сламките:
– Спрете го! Спрете го! Той не си е платил митото! Не си е показал паспорта!
Но лодката плаваше все по-бързо и по-бързо. Войничето вече виждаше светлина в края на гредата, но също така чуваше и страшен шум, който би изплашил и най-големия смелчага. Представете си, там, където свършваше гредата, вадата се изливаше в голям канал. Това за войника беше също толкова опасно, колкото страшно би било за нас да се спуснем в бездната на огромен водопад.
Той беше толкова близо, че вече не можеше да спре. Лодката излетя напред. Горкият оловен войник се държеше храбро, колкото можеше. Никой не биваше да каже, че му е мигнало дори едното око. Лодчицата се завъртя три-четири пъти, напълни се с вода до ръба и започна да потъва. Водата стигаше до шията на оловния войник. Лодката потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Хартията се разкъса. Водата покри главата на войника. Той мислеше за малката красива танцьорка, която никога вече нямаше да види, а в ушите му звучеше:
Храбрецо, на крака!
Тук дебне те смъртта!
Хартията под краката му се разцепи и оловният войник пропадна, но в същия миг бе погълнат от една голяма риба.
Колко тъмно беше в търбуха на рибата. Даже по-тъмно отколкото под гредата, а и нямаше много място. Но оловният войник бе храбър и лежеше в цялата си дължина с пушка в ръка.
Рибата заплува в кръг, замята се бясно, най-накрая замря. Сякаш светлинен лъч я проряза. Светлината блесна съвсем ясно и един глас извика: “Оловен войник!” Рибата беше хваната, закарана на пазара, продадена и отнесена в кухнята, където прислужницата я разряза с голям нож. Тя хвана с два пръста войничето през кръста и го занесе в стаята, където всички искаха да видят странното човече, което бе пътувало в корема на рибата. Войникът обаче не се възгордя. Поставиха го на масата и – каква изненада! Оловният войник се намери в същата стая, в която беше и преди, видя същите деца и същите играчки на масата: красивия замък с прекрасната малка танцьорка. Тя все още стоеше на единия си крак, а другият беше вдигнала високо във въздуха. Изглеждаше много стабилна. Това развълнува оловния войник. Малко оставаше от очите му да закапят оловни сълзи, но това не биваше да се случва. Той я гледаше и тя го гледаше, но не си казаха нито една дума.
В същия миг едно от малките момченца грабна войника и го запрати в камината, а той нищо не бе направил. Това отново бе дело на трола от кутията.
Оловният войник бе облян в светлина и почувства такава ужасна горещина, но не разбра дали от огъня или от любовта. Боята му се беше обелила, но дали от пътешествието или от мъка, никой не можеше да каже. Той погледна малката хубавица, тя също го погледна и той почувства, че се разтапя, но въпреки всичко стискаше храбро пушката в ръка. Изведнъж вратата на стаята се отвори, духна вятър, вдигна танцьорката и тя полетя като силфида2 право към оловния войник в камината, пламна и изчезна. А оловният войник се стопи на топче. Когато на другия ден прислужницата изхвърляше пепелта, тя намери едно оловно сърчице. От танцьорката пък бе останала само брошката, изгоряла, черна като въглен...


*  *  *
В прегръдката си ме събираш цялата и ме разпиляваш из Вселената...
http://www.vbox7.com/play:8854186b

Неактивен Lake_Lady

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1374
  • Пол: Жена
  • My Smooth Operator...
Re: Андерсенови приказки
« Отговор #7 -: Февруари 18, 2008, 11:44:55 am »
ГАЛОШИТЕ НА ЩАСТИЕТО


1.НАЧАЛО

  Това се случи в Копенхаген, в една от къщите на улица “Йостергеде”, недалеч от пазарния площад “Конгенс нюторв”. Имаше голямо празненство. А когато човек покани толкова много гости, после го канят и него. Половината от гостите играеха на карти, а другата половина обсъждаше предложението на домакинята също да си намери някакво забавление. Всички се чувстваха добре и разговорите прескачаха през най-различни теми. Между другото стана дума и за Средновековието. Някои твърдяха, че тази епоха била далеч по-хубава от нашата. Съдебният съветник Кнап защитаваше усърдно тази теза. Домакинята се присъедини към него и двамата се обединиха срещу публикуваното в алманаха мнение на Йорстед за старите и новите времена, където нашето време бе описано като най-хубавото. Съдебният съветник смяташе времето на крал Ханс за най-хубавото и най-щастливото.
На фона на целия този разговор “за” и “против”, прекъснат само от пристигането на вестника, в който и без друго нямаше нищо интересно за четене, нека се отправим към предпоследната стая, където бяха струпани палта, бастуни, чадъри и галоши. Тук седяха две жени, една млада и една стара. Човек можеше да си помисли, че те бяха дошли с господарките си, някоя стара госпожица или някоя вдовица, но ако се вгледаше по-внимателно в тях, щеше да забележи, че това не бяха обикновени прислужнички. Ръцете им бяха прекалено нежни, осанката и движенията им – прекалено царствени, а дрехите им имаха доста дръзки кройки. Това бяха две феи. По-младата не беше самата фея Щастие, а една от приближените на една от нейните придворни дами, която раздаваше по-малките дарове на Щастието. По-старата изглеждаше много строга. Това беше феята Скръб, която винаги лично следеше делата си, за да е сигурна, че работа ще е свършена както трябва.
Те си разказваха какво бяха правили през изминалия ден. Тази, която бе приближена на придворната дама на Щастието, бе изпълнила няколко незначителни задачи. Тя бе спасила една нова шапка от проливния дъжд, благодарение на нея един честен човечец бе получил поздрави от една високопоставена нула и бе свършила още няколко подобни поръчки. Но това, което є оставаше да направи, бе наистина необикновено.
– Днес е рожденият ми ден – похвали се тя. – Ето защо на мен е поверен чифт галоши, които трябва да предам на хората. Тези галоши имат чудното свойство да пренасят всекиго, който ги обуе, на което и да е място или време. Те могат да изпълняват мигновено всяко желание, свързано с място или време, и така да направят притежателя си истински щастлив.
– Само така си мислиш! – отвърна Скръбта. – Всъщност притежателят на галошите ще бъде безкрайно нещастен и ще благославя мига, когато се освободи от тях.
– Виж, ще оставя галошите пред вратата. Все някой ще ги сбърка със своите, ще ги обуе и ще стане щастлив – каза младата фея.
Това беше разговорът на феите.
2. КАКВО СЕ СЛУЧИ СЪС СЪДЕБНИЯ СЪВЕТНИК
Вече бе станало късно. Съдебният съветник Кнап си тръгна, унесен в мисли по отминалото време на крал Ханс. Случи се тъй, че на него бе писано вместо своите галоши да обуе галошите на Щастието и с тях да излезе на улицата. Магическата сила на галошите го пренесе веднага назад във времето на крал Ханс. Ето защо той наджапа направо в дълбоката кал по улицата, тъй като по онова време още нямаше тротоари.
– Не е за вярване колко е мръсно тук, няма тротоар, а фенерите не светят! – зачуди се съдебният съветник.
Луната още не се беше издигнала достатъчно високо, въздухът беше натежал от леката мъгла и очертанията на всички предмети се разливаха в тъмнината. На близкия ъгъл пред изображение на Богородица висеше уличен фенер. Светлинката едва мъждукаше и съветникът забеляза Божията майка с младенеца, едва когато се озова точно под фенера и погледът му падна върху картината.
– Това сигурно е ателие на художник, който е забравил да си прибере картината – помисли си той.
Няколко души в дрехи от онова време минаха покрай него.
– Ама че костюми, сигурно идват от маскен бал.
Изведнъж гръмнаха барабани и свирки, улицата се озари от множество факли. Съдебният съветник се спря учуден. Край него минаваше странно шествие. Най-отпред маршируваха цял отряд барабанчици, които много усърдно биеха барабаните си. Те бяха следвани от телохранители с лъкове и арбалети. Най-знатният в шествието бе един духовник. Недоумяващият съдебен съветник попита какво е това шествие и кой е този човек.
– Това е зеландският епископ – отвърна един мъж.
– Божичко, какво ли си е наумил епископът? Не, не, този човек не е епископ! – въздъхна съветникът и поклати глава.
Потънал в мисли за току-що видяното и без да се оглежда наляво и надясно, съдебният съветник тръгна по улица “Йостергеде” и прекоси площада “Хойброплас”. Мостът към дворцовия площад “Слодспладсен” го нямаше. Той съзря неясните очертания на продълговат предмет във водата и се натъкна на двама души в една лодка.
– Желае ли господинът да бъде прекаран на Холм? – попитаха те.
– На Холм? – учуди се съдебният съветник, тъй като все още не знаеше в коя епоха се намира. – Искам да отида в Кристиянсхаун, на улица “Лиле торвегеде”!
Мъжете го погледнаха изумени.
– Кажете ми само къде е мостът! – продължи той. – Срамота е, фенерите не светят, а наоколо е такава кал, като че ли сме в мочурище!
Но колкото повече съветникът говореше с лодкарите, толкова повече се затрудняваше да следи какво му говорят те.
– Не разбирам вашия борнхолмски диалект – тросна се накрая той и си тръгна. Не намери моста. Перила също нямаше.
– Скандал! Истински скандал! – мърмореше съветникът.
За първи път тази вечер епохата, в която живееше, му изглеждаше истински мизерна.
– По-добре да си взема файтон – реши той.
Но къде ли бяха файтоните? Наоколо не се виждаха никакви файтони.
– Ще се върна на пазарния площад “Конгенс нюторв”. Там винаги спират коли. Иначе никога няма да стигна да Кристиянсхаун!
Тръгна обратно към улица “Йостергеде”. Беше изминал повече от половината разстояние, когато луната изгря.
– Боже мили, какви са тези прегради, които са издигнали тук – зачуди се той при вида на затворената източна порта на града “Йостерпорт”, където по онова време свършваше улицата “Йостергеде”.
Най-накрая той намери една пролука, през която излезе на нашия площад “Нюторв”, но по онова време той все още беше една голяма ливада. Тук-там стърчаха храсти. Един широк канал или ручей пресичаше поляната. На отсрещната страна се виждаха три грозни дървени дюкянчета за холандските моряци, поради което това място и занапред щеше да носи името “Холандското хълмче” или “Холандсос”.
– Или виждам фата моргана1, или съм пиян – възропта съдебният съветник. – Какво е това! Какво?
Той тръгна обратно с убеждението, че е болен. Когато стигна отново до улицата, разгледа по-внимателно къщите. Повечето от тях бяха съвсем паянтови, а много имаха само сламени покриви.
– Не, не съм добре. А пих само една чаша пунш. Пиенето не ми понася – въздъхна той. – Но по принцип не биваше да сервират заедно пунш и топла сьомга. Ще го кажа на домакинята. Дали да не се върна и да им разкажа колко ми е зле. Глупаво е. Пък вече сигурно са си тръгнали.
Той търсеше двора, но не можеше да го намери.
– Ужасно! Изобщо не мога да позная “Йостергеде”. Няма нито един магазин. Виждам само съборетини, като че ли съм в Роскиле или Рингстед. Лошо ми е! Е, на всекиго се случва. Но къде се дяна дворът на агента? Май беше тук, но изглеждаше съвсем другояче. Тук още не спят. Ах, явно наистина се разболявам.
Той се изправи пред една полуотворена врата, през чийто процеп навън се процеждаше светлина. Това беше една от тогавашните страноприемници, нещо като кръчма. Приличаше на гостилниците в Холщайн. Гостите, симпатични хора – моряци, копенхагенски граждани и няколко учени, седяха на чаша бира, разговаряха оживено и не обърнаха голямо внимание на новодошлия.
– Извинете! – каза съдебният съветник на кръчмарката, която го посрещна. – Много ми е лошо, може ли да ми намерите един файтон до Кристиянсхаун!
Жената го погледна и поклати глава. След това го заговори на немски. Съдебният съветник реши, че тя не знае датски и затова повтори желанието си на немски. Този факт и странните му дрехи потвърдиха предположението на стопанката, че той е чужденец. Тя бързо разбра, че му е зле и затова му даде чаша вода със сладникаво-солен вкус от кладенеца.
Съдебният съветник подпря глава на ръката си, пое дълбоко въздух и се замисли за всички странни неща, които му се бяха случили.
– Това днешният брой на вечерния вестник “Денят” ли е – попита той, просто за да каже нещо, тъй като видя стопанката да премества голям лист хартия.
Тя не го разбра, но му подаде листа, на който бе изобразено едно атмосферно явление, наблюдавано над град Кьолн.
– Много стара рисунка – каза съдебният съветник и много се развълнува, че е попаднал на такъв ценен документ. – Как е попаднало това у вас? Много е интересно, въпреки че всичко е само измислица. Тези явления се обясняват с това, че човек всъщност вижда северно сияние и вероятно се предизвикват от електричеството.
Тези, които седяха най-близо и чуха обяснението му, го погледнаха учудено. Един от тях стана, повдигна шапката си в знак на голямо уважение и каза с изключително сериозно изражение:
– Господине, вие сигурно сте много учен човек.
– А, не! – призна съдебният съветник. – Като всеки светски човек мога да говоря за разни неща, колкото да върви разговорът в компанията.
– Скромността е красива добродетел! – отвърна мъжът. – Впрочем искам да кажа по отношение на становището ви, че mihi secus videtur (съм на друго мнение), но за момента е достатъчно моето Judicium (не искам да ви досаждам със съжденията си)!
– Мога ли да попитам с кого имам удоволствието да говоря? – поинтересува се съветникът.
– Аз съм бакалавър по светото писание.
Този отговор беше достатъчен на съдебния съветник. Титлата отговаряше на облеклото. Сигурно човекът е един от онези стари енергични училищни директори, каквито се срещат още в Ютландия.
– Тук не е locus docendi (място за научни разговори) – започна отново мъжът, – но въпреки това ви моля да продължите мисълта си. Личи си, че добре познавате старите автори.
– Да, наистина, обичам да чета старите полезни писания, обичам и по-новите, само не обичам “Всекидневни истории”. И без туй животът ни е пълен с такива.
– “Всекидневни истории”? – учуди се бакалавърът.
– Да, новите романи, които излизат напоследък.
– А, те са много остроумни и се радват на успех в двореца – усмихна се мъжът. – Кралят особено харесва романа за господата Ифвен и Гаудиан, в който се описва историята за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Той и неговите приближени много се забавляват с това четиво.2
– Не съм чел още този роман – отговори съдебният съветник. – Сигурно е ново издание на Хайберг.
– Не, издателят не е Хайберг, а Годфред фон Гемен.
– Значи това е авторът! – отвърна съветникът. – Много стар автор. Нали той е първият, който въвежда печатането на книги в Дания.
– Да, той е първият ни печатар – отговори мъжът.
Дотук разговорът вървеше съвсем добре. Но сега в разговора се включи един от гражданите и спомена ужасната чума, която бе върлувала в града преди няколко години, а именно в 1484 г. Съдебният съветник сметна, че става дума за последната епидемия от холера и разговорът продължи също така гладко. Войната с пиратите от 1490 г. бе завършила неотдавна и също трябваше да се спомене. Английските пирати бяха отвлекли корабите от рейда, оплакаха се хората. А съветникът, който бе преживял събитията от 1801 г., се изказа също против англичаните. Оттук нататък обаче разговорът се обърка. Непрекъснато изникваха недоразумения. Горкият бакалавър се оказваше прекалено некомпетентен, а най-простите твърдения на съветника му се струваха прекалено дръзки и фантастични. Те се гледаха с недоумение и когато вече съвсем не можеха да се разберат, бакалавърът реши, че е по-добре да говори на латински, но и това не помогна.
– Как сте? – попита стопанката и дръпна съветника за ръката. В този момент съзнанието му се проясни, защото докато говореше, съвсем бе забравил какво му се беше случило преди това.
– Господи, къде съм? – възкликна той и главата му се замая, като се опита да си припомни.
– Донесете ни мас! Да пием медовина и бременска бира! Пийте и вие с нас! – извика един от гостите.
Влязоха две момичета. Едното имаше двуцветна шапчица. Те наляха напитките и се поклониха. Студени тръпки побиха съдебния съветник.
– Какво е това? Какво е това! – извика той, но трябваше да пие с останалите. Те толкова настояваха, че той накрая се отчая, а когато някой му каза, че се е напил, той въобще не се усъмни, само помоли да му намерят кола, при което всички решиха, че той им говори на московски.
Никога досега той не бе попадал сред толкова груби и прости хора. Човек можеше да си помисли, че страната се е върнала отново в езическите времена. “Това е най-ужасният миг в живота ми!” – мислеше си той. В същото време реши да се наведе под масата, да изпълзи до вратата и да избяга. Но точно когато бе вече на прага, другите го видяха и го сграбчиха за краката. За негов късмет галошите паднаха от краката му и с тях изчезна цялата магия.
Съдебният съветник видя съвсем ясно пред себе запален фенер, а зад него – голям двор. Той разпозна къщата и съседните къщи. Това беше “Йостергеде” – такава, каквато всички я знаем. Той лежеше на улицата. Краката му опираха в една врата, а пазачът седеше срещу него и спеше.
– Божичко, та аз съм спал тук! – помисли си той. – Да това е светлата и пъстра “Йостергеде”. Ужасно е, че една чаша пунш може така да ми подейства.
Две минути по-късно той седеше в един файтон, който го караше към Кристиянсхаун. Мислеше за страха и мизерията, които беше преживял, и от все сърце възхваляваше щастливата действителност, нашето време, което с всичките си недостатъци все пак е по-добро от миналото, откъдето той току-що се беше върнал. И знаете ли, съдебният съветник имаше пълно право.
3. ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА НОЩНИЯ ПАЗАЧ
– Виж ти, галоши – каза пазачът, който гледаше чифта галоши на улицата. – Сигурно са на лейтенанта, който живее горе. Точно пред вратата са.
Честният човек искаше да позвъни и да ги занесе горе, тъй като у лейтенанта още светеше, но се отказа, защото реши, че ще събуди и другите хора в къщата.
– Сигурно е много удобно човек да ходи с галоши – каза той. – Каква мека кожа!
Те прилепнаха към краката му.
– Колко е странен светът! Ето, лейтенантът например може да си легне в топлото легло, но не си ляга. Ходи напред-назад из стаята. Щастлив човек. Няма ни жена, ни деца. Всяка вечер е на гости. Ех, да бях на негово място, щях да съм истински щастлив!
Веднага щом изрече желанието си, магията на галошите задейства и пазачът се въплъти изцяло в личността и мисленето на лейтенанта. Той стоеше горе в стаята и държеше между пръстите си малък розово-червен лист хартия, върху който имаше стихотворение, написано от самия лейтенант. Всеки поне веднъж в живота си е бил в поетично настроение. Тогава просто написваш мисълта си на хартия и стихът е готов. Ето какво бе написано:
ДА СТАНА АЗ БОГАТ!
Когато бях детенце, а после – момък млад,
на Бога все се молех да стана аз богат!
Да стана аз богат!
Измина много време, аз станах офицер,
получих униформа и сабя, револвер.
И вече бях храбрец, не знаех що е страх,
но все така останах окаян сиромах.
Да бе помогнал Бог!
Бях момък весел, жизнен. В един вечерен час
момиченце на седем целуна ме в захлас,
че приказки вълшебни разказвах є безспир.
Макар и безпаричен, живеех в чуден мир.
Но приказки омайни най-много тя ценеше,
пък моето богатство от приказките беше,
а не от сухо злато – тук Бог ми е свидетел!
“Да стана аз богат!” се моля на Всевишния,
девойка днес е вече детенцето предишно –
и тя е тъй красива, и умна, и добра.
Дали сърцето тъжно девойката разбра,
и мен дали обича, тъй както в младостта?  
За жалост аз съм беден, затуй ще си мълча,
но в спомена сърцето дали ще утеша!
Да бях богат с утеха, покой, сърдечен мир,
пред вас не бих окайвал съдбата си безспир!
Девойко моя мила, щом мен разбираш ти,
писмото като стихче от младост прочети!
Но по-добре словата любовни забрави,
че беден съм, пред мен са неради бъднини.
А теб, любима, Господ да те благослови!
Да, влюбените пишат такива стихове, но разумните хора не ги печатат. Офицер, любов, бедност – това е триъгълникът на Щастието или по-скоро материалът, от който е направено чупливото зарче на късмета. Лейтенантът усещаше това и като облегна глава на рамката на прозореца, дълбоко въздъхна:
– Бедният нощен пазач на улицата е далеч по-щастлив от мен. Той не познава чувството да копнееш. Има жена и деца, които плачат и се радват с него. Ех, да можех да съм на негово място, колко щастлив щях да бъда!
В същия миг пазачът си стана отново пазач. Галошите на Щастието го бяха направили лейтенант, но както видяхме, от това той не стана по-щастлив и пожела да стане отново това, което си беше. И така, пазачът отново беше пазач.
– Ама че неприятен сън, но все пак интересен – каза той. – Присъни ми се, че съм лейтенантът горе в стаята и това хич не беше хубаво. Липсваха ми жената и децата, които толкова много ме обичат.
Той седна отново и поклати глава, сънят не излизаше от мислите му. Галошите все още бяха на краката му. В същия миг от небето се откъсна една звезда и очерта след себе си светла диря.
– Изчезна завинаги, няма я. Но на небето има още толкова много звездички. Винаги съм искал да ги разгледам отблизо, особено луната. Сигурно ще мога да я хвана здраво в ръцете, няма да ми се изплъзне. Когато умрем, летим от една звезда на друга. Така разправя студентът, чийто дрехи пере жена ми. Сигурно не е вярно, но все пак би било хубаво. Ех, да можех с един подскок да се озова горе, а тялото ми нека си остане тук, на стъпалото.
Знаете ли, има неща на тоя свят, които много предпазливо трябва да се изричат. Но човек трябва да е особено внимателен, когато е обул галошите на Щастието. Ето какво стана с нощния пазач.
Що се отнася до нас, хората, ние познаваме силата на парата. Изпробвали сме я при железницата, при параходите. Но скоростта є е като на ленивеца или като пълзенето на охлюва в сравнение с полета на светлината. Скоростта на светлината е деветнадесет милиона пъти по-голяма от най-бързия състезателен кон, а скоростта на електричеството е даже по-голяма. Смъртта е електрически удар в сърцето. Освободената душа се понася на крилете на електричеството. Слънчевата светлина изминава повече от двадесет милиона мили само за осем минути и няколко секунди. С електрическата бърза поща на душата є трябва даже по-малко време, за да прелети същото разстояние. Пространството между планетите се оказва тогава не по-голямо от разстоянието до къщите на приятелите ни в града, въпреки че те може и да са много близо една до друга. Наистина този електрически удар ни кара да се разделим със земните си тела, тъй като не сме обули галошите на Щастието, за разлика от пазача.
Само за няколко секунди пазачът прекоси 52 000 мили до луната, за която се знае, че е създадена от материал, много по-лек от земята и мек като току-що паднал сняг. Пазачът кацна на една от безбройните верижни планини, които са ни известни от голямата лунна карта на д-р Медлер. Познавате тази карта, нали? Планината се спускаше цяла датска миля право надолу към една котловина, където се намираше един град, който отдалеч приличаше на белтък в чаша вода. Кулите и куполите бяха също така меки и прозрачни, балконите се люлееха в прозрачния въздух като корабни платна, а нашата земя кръжеше над главата му като огненочервено кълбо.
Имаше много същества, които ние бихме нарекли хора, но те изглеждаха съвсем различно от нас. Съвсем различен беше и езикът им, но колкото и да е странно, душата на пазача го разбираше.
И наистина, душата на пазача разбираше много добре езика на лунните жители. Те говореха за нашата земя и се чудеха дали е населена. Въздухът є им се струваше прекалено гъст за лунните жители. Те смятаха, че само на луната може да има живи същества, че това е планетата, на която се е развила цивилизация.
Но нека се върнем отново на улица “Йостергеде” и да видим какво прави тялото на пазача.
Безжизненото тяло седеше на стълбата, тоягата бе паднала от ръката му, а очите гледаха към луната, където странстваше чистата душа.
– Пазачо, колко е часът? – попита един минувач. Но пазачът не отговори. Мъжът лекичко го чукна по носа, тялото изгуби равновесие и падна в цялата си дължина на тротоара. Пазачът беше мъртъв. Минувачът силно се уплаши. Но пазачът беше умрял и нищо не можеше да се направи. Обадиха се на полицията, новината се разчу и в ранната утрин занесоха тялото в болницата.
Сигурно щеше да стане много забавно, когато душата се върне обратно и потърси тялото на “Йостергеде” и естествено не го намери. Логично е душата първо да изтича в полицията, после в бюро “Регистрации”, за да го потърси там като загубена вещ, и най-накрая да се озове в болницата. Можем да сме спокойни – душата е много умна, когато е оставена сама да решава, само тялото я прави глупава.
Както казахме, тялото на пазача бе закарано в болницата, а именно – най-напред в отделението за измиване, където първото, което санитарите направиха, бе да свалят галошите. Сега вече душата трябваше да се върне. Тя веднага полетя към тялото и изведнъж пазачът се съживи. Той уверяваше, че това била най-ужасната нощ в живота му и даже за две марки не би се съгласил да преживее повече подобно нещо. Добре, че всичко беше свършило благополучно.
Изписаха го още същия ден, но галошите останаха в болницата.
4. ГЛАВЕН МОМЕНТ. ДЕКЛАМАЦИЯ. ИЗВЪНРЕДНО НЕОБИЧАЙНО ПЪТУВАНЕ
Всеки гражданин на Копенхаген знае как изглежда входът на болницата “Фредерикс хоспитал”, но тъй като между читателите може да има и хора от други градове, трябва да опишем този вход.
Болницата е отделена от улицата с една доста висока ограда. Железните пръчки на оградата са на такова разстояние една от друга, че, както разправят, някои от много слабите студенти можели да се провират през тях и излизали навън. Най-трудно се промъквала главата. Както често се случва в живота, така и тук ощастливени били тези с най-малките глави. Като въведение това е достатъчно.
Тази нощ дежурен беше един от младите доброволци студенти, за когото в буквален смисъл можеше да се каже, че има дебела глава. Навън валеше проливен дъжд. Но въпреки тези две обстоятелства той искаше да излезе, поне за петнадесетина минутки. Не смяташе, че си заслужава да безпокои за това портиера, когато можеше просто да се промъкне през решетките. Пред него на пода лежаха галошите, които пазачът бе забравил. Студентът въобще не си и помисли, че това може да са галошите на Щастието. Те щяха да са му много полезни в това лошо време и той ги обу. Сега оставаше само да се провре през решетките. Щеше да му бъде за първи път.
– Помогни ми, Господи, да си провра главата – помоли се той. Тутакси главата му премина леко през решетките, въпреки че беше доста дебела и голяма. Това не бе трудно за галошите. Но сега идваше ред на тялото.
– Олеле, много съм дебел – затюхка се студентът. Мислех си, че най-трудно е да си провреш главата. Не мога да се провра.
Студентът се опита бързо да си прибере главата, но не успя. Той можеше да върти шията си на всички страни, но само това бе всичко. Най-напред се ядоса, след това се отчая. Галошите на Щастието го бяха поставили в отвратително положение. За нещастие не му хрумваше да си пожелае да се освободи. Не, той само се въртеше, но не можеше да се измъкне. Дъждът плющеше. По улицата не се виждаше никакъв човек. Не можеше да достигне звънеца на портиера. Как да се освободи. Стана му ясно, че може да си остане тук до сутринта. Тогава щяха да изпратят някого да доведе железаря да изпили пръчките. Но това нямаше да стане така бързо. Всичките момчета от отсрещното бедняшко училище щяха да се изсипят да го гледат. Щеше да стане за посмешище на целия съседен квартал. Щеше да има повече зяпачи от миналогодишния панаир, когато народът се бе насъбрал да гледа гигантското алое.
– Ох, кръвта ми се качва в главата, ще полудея! Да, ще полудея! Ех, да можех да се освободя, всичко ще се оправи!
Е, това трябваше да си пожелае по-рано. Веднага щом изрече мисълта си, главата му се освободи и той хукна обратно, още изплашен от ужаса, който му донесоха галошите на Щастието.
Но не мислете, че всичко свърши. Не, стана дори по-лошо.
Нощта измина, измина и следващият ден, но никой не потърси галошите.
Вечерта имаше представление в малкия театър на улица “Каникестреде”. Залата бе претъпкана. С останалите рецитации се представяше и едно ново стихотворение. Нека го чуем. Бе озаглавено:
ОЧИЛАТА НА БАБА
Прочута с остър ум е баба ми от млада,
и в “стари времена” би свършила на клада.
Тя всичко, що се случва, знае
и вещо бъдещето ни гадае –
предвижда що ще стане догодина,
да! – дори и след години десетина.
Но никога не казва думичка дори
какви ще бъдат наште бъднини.
Ах, странно! Силно се терзая,
съдбата своя искам да узная
и тази на поезията, краля и страната,
но баба все мълчи във позата позната.
Веднъж упорствах дълго, тя първо замълча,
а после пак ме смъмри, но колебливо прозвуча,
и вече знаех – тоз път късмет ще имам,
тоз път ще склони – бях нейният любимец!
– Е, хайде, тук ела –
въздъхна и подаде свойте очила.
– Къде ще идеш – сам избирай,
но там, де много хора се събират
и всички ясно виждаш, застани.
Към хората се обърни,
сложи си очилата.
Огледай всички през стъклата
и в карти, сложени на маса, те ще се превърнат
и в тях ще можеш ясно бъдното да зърнеш.
С възторг благодарих и вън изтичах,
но чудех се къде ли сбират се тълпите?
На кея? Там е тъй студено!
На улицата? Уф! А там пък – прашно!
Но виж – в театъра е всичко уредено,
вечерната забава – много подходяща!
И ето – тук съм, за да се преставя,
ако разрешите, очилата ще поставя,
да видим с вас дали са те вълшебни,
дали в колода те ще ви превърнат,
за да мога бъдното да зърна.
– Мълчите, значи сте съгласни.
И вас ще посветя за благодарност.
Че всички тук участваме, е ясно.
Гадая тук за вас, за мен, страната, краля.
Какво ли от тестето ще узная.
(Слага очилата.)
Ах, така е! Колко смешно, Боже!
Ех, жалко, че да видите не може!
Валета и попове има тук мнозина,
и дами купи – няколко дузини.
А черните са пики и спатии.
Сега ще разбера съдбовната магия.
Тук дама пика с много власт
мечтае за вале каро – туй виждам аз
и гледката главата ми замайва!
Пари във тази къща има, но в нея се спотайват
и гости от отвъдното.
Какво ли още ще се сбъдне.
Да видим вестник “Време”;
за туй по-късно ще четем –
сега ако дърдоря, сензацията ще пострада,
не искам да развалям вашата наслада.
А модата? А тонът? Новини? Театър?
Не! Все пак директорът е мой приятел!
А бъдещето мое? Да, както знаем,
за всекиго от нас най-важното това е.
Виждам! – Какво ли – няма да разкрия,
веднага щом се сбъдне, ще знаете и вие.
Кой тук е най-щастлив?
Ще го намеря с леснина!
И той е... – не, навярно ще го нараня.
А може пък и други да засегна изведнъж.
Кой всички нас ще надживее? Таз дама или този мъж?
Направо да посоча по-лошо е, нали!
Все още да гадая? – Не? – Да? Не – Да? Или?
Да? Сам не знам накрая – май вече ви дотегна.
Учуден съм – тъй лесно мога друг някой да засегна.
Сега ще проверя какво си мислите
за моите умения гадателски.
Моля? Че туй са празни думи вие смятате,
че нищо няма да излезе, че трябва аз да спра,
че туй са евтини шегички, просто тра-ла-ла?
Тогава млъквам, публико почтена.
И ти предоставям правото на мнение!

Стихотворението бе рецитирано много изразително и предизвика голям успех. Между зрителите беше и нашият студент от болницата, който явно бе забравил снощното си приключение. Той все още носеше галошите, тъй като никой не си ги бе потърсил, а навън беше кално и те му вършеха добра работа.
Стихотворението му хареса.
Искаше му се много и той да има такива очила. Сигурно, ако човек ги използваше правилно, можеше да гледа направо в сърцата на хората. Студентът смяташе, че това е много по-интересно, отколкото да се разбере какво ще стане догодина, защото то така и така се случваше, затова пък никога не се знаеше какво наистина си мислят хората.
– Ето, например дамите и господата от първата редица, ако човек можеше да надникне в сърцата им, щеше да е като зяпане по витрините. А как обичам да зяпам по магазините! Сигурно при дамата отсреща ще намеря цяла модна колекция. А магазинчето на съседката є май е празно, но трябва да се почисти. Сигурно има и солидни магазини! Ех! – въздъхна студентът. – Знам едно такова магазинче, но то вече си има магазинер, това е целият му недостатък! Вероятно тук-там ще ме подканят: “Заповядай, влез!” Де да можех да се вмъквам в сърцата като малка игрива мисъл!
За галошите това бе достатъчно. Студентът се смали съвсем и за него започна едно извънредно необичайно пътуване из сърцата на зрителите от първия ред. Първото сърце, в което попадна, принадлежеше на една дама. Студентът помисли, че се намира в Ортопедичния институт. Така наричат заведението, където докторите изрязват бучки от човешките тела, за да станат хората отново стройни. Студентът се озова в кабинет, в който по стените висяха гипсови отливки на осакатени тела. Разликата беше, че в института отливките се правеха, когато пациентите постъпват за лечение, а в сърцето оставаха, след като добрите хора го бяха напуснали. В това сърце бяха запазени отливки на приятелките на госпожата с техните физически и душевни недъзи.
Студентът бързо се прехвърли в друго женско сърце, което му се видя просторно и светло като черква. Белите гълъби на невинността летяха над свещения олтар, пред който с удоволствие би паднал на колене, но трябваше да продължи към следващото сърце. На тръгване чу звуци от орган и му се стори, че самият той бе станал нов и по-добър човек и не се чувстваше недостоен да встъпи в една свята обител – бедна мансарда с болна майка. През отворения прозорец струеше божествена топлина, красиви рози кимаха от малкото дървено сандъче на покрива, а две небесносини птички пееха за детско щастие, докато болната майка се молеше на Бог да закриля дъщеря є.
После студентът пропълзя на четири крака по един претрупан с месо касапски тезгях. Накъдето и да погледнеше, виждаше месо и само месо. Това бе сърцето на един богат и уважаван човек, чието име при всички случаи бе вписано в адресния указател.
Оттам той влезе в сърцето на неговата съпруга. То приличаше на стар порутен гълъбарник. Портретът на съпруга є служеше за ветропоказател, който бе свързан с вратите, а те се отваряха и затваряха в зависимост от това накъде се обръщаше мъжът.
След това студентът се намери в една огледална зала като тази в замъка Розенборг, само че тези огледала уголемяваха образите в неимоверно голяма степен. По средата на пода в позата на Далай Лама седеше незначителното Аз на човека, зашеметено от гледката на собственото си величие.
Следващото сърце приличаше на тесен игленик, пълен с остри игли. Човек можеше да си помисли, че това е сърцето на някоя стара мома, но не беше така. То беше на един съвсем млад военен с много ордени, за когото казваха, че бил огън и пламък.
Съвсем зашеметен, студентът изскочи от последното сърце. Не можеше да подреди мислите си и смяташе, че прекалено силното му въображение му е изиграло лоша шега.
– Господи – въздъхна той. – Като нищо мога да полудея! Тук е прекалено топло. Кръвта ми се качва в главата.
Изведнъж си спомни миналата вечер, когато главата му заседна между железните решетки пред болницата.
– Ето откъде започна всичко – помисли си той. – Трябва навреме да овладея положението. Една руска баня ще ми дойде добре. Хубаво щеше да е, ако вече си лежах на най-горната пейка!
И той тутакси се намери на най-горната пейка в парната баня. Но той лежеше на пейката с всичките си дрехи, с ботушите и галошите. Горещите капки от тавана капеха върху лицето му.
– Ой! – извика той и се втурна навън в студения басейн. Пазачът на банята също извика при вида на облечения човек.
Студентът запази достатъчно присъствие на духа и му прошепна:
– Това е бас!
Но веднага щом се прибра, залепи на врата и на гърба си големи парчета испански лейкопласт, който да изтегли лудостта.
На другата сутрин гърбът му бе кървавочервен. Това беше всичко, което му донесоха галошите на щастието.
5. ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯТА НА ПИСАРЯ
Междувременно пазачът, когото още не сме забравили, си спомни за галошите, които бе намерил и забравил в болницата. Но тъй като нито лейтенантът, нито някой друг от улицата си ги позна, те бяха предадени в полицията.
– Също като моите галоши – заяви един от писарите, като ги сравняваше със своите. – Даже и обущарят няма да може да ги различи!
– Господин писар! – извика един полицай, който влезе с няколко листа в ръка.
Писарят се обърна да говори с човека и когато след това отново погледна галошите, вече не знаеше кои са неговите – дали тези отляво, или тези отдясно. “Сигурно мокрите са моите” – помисли си той, но сбърка. Точно това бяха галошите на Щастието. Е, и в полицията понякога стават грешки. Писарят обу галошите, сложи някакви документи в джоба си, други взе под мишница, които трябваше да прочете и препише вкъщи. Беше неделя сутрин, времето бе хубаво и той реши да се разходи до Фредериксберг.
Нямаше по-скромен и работлив човек от този младеж. Нека му пожелаем приятна разходка, напълно заслужена след дългото седене в канцеларията. Отначало той просто вървеше и не мислеше за нищо. Ето защо галошите не можеха да проявят магическата си сила.
По алеята срещна свой познат, млад поет, който му разказа, че на другия ден заминава на пътешествие.
– О, пак ли ще пътувате? – запита писарят. – Вие сте щастлив и свободен човек. Може да полетите накъдето си поискате. Ние, останалите, носим окови на краката си.
– Да, но тези окови са привързани към дървото, което ви храни. Не трябва да се притеснявате за утрешния ден, а когато остареете, ще получавате пенсия – отвърна поетът.
– Въпреки това вие сте по-добре – отсъди писарят. – Удоволствие е да си седиш и да пишеш стихове. Целият свят ви се възхищава. Сам сте си господар. А я опитайте да седите в канцеларията и да преписвате скучните документи!
Поетът поклати глава, писарят поклати глава, всеки запази мнението си и двамата се разделиха.
– Странни хора са това поетите! – възкликна писарят. – И на мен ми се иска да стана поет. Сигурен съм, че няма да пиша такива сълзливи стихове като другите. Какъв прекрасен ден за един поет! Въздухът е кристално чист, облаците – красиви, а зеленината ухае омайно! От години не съм се чувствал така добре както сега.
Ето че писарят вече бе станал поет. Промяната не беше очебийна, защото не си мислете, че един поет се различава външно от другите хора, между които може да има далеч по-поетични натури от много големи признати поети. Разликата се състоеше в това, че писарят получи по-добра духовна памет. Той можеше да запази идеята и чувството ясно и отчетливо, докато го претвори в слово. Другите хора не могат. Но винаги е трудно да се премине от ежедневието към творчеството, а точно това стори писарят.
– Чуден въздух! – въздъхна той. – Напомня ми теменужките на леля Лоне. Да, тогава бях малко момче. Господи, от години не се бях сещал за нея. Добрата ми стара леля! Живееше зад борсата. По всяко време у нея имаше зелени клонки, потопени във вода, независимо колко сурова беше зимата. Теменужките ухаеха, докато налагах загрените медни монети върху замръзналите прозорци, за да гледам навън. Беше страхотна гледка. Корабите, напуснати от моряците, бяха замръзнали в канала и целият екипаж се състоеше само от една грачеща сврака. Но с настъпването на пролетта всичко оживяваше. С песни и възгласи “ура” разрязваха леда, мажеха с катран корабите и ги потягаха, след което потегляха за чуждите страни. А аз оставах тук. Аз завинаги ще остана тук, ще седя в полицейската канцелария и ще гледам как другите взимат паспорта си, за да заминат в чужбина. Това е моят жребий. Е, да! – въздъхна дълбоко той, но изведнъж се спря стреснат. – Боже Господи, какво става с мен, никога не съм мислил и чувствал по този начин. Сигурно е от пролетта. Хем ми е хубаво, хем ми е и тъжно.
Той бръкна в джоба си за документите.
– Това малко ще ме поразсее – каза той и плъзна поглед по първата страница. “Госпожа Зигбрит, оригинална трагедия в пет действия” – прочете той. – Какво е това! Но това е моят почерк. Нима аз съм написал тази трагедия? “Интригата на булеварда или Денят на покаянието. Водевил” – откъде ли са се взели. Сигурно някой ми ги е пуснал в джоба. Има писмо.
Писмото беше от дирекцията на театъра, пиесите бяха отхвърлени, а самото писмо даже не бе учтиво.
– Хм, хм! – каза писарят и седна на една пейка. Мисълта му беше толкова жива, сърцето му – толкова нежно. Без да иска, откъсна едно от близките цветенца, една паричка. Това, което един професор по ботаника казва чрез много лекции, цветенцето разказа само за една минута. То разказа мита на своето раждане, говореше за силата на слънчевата светлина, която разтваря фините листенца и ги кара да ухаят. Тогава писарят се замисли за борбата за живот, която буди чувства в нашите гърди. Въздухът и светлината бяха благодетели за цветето, но светлината беше по-добрата му покровителка. Цветето се обръщаше, следвайки светлината. Щом тя изчезнеше, то свиваше листенцата си и заспиваше в прегръдките на въздуха. “Светлината ме прави красиво” – каза цветето. “Но въздухът ти дава да дишаш” – шепнеше поетът.
Наблизо стоеше едно момче и удряше с пръчка в една застояла вада. Водните капки се разпръскваха нагоре между зелените клони. Писарят мислеше за милионите невидими животинки, които изхвърчаха заедно с водните капки. Сигурно те се чувстваха така, както ние самите бихме се чувствали, ако ни изхвърлеха високо над облаците. Писарят се усмихна, докато мислеше за това и за цялата промяна, станала с него. “Спя и сънувам! Странно е само, че човек сънува разни неща и съзнава, че всичко е само сън. Дано утре, когато се събудя, си спомня какво съм сънувал. Настроението ми е необичайно. Виждам всичко много ясно, чувствам се изпълнен с енергия, но съм сигурен, че когато утре си спомня какво съм сънувал, ще се окаже пълна глупост. Това ми се е случвало и преди. Всичко умно и хубаво, което човек чува и казва насън, прилича на подземното злато: то блести и е като истинско богатство, когато човек го изрови, но видяно на дневна светлина, се оказва само камъни и ланска шума. Ех! – въздъхна той тъжно и се загледа в чуруликащите птички, които весело подскачаха от клон на клон. – Те са по-щастливи от мен! Летят си. Колко е хубаво да можеш да летиш. Щастливи са онези твари, родени с това изкуство. Да, ако можех да се превърна в нещо, нека това е една такава малка чучулига!”
В същия миг краищата и ръкавите на връхната му дреха се сраснаха в крила, дрехите му се превърнаха в пера, а галошите – в нокти. Той почувства промяната много ясно и вътрешно се засмя: “Ето, виждам, че сънувам! Но никога не съм сънувал толкова глупави сънища.” Той хвръкна нагоре към зелените клони и запя. В песента му обаче нямаше поезия, защото поетичната му дарба бе изчезнала. Като всички, които обичат да изпипват работата си, така и галошите можеха да вършат в определен момент само едно нещо. Писарят поиска да стане поет и стана. После поиска да се превърне в птичка, но с това изчезнаха качествата му от предишната магия.
– Страхотно! – заяви той. – През деня седя в канцеларията пред огромни купчини книжа, а нощем сънувам как летя като чучулига в парка на Фредериксберг. Чудесна идея за театрална комедия.
След това той кацна в тревата, огледа се на всички страни, клъвна от сочните стръкчета, които сега му изглеждаха големи колкото северноафрикански палмови клони.
Изведнъж всичко около него потъна в мрак. Някакъв страшен предмет бе хвърлен върху него. Това беше черният каскет на едно момче от Нюбодер. Една ръка сграбчи писаря за гърба и крилата така, че той изцвърча. В уплахата си той изкрещя:
– Внимавай, калпазанин такъв! Аз съм полицейски писар!
Но за момчето това си беше просто цвърчене! То тупна птичето по клюна и тръгна.
Насреща по алеята се зададоха две момчета, които, въпреки че бяха от висшето общество, бяха едни от най-глупавите в училището. Те купиха птичето за осем шилинга и така писарят отиде в Копенхаген при едно семейство, което живееше на улица “Готерсгеде”.
– Добре, че сънувам! – помисли си писарят. – Иначе щях много да се ядосам. Първо бях поет, а сега чучулига. Ами да, заради поетичната си нагласа сега съм това малко животинче. Отвратително е, особено когато човек попадне в ръцете на хлапета. Интересно как ли ще свърши всичко!
Момчетата го занесоха в много елегантна стая. Една дебела смееща се жена ги посрещна. Но тя никак не се зарадва на обикновената пойна птичка, както нарече писаря. Въпреки това птичето можеше да остане един ден в празния кафез до прозореца.
– Може папагалът да є се зарадва – добави тя и се усмихна на един голям зелен папагал, който се люлееше важно на обръча в прекрасната си месингова клетка. – Днес е рожденият ден на папагала – наивно отбеляза жената – и пойната птичка иска да го поздрави.
Папагалът не каза нито дума, а продължи важно да се люлее напред-назад. Вместо него едно хубаво канарче започна да пее високо. То бе донесено миналото лято от своята топла уханна родина.
– Кресльо! – каза жената и хвърли една бяла кърпа върху кафеза.
– Пип-пип – натъжи се канарчето. – Ужасна снежна буря! – и млъкна.
Писарят или, както го нарече жената, пойната птичка бе настанен в малък кафез до канарчето и не много далече от папагала. Единствените човешки думи, които папагалът можеше да избоботи, и то понякога много смешно, бяха: “Не, нека най-сетне бъдем хора”. Всичкият му останал крясък бе също така неразбираем, както и цвърченето на канарчето. Писарят обаче разбираше добре своите събратя, нали самият той беше птичка.
– Аз летях под зелени палми и цъфтящи бадемови дървета – пееше канарчето. – Летях с братята и сестрите си над прекрасните цветя и кристално чистото море и водораслите ми кимаха от дъното. Срещах чудно красиви папагали, които знаеха безброй забавни безкрайни истории.
– Това са били диви птици без образование. Не, нека най-сетне бъдем хора! – Защо не се смееш? Щом госпожата и гостите є се смеят, защо и ти не се смееш. Голям недостатък е, ако не можеш да оцениш смешното. Не, нека най-сетне бъдем хора!
– А помниш ли красивите момичета, които танцуваха под разпънатата шатра до обсипаните с цвят дървета? Помниш ли сладките плодове и хладния сок на дивите билки?
– Да! – отвърна папагалът. – Но тук ми е много по-добре. Получавам добра храна и ми е уютно. Зная, че ме уважават и това ми е достатъчно. Нека най-сетне бъдем хора! Ти си поетична душа, както се казва. Аз имам основни умения и съм забавен. Ти си гениален, но ти липсва умереност. Високите ти тонове не се харесват, затова те и покриват. С мен не постъпват така, защото за мен са платили повече. Харесва им клюнът ми и мога да кажа някоя “смешка! смешка! смешка”. Не, нека най-сетне бъдем хора!
– Ах, топлата ми, потънала в цветове родина – пееше канарчето, – искам да пея за тъмнозелените ти гори, за тихите ти морски заливи, където клоните целуват прозрачната водна повърхност, да пея за ясната радост на всичките ми братя и сестри, където виреят растенията извори на пустинята3.
– Остави тези сълзливи тонове – посъветва го папагалът. – Кажи нещо смешно! Смехът е символ на висше духовно развитие. Виж дали едно куче или кон могат да се смеят. Могат да плачат, но да се смеят могат само хората. Ха-ха-ха! – засмя се папагалът и добави своето “Нека най-сетне бъдем хора”.
– Ти, малко сиво датско птиче – каза канарчето – и ти си пленник. Сигурно е студено в твоите гори, но там си на свобода, излети! Забравили са отворено най-горното прозорче на кафеза. Излети, излети!
Писарят така и направи – хоп – и изхвърча от кафеза. В същия миг полуотворената врата скръцна. С тиха стъпка и искрящи зелени очи от съседната стая се вмъкна котката и се хвърли след птичето. Канарчето се блъскаше в кафеза, папагалът пляскаше с криле и викаше: “Нека най-сетне бъдем хора!” Писарят почувства смъртен ужас и излетя през прозореца. Той кръжа дълго над къщи и улици, докато най-сетне се реши да кацне за малко.
Къщата срещу него му беше позната. Един от прозорците бе отворен, той влетя в стаята и кацна на масата. Беше собствената му стая.
– Нека най-сетне бъдем хора! – каза той, без да съзнава какво говори, защото просто повтаряше думите на папагала. В същия момент той отново се превърна в писар, само дето седеше на масата.
– Боже Господи! – възкликна той. – Гледай ти къде съм се качил и съм заспал. Всъщност доста неспокойно спах и сънувах нещо доста глупаво.
6. НАЙ-ДОБРОТО, КОЕТО НАПРАВИХА ГАЛОШИТЕ
На следващия ден, рано сутринта, преди още писарят да се беше събудил, се почука на вратата му. Беше съседът от същия етаж, студент, който учеше за свещеник. Той влезе в стаята.
– Може ли да взема за малко твоите галоши – попита той. – В градината е мокро, но пък слънцето грее толкова хубаво, че ми се иска да изпуша една лула навън.
Той получи галошите и се озова в градината, в която растяха една слива и една круша. Даже една толкава малка градинка се смята за голям разкош в Копенхаген.
Студентът вървеше напред-назад. Часът бе едва шест. От улицата се чу изсвирването на пощенската кола.
– Ах, пътешествия, пътешествия! Това е най-хубавото на света – възкликна той. – Най-много за това си мечтая. Тогава ще стихне това безпокойство, което чувствам понякога. Трябва обаче да пътувам надалече. Искам да видя прекрасната Швейцария, искам да пътувам в Италия и...
Добре че галошите действат при първото желание. Иначе и на нас, и на него щеше да му дойде прекалено дълго такова пътуване. Но ето, че той пътуваше. Намираше се насред Швейцария с осем други пътници в дилижанс. Болеше го главата, вратът му беше схванат, краката му бяха отекли и ботушите го стягаха. Той ту задремваше, ту се будеше. В десния си джоб носеше полица, а в левия – паспорт. На гърдите му висеше малка кожена торбичка, в която бяха здраво зашити няколко златни монети. Непрекъснато му се присънваше, че е загубил една от тези ценни вещи и затова се стряскаше. Всеки път ръката му трескаво описваше триъгълник от дясно на ляво и към гърдите, за да провери дали всичко си е на мястото. Чадъри, бастуни и шапки се друскаха в мрежата отгоре и му пречеха да се наслаждава на красивия пейзаж. Опитваше се да надзърне навън, а сърцето му ликуваше и той си тананикаше наум една песничка, която един познат поет също си бе пял в Швейцария, но която и до днес не е отпечатана:
От тази красота сърцето ми прелива
прекрасният Монблан издига се над всичко!
Да имах само повечко парички,
тук щях да си живея най-щастливо!

Величествена, сурова и мрачна бе природата наоколо. Боровите гори приличаха на кичурчета трева по високите скали, чиито върхове се губеха в облаците. Заваля сняг, задуха студен вятър.
– Ех – въздъхна той, – да бях от другата страна на Алпите! Сега там е лято. Ще получа пари срещу полицата си. От страх да не я загубя, въобще не мога да се радвам на Швейцария. Ех, да бях от другата страна на Алпите!
И така той се озова от другата страна, в средата на Италия, между Флоренция и Рим. В светлината на залязващото слънце езерото Трасимено блестеше като разтопено злато между тъмносините планини. Тук, където някога Ханибал бе победил Фламиний, сега мирно сключваха зелените си пръсти лозите. Край пътя хубави полуголи деца пасяха стадо катраненочерни свине под сянката на лаврови дървета. Ако човек живо си представи тази сцена, би възкликнал: “Красива Италия!” Но никой не възкликна така – нито богословът, нито някой друг от пътниците в пощенската кола.
Хиляди отровни мухи и комари нападаха хората, които се бранеха безуспешно с по едно миртово клонче. Мухите въпреки всичко хапеха. Нямаше нито един човек в колата, чието лице да не беше подпухнало и разкървавено. Горките кончета сякаш бяха стръв за мухите, които висяха по тях на големи гроздове. От време на време кочияшът слизаше и изстъргваше рояците мухи от животните, но това им носеше само мимолетно облекчение. Ето че слънцето залезе и за миг ледено студен хлад прониза всичко живо. Не беше никак приятно, но планините и облаците наоколо се оцветиха в зелено – най-прекрасния зелен цвят, така ясен, така искрящ – ами, по-добре отидете сами да го видите, отколкото да четете това описание. Беше съвършено! Така смятаха и пътниците, но стомасите им бяха празни, телата им – уморени и единственото, за което си мечтаеха, бе едно удобно легло. Къде ли обаче щяха да спят? Това ги вълнуваше много повече, отколкото красивата природа.
Пътят минаваше през една маслинова горичка и много приличаше на родните пътища, минаващи край възлести върби. Тук се намираше една самотна страноприемница. Отпред се бяха скупчили половин дузина сакати просяци. Най-здравият от тях изглеждаше като “големия син на глада, достигнал пълнолетие”4. Другите бяха или слепи, с изсъхнали нозе и се влачеха на ръцете си, или без пръсти по ръцете. Истинска мизерия прозираше през дрипите. “Eccellenza, miserabili!” – хленчеха те и гърчеха измъчените си тела. Самата стопанка беше боса, разчорлена и посрещна гостите, облечена само с една мръсна блуза. Вратата се завързваше с корабно въже. Подът в стаите представляваше полуразбита каменна настилка. Прилепи прелитаха под тавана, а смрадта в помещението...
– Нека ни сложи масата в обора, поне ще знаем какво вдишваме – каза един от пътниците.
Прозорците бяха отворени, за да влезе чист въздух, но по-бързо от него се вмъкнаха осакатените ръце и се чу вечното хленчене: miserabili, Eccellenza! По стените имаше много надписи, половината от които говореха против bella Italia.
Донесоха храната. Това беше супа от вода, пипер и гранясало олио. Същото олио бе използвано и за салатата. Развалени яйца и печени гребени от петли бяха деликатесите. Дори виното имаше вкус на лекарство.
През нощта залостиха вратата, като натрупаха пред нея куфарите. Един от пътниците стоеше буден и пазеше, а останалите спяха. Това беше богословът. Колко задушно беше вътре! Горещината беше мъчителна, комарите бръмчаха и хапеха, miserabili отвън простенваха в съня си.
– Да – въздъхна студентът, – чудесно е да се пътува, но ако нямах тяло, щеше да е още по-добре. Нека тялото си почива, а душата да лети. Където и да отида, все нещо ми липсва, все някакъв копнеж измъчва сърцето ми. Това, което искам, е по-добро от мимолетното удовлетворение. Искам нещо по-хубаво, най-хубавото, но къде да го намеря и що е то? Всъщност знам какво искам. Искам да постигна щастието, съвършеното щастие.
Щом изрече тези думи, той се озова у дома си. Дългите бели пердета бяха спуснати пред прозореца, а по средата на стаята бе положен черен ковчег. В него лежеше той самият, заспал вечния си сън. Желанието му бе изпълнено. Тялото почиваше, а духът пътуваше. Според Соломон никой не може да се нарече щастлив, преди да е умрял. Словата му се потвърдиха и сега.
Всеки мъртвец е сфинкс на безсмъртието. Даже и сфинксът в черния ковчег пред нас не отговори на това, което живият човек бе написал преди два дена:
Всесилна Смърт, ти скръб пробуждаш, докато мълчиш;
и гробът е след теб единствена следа.
Ах, трябва ли житейската ни стълба да сломиш?
И като трева в градината ти да се преродя?
Тъй често крием от света най-страшните терзания!
Ти знаеш, Смърт – едничка ти си и последна –
човешкият живот поднася ни страдание,
по-тежко от пръстта, която над ковчега тегне!
Два познати силуета се раздвижиха в стаята. Това бяха феята Скръб и пратеницата на Щастието. Те се надвесиха над мъртвеца.
– Виждаш ли какво щастие донесоха твоите галоши на човечеството? – каза Скръбта.
– Поне на този човек пред нас те донесоха истинско блаженство – отвърна Радостта.
– О, не! – отвърна Скръбта. – Той сам си тръгна, не бе повикан. Духовната му сила тук не е достатъчна, за да поеме там безценните богатства, които са му отредени. Ще му помогна.
И Скръбта свали галошите от краката му. Смъртният сън свърши, човекът се съживи и се надигна. Скръбта изчезна, а заедно с нея изчезнаха и галошите. Тя явно ги бе сметнала за своя собственост.


________________________________________
1. Мираж. 2. Морска нимфа, мамеща пътниците с призрачни видения.
2.Холберг в своята "История на Датското кралство" разказва как един ден, след като крал Ханс по повод на прочетеното за крал Артур се пошегувал с известния и уважавания от него Ото Руд: “Господата Ивфен и Гаудиан са описани в книгата като доста странни рицари. Няма вече такива в днешно време.” А Ото Руд отговорил: “Ако наистина е имало воини като крал Артур, трябвало е да има и воини като господата Ивфен и Гаудиан.”
3.Кактуси.

* * *
В прегръдката си ме събираш цялата и ме разпиляваш из Вселената...
http://www.vbox7.com/play:8854186b

Неактивен Lake_Lady

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1374
  • Пол: Жена
  • My Smooth Operator...
Re: Андерсенови приказки
« Отговор #8 -: Февруари 18, 2008, 12:25:45 pm »
НОВИТЕ ДРЕХИ НА ЦАРЯ



   Преди много години живееше един цар, който обичаше да се облича в хубави нови дрехи и прахосваше всичките си пари за това. Не го интересуваха войниците му, не ходеше на театър, нито яздеше в гората. Обичаше единствено да показва новите си дрехи. Той сменяше одеждите си на всеки час. И както за другите царе се казваше, че царят е в съвета, така за този цар се казваше “Царят е в гардероба!”
В големия град, където живееше, имаше много забавления. Всеки ден идваха много чужденци, а един ден дойдоха двама мошеници. Те се представиха за тъкачи и твърдяха, че могат да изтъкат най-финия плат, който човек може да си представи. Не само цветовете и шарките били необикновено красиви, но и дрехите, които шиели от тези платове, имали чудното свойство да остават нева признае, че не вижда нищо. Цялата свита, която беше с царя, гледаше, гледаше, но не можа да каже нищо повече от това, което каза и самият цар: “О, много е красиво!” Посъветваха го да облече новите дрехи от този прекрасен плат за първи път на предстоящото голямо шествие.
“Величествено! Божествено! Несравнимо!” – носеше се от уста на уста и всички придворни изглеждаха искрено въодушевени. Царят награди с рицарски орден двамата мошеници и ги направи благородници.
Цялата нощ преди шествието залата в двореца, където работеха измамните тъкачи, бе осветена с дузини свещи. Народът виждаше, че те бързат да приготвят новите дрехи на царя. Правеха се, че свалят платното от становете, режеха във въздуха с големи ножици, шиеха с игли без конци и накрая казаха:
– Ето, дрехите са готови!
Царят, придружен от най-доверените си царедворци, влезе в залата, а двамата мошеници повдигнаха по една ръка във въздуха, сякаш държаха нещо и казаха:
– Ето, това са панталоните. Това е ризата. Това е мантията... Дрехите са леки като паяжина. Човек не усеща никакъв допир върху тялото си, но това е и тяхното предимство!
– Да! – казаха всички царедворци, въпреки че нищо не виждаха, защото нямаше и какво да се види.
– Ще благоволи ли Ваше царско Величество да снеме дрехите си и да облече новите – тук, пред голямото огледало.
Царят съблече всичките си дрехи, а мошениците се правеха, че му дават поотделно всяка нова дреха, която ужким бяха ушили. Царят се въртеше на всички страни пред огледалото.
– Ах, Ваше Величество, как Ви отиват, как добре Ви стоят! – възхищаваха се всички. – Какви шарки! Какви цветове! Това е чудно облекло!
– Навън вече чака балдахинът, под който Ваше Величество ще върви в шествието – каза главният церемониал-майстор.
– Да, готов съм! – каза царят. – Добре ми стои, нали? – и той се фръцна още веднъж пред огледалото, за да покаже, че се наслаждава на своето великолепие.
Царедворците, които трябваше да носят мантията, заопипваха пода, направиха се, че я повдигат и тръгнаха с ръце във въздуха, като много се стараеха да не им проличи, че не носят нищо.
Царят тръгна под прекрасния балдахин, шествието потегли и всички хора по улицата възкликваха:
– Божичко, новите дрехи на царя са наистина несравними! Каква прекрасна мантия, как великолепно му стои!
Никой не искаше да признае, че не вижда нищо, защото това щеше да значи, че не е достоен за поста си или че е много глупав. Нито едно от предишните облекла на царя не бе имало такъв успех.
– Но царят е гол! – извика едно малко дете.
– Господи, гласът на невинността – каза бащата и всички хора започнаха да си шепнат един на друг думите на детето.
– Той е гол! Едно дете каза, че царят е гол!
– Ама той наистина е гол – завикаха най-накрая от всички страни. В царя се прокрадна съмнение, че народът може би има право, но си помисли: “Е, трябва да издържа до края на шествието” – и се изправи още по-гордо, а царедворците носеха мантията, като че ли нищо не се беше случило.


*  *  *
В прегръдката си ме събираш цялата и ме разпиляваш из Вселената...
http://www.vbox7.com/play:8854186b

Неактивен Lake_Lady

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1374
  • Пол: Жена
  • My Smooth Operator...
Re: Андерсенови приказки
« Отговор #9 -: Февруари 19, 2008, 23:22:17 pm »
ОГНИВОТО


   Eдин войник крачеше по пътя: раз, два! раз, два! На гърба си бе преметнал раница, а на хълбока му висеше сабя, защото бе ходил на война и сега се връщаше вкъщи. Не щеш ли, на пътя му се изпречи една стара вещица. Тя беше ужасно грозна, долната є устна висеше чак до гърдите.
– Здравей, войниче! – каза вещицата. – Имаш много хубава сабя и много голяма раница, ти си истински войник! Ще ти дам толкова пари, колкото можеш да носиш!
– Добре! – съгласи се войникът.
– Виждаш ли това голямо дърво? – попита вещицата и посочи дървото до тях. – То е съвсем кухо. Като се изкачиш на върха му, ще видиш дупка, през която ще се спуснеш долу. Ще завържа през кръста ти въже, за да те изтегля, когато ми извикаш.
– Какво да правя там? – попита войникът.
– Ще си вземеш пари! – каза вещицата. – Когато стигнеш до корените на дървото, ще се озовеш в голям, много светъл тунел. Там горят над сто лампи. Ще видиш три врати. Можеш да ги отвориш, ключовете им са в бравите. Щом влезеш в първата стаичка, ще видиш насред пода голям сандък, върху който седи едно куче. Очите му са големи колкото чаени чаши, но ти не се плаши! Ще ти дам моята престилка на сини квадратчета, постели я на пода, приближи се, вземи кучето и го сложи върху нея, отвори сандъка и вземи колкото пари искаш. Това са медни монети, но ако искаш сребърни, влез в следващата стаичка. Там обаче има куче с очи колкото воденични камъни. Не се плаши, сложи кучето на престилката и си вземи от парите! Ако искаш злато колкото можеш да носиш, трябва да влезеш в третата стая. Но всяко око на кучето върху сандъка с парите е голямо колкото Кръглата кула в Копенхаген. Наистина е страшно куче, но ти не се плаши! Сложи го на престилката ми, така то нищо няма да ти направи, и вземи злато колкото искаш.
– Може! – съгласи се войникът. – А какво ще искаш в замяна? Защото ти сигурно ще искаш нещо!
– Не – отговори вещицата, – няма да ти искам и петаче! Ще трябва да ми донесеш старото огниво, което баба ми забрави, когато слезе долу последния път.
– Аха, връзвай ме тогава с въжето! – каза войникът.
– Ето го! – рече вещицата. – Ето и престилката на сини квадратчета.
Войникът се изкачи на дървото, спусна се през дупката, както му беше нередила вещицата, и се намери в големия тунел с многото лампи.
Отвори първата врата. Олеле! Вътре седеше кучето с големите колкото чаени чаши очи и гледаше право към него.
– Добро куче! – каза войникът, сложи го върху престилката на вещицата, напълни джобовете си с медни монети, затвори сандъка, сложи отново кучето върху него и влезе в другата стая. Майчице! Вътре седеше кучето с очи колкото воденични камъни.
– Не ме гледай така – каза войникът, – може да те заболят очите! Той постави кучето на престилката и когато видя всичките сребърни монети в сандъка, изхвърли медните монети, които беше взел, и си напълни джобовете и раницата с чисто сребро. След това влезе в третата стая и – ужас! Очите на кучето вътре бяха наистина огромни като Кръглата кула в Копенхаген! Те се въртяха на главата му като колела!
– Добър вечер! – каза войникът и отдаде чест, защото никога не бе виждал такова куче, но след като го гледа известно време, реши, че е достатъчно, постави го на пода и отвори сандъка. Боже Господи! Колко много злато! С него можеше да купи целия Копенхаген, захарните прасенца от сладкарниците, всичките оловни войници, камшици и люлеещи се кончета на света! Да, това бяха наистина много пари! Войникът изхвърли всичките сребърни монети от джобовете и раницата си и вместо тях натъпка злато, да – всичките си джобове, раницата, шапката и ботушите си, така че едва можеше да върви! Ето че имаше пари! Постави кучето отново върху сандъка, затръшна вратата и извика нагоре към дървото:
– Изтегли ме, стара вещице!
– Взе ли огнивото? – попита го тя.
– Ей, вярно! – сети се войникът. – Щях да го забравя – върна се и го взе. Вещицата го изтегли и той се озова отново на пътя с джобове, раница, ботуши и шапка, пълни с жълтици.
– За какво ти е огнивото – запита войникът.
– Не е твоя работа – сопна се вещицата – нали си взе парите! Сега ми дай огнивото!
– Глупости! – рече войникът – Веднага ми кажи за какво ти е или ще измъкна сабята и ще ти отсека главата!
– Няма! – заинати се вещицата.
Тогава войникът є отсече главата и старата вещица се строполи на земята. А той завърза всичките си пари в престилката на вещицата, метна вързопа на гръб, пъхна огнивото в джоба си и се отправи към града.
Това бе един прекрасен град. Войникът влезе в най-хубавата страноприемница, поръча си най-хубавите стаи и най-любимите ястия, защото с толкова много пари сега бе истински богат.
Слугата, който трябваше да му почисти ботушите, си помисли, че е странно толкова богат господин да ходи с такива стари ботуши, но войникът още не бе успял да си купи нови. На следващия ден той си купи ботуши и изискани дрехи. Така войникът се превърна в благороден господин, а жителите на града му разказаха за неговите забележителности и богатства и за кралската дъщеря, която била необикновено красива.
– Къде може да я види човек? – попита войникът.
– Никъде – му отговориха. Принцесата живеела в голям меден дворец, ограден с много стени и кули. Никой освен краля не можел да влиза при нея, защото имало предсказание, че девойката ще се омъжи за прост войник, а това никак не се понравило на краля.
“Така ми се иска да я видя” – помисли си войникът, но за съжаление бе невъзможно да получи позволение за това.
Иначе войникът си живееше много весело – ходеше на театър, разхождаше се в Кралския парк и раздаваше щедро милостиня на бедните. Той знаеше от собствен опит колко е лошо човек да няма в джоба си пукната пара. А сега бе богат, носеше изискани дрехи и имаше много приятели, които твърдяха, че е добър човек, истински кавалер, и това му доставяше голямо удоволствие. Но тъй като всеки ден харчеше пари, а не печелеше нищо, накрая му останаха само две монети. Той трябваше да напусне хубавите стаи, в които бе живял досега, и да се нанесе в една съвсем мъничка мансарда под покрива. Трябваше сам да си чисти и кърпи ботушите с дебела игла и никой от приятелите му не го навестяваше, защото се налагаше да изкачват прекалено много стъпала, за да стигнат до неговата стаичка.
Една вечер, когато съвсем се беше стъмнило, а войникът нямаше пари даже за свещ, той се сети, че има парченце фитил в огнивото от кухото дърво. Той извади огнивото и фитила, заудря камъчетата едно в друго и когато се разхвърчаха искри, вратата на стаята се отвори, кучето с очи като чаени чаши застана пред него и каза:
– Какво ще заповяда моят господар?
– Ама че работа – промърмори войникът, – нищо и никакво огниво, а мога да поискам всичко от него! – Донеси ми малко пари – каза той на кучето и – хоп, то изчезна! Хоп – отново се появи. В устата си държеше торбичка, пълна с монети.
Едва сега войникът разбра какво вълшебно огниво притежава. Ако удареше веднъж, идваше кучето, което седеше върху сандъка с медните монети; ако удареше два пъти, се появяваше кучето, което пазеше среброто, а ако удареше три пъти, идваше кучето, което пазеше златото. И така войникът отново се премести в хубавите стаи, облече се в скъпи дрехи, всичките му приятели веднага се завърнаха и отново му казваха колко много го обичат.
Веднъж той си помисли: “Странно е човек да не може да види принцесата! Казват, че била много красива. Но каква полза, като все стои затворена в големия меден дворец с многото кули? Никога ли няма да я видя? Къде ми е огнивото?!” – и удари веднъж кремъка. Хоп – пред него се яви кучето с очи като чаени чаши.
– Късна вечер е – каза войникът, – но много искам да видя принцесата поне за миг!
Кучето изчезна и преди войникът да се опомни, то вече стоеше пред него с принцесата. Тя спеше върху гърба на кучето и беше толкова красива, че веднага се виждаше, че е истинска принцеса. Войникът не можа да се сдържи и я целуна, защото беше истински войник.
Кучето хукна обратно с принцесата, а на сутринта, когато кралят и кралицата си наливаха чай, принцесата каза, че сънувала странен сън за едно куче и един войник. Тя яздела на гърба на кучето, а войникът я целунал.
– Наистина хубава история – каза кралицата.
На следващата вечер една от старите придворни дами трябваше да бди до леглото на принцесата, за да види дали сънят е бил истински.
Войникът много искаше да види пак красивата принцеса, затова кучето отново я грабна през нощта от двореца и побягна с всичка сила. Но старата придворна дама обу здрави ботуши и се завтече също толкова бързо подире му. Когато видя, че влизат в една голяма къща, тя си каза: “Сега вече знам мястото” и начерта с тебешир голям кръст на вратата, след което се върна в двореца и си легна. Не след дълго се върна и кучето с принцесата. Но като забеляза, че на вратата, където живееше войникът, е начертан кръст, кучето също взе парче тебешир и начерта кръстове по всички врати в града, което беше много умно, защото така придворната дама вече не можеше да намери къщата на войника.
Рано сутринта кралят и кралицата, придворната дама и всички офицери дойдоха да проверят къде е била принцесата през нощта.
– Ето тук е! – каза кралят като видя първата врата с начертан кръст.
– Не, скъпи съпруже, тук е – каза кралицата, която видя друга врата с кръст.
– Но кръст има и тук, и тук, и там! – възкликнаха всички от кралската свита. Накъдето и да погледнеха, навсякъде имаше кръстове по вратите и те разбраха, че няма смисъл да търсят повече.
Кралицата обаче бе много умна жена, която можеше не само да се вози в каляска. Тя взе големите си златни ножици, отряза голямо парче коприна и уши малка хубава торбичка, която напълни със семенца от елда. Кралицата завърза торбичката на гърба на принцесата и проби малка дупчица, така че, където и да ходи принцесата, семенцата да се изсипват по целия път.
През нощта кучето пак дойде, взе принцесата на гръб и я отнесе при войника, който вече силно я бе обикнал и много искаше да е принц, за да може да се ожени за нея. Кучето изобщо не забеляза как семенцата се сипеха по целия път от двореца до прозореца на войника, през който то се покатери с принцесата. На сутринта кралят и кралицата откриха къде е била дъщеря им, хванаха войника и го хвърлиха в затвора.
Войникът седна на пода. О, колко беше тъмно и студено. Пазачите му казаха: “Утре ще те обесят”. О, това не беше добра вест, а и огнивото бе останало в страноприемницата. На сутринта през решетките на малкото прозорче войникът можеше да види как хората бързаха към мястото извън града, където щяха да го обесят. Чу барабаните и видя войниците да маршируват. Всички тичаха. Едно обущарско чираче с кожена престилка, по чехли, тъй силно се затича, че единият му чехъл изхвърча и се удари в стената точно до прозорчето, през решетките на което гледаше войникът.
– Ей, чираче! Не бързай толкова – извика му войникът, – нищо няма да се случи без мен! Я, изтичай до вкъщи, донеси ми огнивото и ще ти дам четири шилинга! Бягай!
Чирачето много искаше да получи четирите шилинга и се втурна да донесе огнивото, даде го на войника и – ето какво стана!
Извън града бе издигната голяма бесилка, около която стояха войниците и стотици хиляди хора. Кралят и кралицата седяха на великолепен трон точно пред съдията и всичките придворни съветници.
Войникът вече беше горе на стълбата, но когато поискаха да му метнат примката около врата, той каза, че грешникът винаги има право на едно последно невинно желание. Неговото желание било да изпуши една лула тютюн – последната му лула на този свят.
Кралят не можеше да откаже. Войникът взе огнивото си и удари кремъчетата един, два, три пъти! Появиха се трите кучета: кучето с очи като чаени чаши, кучето с очи колкото воденични камъни и кучето с очи като Кръглата кула!
– Избавете ме от бесилката! – извика войникът и кучетата се нахвърлиха върху съдиите и придворните съветници, хващайки един за краката, друг за носа, и ги запокитваха толкова нависоко във въздуха, че като падаха на земята, те си счупваха главите.
– Не искам! – извика кралят, но най-голямото куче хвана и него, и кралицата и ги захвърли както всички останали. Войниците се уплашиха, а хората викнаха: “Войниче, ти ни стани крал и се ожени за красивата принцеса!”
И така, настаниха войника в каляската на краля и всичките три кучета танцуваха пред нея и викаха “ура!”. Момчетата свиреха с пръсти, войниците отдаваха чест. Принцесата напусна медния дворец, стана кралица и това много є хареса! Сватбата трая осем дни, кучетата също бяха на масата и се блещеха с големите си очи.


*  *  *



В прегръдката си ме събираш цялата и ме разпиляваш из Вселената...
http://www.vbox7.com/play:8854186b

Неактивен Lake_Lady

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1374
  • Пол: Жена
  • My Smooth Operator...
Re: Андерсенови приказки
« Отговор #10 -: Февруари 19, 2008, 23:29:09 pm »
ОВЧАРКАТА И КОМИНОЧИСТАЧЪТ



   Виждал ли си някога някой много стар дървен шкаф, съвсем почернял от старост и украсен със спираловидни орнаменти и листа? Точно такъв шкаф стоеше в една гостна. Той беше наследство от прабабата и беше покрит с резба от рози и лалета от горе до долу. По него можеха да се видят най-чудновати орнаменти, а между тях се подаваха малки еленови глави с разклонени рога. В средата на шкафа обаче бе изрязана фигурата на мъж в цял ръст, който изглеждаше наистина смешен. Той самият се хилеше и зъбеше и човек не би нарекъл това весел смях. Мъжът имаше кози крака, малки рогца на челото и дълга брада. Децата в къщата го наричаха винаги “Главния и младши генерал военнокомандващ сержант с козите крака”, защото това бе трудно за произнасяне име и хората, които заслужаваха тази титла, бяха малко. Но и самият факт, че той бе изрязан върху шкафа, значеше много. И тъй, той беше тук! Мъжът вечно гледаше към масата под огледалото, където стоеше прелестна малка овчарка от порцелан. Обувките є бяха позлатени, роклята є – закачливо повдигната и украсена с една червена роза. На главата си имаше златна шапка, а в ръката – овчарска тояга. Тя бе прекрасна! Редом с нея стоеше малък коминочистач, черен като въглен, но също от порцелан. Той беше точно толкова чист и хубав, колкото е всяка порцеланова статуетка, само че представляваше коминочистач. Майсторът е можел със същия успех да направи от този порцелан принц, беше все едно!
Коминочистачът стоеше със стълба в ръце – крехък, с лице, бяло и червено като на момиче. И това всъщност беше грешка, защото един коминочистач трябва да е малко черен. Той се намираше съвсем близо до овчарката. Така ги бяха поставили. И тъй като стояха съвсем близо един до друг, взеха, че се сгодиха. Бяха си точно лика-прилика: и двамата млади, от еднакъв порцелан и еднакво чупливи.
Близо до тях имаше още една кукла, три пъти по-голяма от тях. Това бе един стар китаец, който можеше да кима. Той също беше от порцелан и казваше, че е дядо на малката овчарка, но не можеше да докаже твърдението си. Той уверяваше, че има власт над нея, затова бе кимнал в знак на съгласие към Главния и младши генерал военнокомандващ сержант с козите крака, който я искаше за жена.
– Ех, че мъж ще имаш! – казваше старият китаец. – Мъж, за който съм почти сигурен, че е от махагон. Той ще те направи Главна и младша генералша военнокомандваща сержантка с кози крака. Целият му шкаф е пълен със сребро и кой знае още какви скъпоценности в разни тайни чекмедженца!
– Не искам да вляза в тъмния шкаф! – рече малката овчарка. – Чух да говорят, че държал скрити там единайсет порцеланови съпруги!
– Тогава ти ще бъдеш дванайстата! – отговори китаецът. – През нощта, веднага щом изскърца старият шкаф, ще дойде часът на сватбата ви. Кълна се в това, както и че съм китаец!
И той закима с глава и заспа.
Но малката овчарка заплака и погледна избраника на сърцето си, порцелановия коминочистач.
– Искам да те помоля – каза тя – да избягаш с мен накъдето ни видят очите. Тук не можем да останем!
– Ще направя всичко, каквото поискаш! – отвърна малкият коминочистач. – Бързо да тръгваме! Мисля, че ще мога да се грижа за теб с моята професия.
– Само да слезем веднъж от масата! – рече тя. – Не мога да се радвам, преди да сме се спасили!
Той я успокояваше и є показа къде по издълбаните ръбчета и по позлатените листенца на резбата да постави малкото си краче. Помагаше им и стълбата му. И така, те слязоха на пода. Но когато погледнаха към стария шкаф, видяха там странно оживление: всички елени от дърворезбата протягаха главите си напред, размахваха рогата си и въртяха шиите си. Главния и младши генерал военнокомандващ сержант с козите крака подскачаше високо и крещеше на стария китаец:
– Бягат! Бягат!
Бегълците малко се изплашиха и скочиха бързо в шкафа под перваза.
Тук лежаха три-четири тестета, от които липсваха карти. Тук бе подреден криво-ляво и малък куклен театър. В момента се играеше представление и всички дами – кари и купи, пики и спатии – седяха на първия ред и си вееха с ветрилата. Зад тях стояха валетата и показваха, че имат глави – и отгоре, и отдолу, както е при картите. В пиесата ставаше дума за двама влюбени, които не можеха да се съберат, и овчарката се разплака, защото тази история беше досущ като нейната.
– Не мога да издържа! – каза тя. – Трябва да изляза оттук!
Но когато слязоха на пода и погледнаха към масата, старият китаец се беше събудил и се клатушкаше насам-натам, защото долната част на тялото му беше като топка.
– Олеле, старият китаец идва! – изпищя малката овчарка и падна отчаяно на порцелановите си колене.
– Хрумна ми нещо! – рече коминочистачът. – Искаш ли да пропълзим в голямата купа с изсушените благоуханни треви, която стои ей там в ъгъла? Там ще легнем върху рози и лавандула и ще хвърлим сол в очите на китаеца, когато се приближи.
– Това не е достатъчно! – отвърна му тя. – Освен това знам, че старият китаец и купата са били сгодени някога, а след любовта винаги остават и хубави спомени. Не, нищо друго не ни остава, освен да тръгнем по широкия свят!
– Имаш ли наистина достатъчно смелост да тръгнеш с мен по широкия свят? – попита коминочистачът. – Мислила ли си колко голям е той и че никога вече не ще можем да се върнем тук?
– Да! – заяви тя.
Коминочистачът отправи към нея замислен поглед и каза:
– Пътят ни минава през комина! Имаш ли наистина достатъчно смелост да пропълзиш с мен през кахлената печка, да минеш и през гърнето є, и през кюнеца? Оттам ще стигнем накрая до комина, а после аз мога да се справя. Ще се изкачим толкова високо, че няма да могат да ни настигнат! А най-отгоре има дупка, от която пред нас се отваря целият свят!
И той я поведе към печката.
– Толкова е черна! – възкликна тя, но продължи да върви с него и през гърнето, и през кюнеца, където цареше непрогледен мрак.
– Най-после сме в комина! – каза той. – Виж! Погледни! Отгоре ни свети най-прекрасната звезда!
И наистина, на небето грееше право към тях една звезда, която като че ли искаше да им покаже пътя. И те пълзяха нагоре... Пътят беше ужасен – така стръмен, така стръмен! Но той я повдигаше и є помагаше, държеше я и є показваше най-добрите места, където да постави малките си порцеланови стъпалца. Най-сетне стигнаха до края на комина и седнаха на него, защото бяха страшно уморени след трудния път.
Небето и всичките му звезди бяха високо над тях, а покривите на града – долу в ниското. Погледите на двамата стигаха толкова надалече! Бедната овчарка никога не си бе представяла света толкова огромен. Тя склони малката си главица на рамото на коминочистача и заплака, а сълзите є измиха златото от панделката, с която беше препасана.
– Всичко това е прекалено много за мен! – изхлипа тя. – Не мога да го понеса! Светът е твърде голям! Де да можех да си стоя отново на малката масичка под огледалото! Няма да се успокоя, докато не се върна! Аз те последвах навън по широкия свят, но ако ти държиш на мен, ще ме съпроводиш обратно до дома!
Коминочистачът се опита да я разубеди, говореше є за стария китаец и за Главния и младши генерал военнокомандващ сержант с козите крака, но тя хлипаше така безутешно и така целуваше малкия си коминочистач, че на него не му оставаше нищо друго, освен да я последва, макар че наистина не биваше да се връщат назад.
И така, те отново слязоха с огромни трудности по комина, пропълзяха през кюнеца и гърнето, което съвсем не беше приятно приключение, и накрая спряха в тъмната кахлена печка. Опряха уши на вратичката є, за да чуят какво става в стаята. Цареше пълна тишина. Те погледнаха навън и – о, на пода лежеше старият китаец. Той беше паднал от масата, когато беше тръгнал да ги преследва, и се беше строшил на три парчета. Целият му гръб бе се отчупил, а главата му се беше търкулнала в ъгъла. Главния и младши генерал военнокомандващ сержант с козите крака стоеше на мястото си както винаги и размишляваше.
– Това е ужасно! – възкликна малката овчарка. – Старият ми дядо е на парчета и това е по наша вина! Никога няма да преживея това!
И тя закърши мъничките си ръчички.
– Той може пак да се залепи! – каза коминочистачът. – Много лесно може да се залепи! Не се ядосвай толкова! Щом му намажат гърба с лепило и поставят една хубава клечка на врата му, той пак ще стане като нов и ще може да ни наприказва всякакви неприятни неща!
– Мислиш ли? – попита тя.
И те отново се покатериха върху масата, където си стояха и преди.
– Каква полза от всичко това? – възкликна коминочистачът. – Можехме да си спестим всичките неприятности!
– Само старият ми дядо пак да бъде залепен! – отговори овчарката. – Дали ще е много скъпо?
И дядото бе поправен. Хората му залепиха гърба, поставиха му една хубава клечка във врата и той стана като нов, само дето повече не можеше да кима.
– Станахте много високомерен, откакто се строшихте! – каза Главния и младши генерал военнокомандващ сержант с козите крака. – Не смятам, че това е нещо, с което човек трябва да се гордее! Ще ми я дадете ли или не?
Коминочистачът и малката овчарка погледнаха развълнувано стария китаец. Те се бояха, че ще кимне, но той не можеше да го стори, а го беше и срам да обяснява на всички, че отсега нататък винаги ще има клечка във врата си. И така, порцелановите фигурки останаха заедно, благославяха клечката на дядото и се обичаха, докато се счупиха.


*  *  *
В прегръдката си ме събираш цялата и ме разпиляваш из Вселената...
http://www.vbox7.com/play:8854186b

Неактивен Lake_Lady

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1374
  • Пол: Жена
  • My Smooth Operator...
Re: Андерсенови приказки
« Отговор #11 -: Февруари 21, 2008, 10:07:58 am »
ОЛЕ ЗАТВОРИ ОЧИЧКИ


   В цял свят няма по-добър разказвач на приказки от Оле Затвори Очички. Той знае наистина чудни истории.
Оле Затвори Очички идва, когато децата вече са вечеряли и все още са на масата. Качва се тихо по стълбата, защото ходи по чорапи. Отваря внимателно вратата и – црък. Напръсква очите на децата с фин млечен прах, клепачите им натежават и те не могат да го видят. Той застава зад гърба им, духва им лекичко във врата и главите им натежават. Но не ги боли, защото Оле Затвори Очички е добър и не иска да им стори зло. Той само иска те да се успокоят. Най-добре е да си легнат, да притихнат, за да може той да им разказва приказки.
Когато децата заспят, Оле Затвори Очички сяда на ръба на леглото. Той е добре облечен. Дрешката му е копринена, но не може да се каже какъв є е цветът, тъй като при всяко негово движение тя сияе ту в зелено, ту в червено, ту в синьо. Под всяка мишница носи по един чадър. Единият е с картинки и него той отваря над добрите деца. Така цяла нощ те сънуват прекрасни истории. На другия чадър няма нищо и него той отваря над немирните деца. Те спят неспокойно и като се събудят на другата сутрин, изобщо не помнят какво са сънували.
Нека сега да чуем какво разказваше Оле Затвори Очички в продължение на цяла седмица, когато идваше при едно малко момченце на име Ялмар. Това са седем приказки, защото седмицата има седем дена.
ПОНЕДЕЛНИК
– Така... – каза Оле Затвори Очички вечерта, когато Ялмар беше вече в леглото си. – Трябва да поукрася малко.
Изведнъж всички цветя в саксиите се превърнаха в огромни дървета, които протягаха клоните си по тавана и стените. Стаята заприлича на разкошна беседка. Всички клони бяха отрупани с цветове, по-хубави от рози, ухаеха прекрасно, а ако човек ги опиташе, на вкус бяха по-сладки от конфитюр. Плодовете блестяха като златни. Освен това имаше и сладки хлебчета, пълни със стафиди. Беше великолепно! В същия миг се чу силно ридание от чекмеджето, където бяха учебниците на Ялмар.
– Какво ли е това? – запита Оле Затвори Очички, отиде до бюрото и отвори чекмеджето.
Това беше дъската за писане, която се огъваше на всички страни. В задачата, записана върху нея, числата се бутаха и блъскаха, защото между тях се бе появило едно грешно число и дъската заплашваше да се разпадне. Калемът подскачаше на връзчицата си като малко кученце, което иска да помогне, но той не можеше да поправи задачата. Ридания идваха и от тетрадката по краснопис на Ялмар. Ужасна врява. На всяка страница в колонка една под друга бяха напечатани всички главни букви, а до тях – всички малки букви. Това бяха образците. До тези букви имаше други, които смятаха, че изглеждат също като напечатаните, но които бяха написани от Ялмар. Те сякаш се бяха спънали в линията, на която всъщност трябваше да стоят.
– Ето така трябва да стоите – казваха образците. – Малко настрани, със силен замах.
– И ние така искаме – казваха буквите на Ялмар, – но не можем, толкова сме отмалели.
– Тогава трябва да ви дам лекарство – каза Оле Затвори Очички.
– Не, в никакъв случай – извикаха буквите и се изправиха така стройни, че на човек му беше драго да ги гледа.
– Е, днес няма да имаме време за приказки – каза Оле Затвори Очички. Трябва да потренирам буквите. Раз, два! Раз, два!
И той ги тренира, докато накрая буквите се изправиха здрави и стройни, също като образците. Но когато Оле Затвори Очички си тръгна и Ялмар ги разгледа на другата сутрин, те изглеждаха отново така жалки и хилави, както преди.
ВТОРНИК
Още щом Ялмар си легна, Оле Затвори Очички напръска всички мебели в стаята с вълшебната си спринцовка и те започнаха да говорят помежду си. Всеки говореше за себе си, с изключение на плювалника, който стоеше мълчалив и се ядосваше на суетата на околните да говорят и мислят само за себе си и изобщо да не се сещат за този, който стои скромно в ъгъла и се оставя да го плюят.
Над шкафа висеше голяма картина в позлатена рамка. Беше пейзаж. Виждаха се високи стари дървета, цветя в тревата и голяма река, която течеше зад гората, минаваше покрай много замъци и се вливаше в безбрежно море.
Оле Затвори Очички докосна картината с вълшебната си спринцовка и птичките започнаха да пеят, клоните на дърветата се раздвижиха, облаците полетяха и човек можеше да види бягащите им сенки по земята.
Оле Затвори Очички повдигна малкия Ялмар към рамката, момчето я прекрачи и влезе в картината. Ето го, че вече стоеше сред високата трева. Слънцето го огряваше през клоните на дърветата. Той изтича към реката и седна в една малка лодка. Тя бе боядисана в червено и бяло, а платното є сияеше като сребърно. Шест лебеда със златни коронки на шиите и със сини звезди на главите затеглиха лодката между зелените гори, където дърветата разказваха за разбойници и вещици, а цветята – за хубавите малки елфи и за всичко онова, което бяха научили от пеперудките.
Красиви риби със златни и сребърни люспи плуваха зад лодката, скачаха от време на време и пляскаха отново във водата. Червени и сини птици, малки и големи, летяха в две дълги редици след лодката. Комарите танцуваха, майските бръмбари бръмчаха. Всички те искаха да следват Ялмар и всяка животинка имаше да разкаже по една историйка.
Беше чудесна разходка с лодка. Гората ставаше ту гъста и тъмна, ту приличаше на прекрасна градина, обляна в цветя и слънце, със замъци от стъкло и мрамор. На балконите стояха принцеси – това бяха малките момиченца, които Ялмар познаваше и с които си беше играл. Те му протягаха ръка и всяка държеше по едно от най-хубавите захарни прасенца, които можеха да се намерят на света. Ялмар хващаше захарното прасенце в единия край, докато плуваше покрай замъка. Принцесата стискаше здраво своя край и така прасенцето се счупваше и всеки получаваше своето парченце – тя по-малкото, Ялмар – по-голямото. Пред всеки замък стояха на пост малки принцове. Те отдаваха чест със златни саби и обсипваха Ялмар с дъжд от стафиди и оловни войници. Това бяха истински принцове.
Ялмар плуваше ту през гори, ту през големи зали или градове. Той доплува и до града, където живееше неговата бавачка. Тя много го обичаше. Бе го люляла и се бе грижила за него, когато той е бил съвсем мъничък. Тя му кимна, помаха му и му изпя песничката, която бе съчинила и изпратила специално за Ялмар:
Миличък Ялмар, о, мое сърчице,
за теб си спомням всеки ден,
пак искам да целувам твоето челце
и бузките със цвят червен.
Щом свойте първи думички изрече,
с теб трябваше да се простя навеки.
Благословен бъди на грешната земя,
ти, ангел, долетял от Божи небеса.
Всички птички запяха с бавачката, цветята танцуваха на стъблата си, а старите дървета кимаха, като че ли Оле Затвори Очички и на тях разказваше приказки.
СРЯДА
Ах, как само валеше навън. Ялмар чуваше плющенето на дъжда в съня си. А когато Оле Затвори Очички отвори прозореца, за да влезе, водата бе стигнала рамката на прозореца. Навън се бе образувало цяло езеро и един прекрасен кораб чакаше пред къщата.
– Искаш ли да дойдеш с мен, Ялмар? – попита Оле Затвори Очички. – Тази нощ ще отплаваме за далечни страни, а утре сутринта пак ще сме тук.
И ето че Ялмар вече стоеше по средата на великолепния кораб, облечен в най-хубавите си дрехи. Времето се оправи, корабът потегли по улицата, зави покрай черквата и изведнъж се намери в открито море. Плаваха толкова дълго, че сушата се изгуби от погледа им. Застигна ги ято щъркели. Те отлитаха към топлите страни. Летяха в редица един зад друг и бяха изминали дълъг, дълъг път. Един от щъркелите беше толкова уморен, че крилете му не го държаха. Той беше последен в редицата и изоставаше все повече. Накрая започна да пада с широко разперени криле. Размаха крилата си още няколко пъти, но напразно. Ето че краката му докоснаха корабните въжета, той се плъзна по тях и – туп – стъпи на палубата.
Един моряк го взе и го занесе в курника при кокошките, патиците и пуйките. Горкият щъркел стоеше съвсем объркан сред тях.
– Ама че странна птица – заявиха кокошките.
А пуякът се наду, колкото можеше, и попита щъркела кой е той всъщност. Патиците пък се отдръпнаха заднишком и се побутваха една друга: “Побързай! Побързай!”.
Щъркелът им разказа за топлата Африка, за пирамидите и за щрауса, който тича през пустинята като бял кон. Но патиците не го разбраха, побутваха се една друга и се питаха: “Дали да не стигнем до извода, че е глупав?”.
– Разбира се, че е глупав! – заяви пуякът и всички се разкрякаха.
Тогава щъркелът млъкна и се замисли за своята Африка.
– Имате хубави тънки нозе! – подхвана пуякът. – Колко струва метърът?
– Па-па-па! – закискаха се патиците, но щъркелът се направи, че нищо не е чул.
– Може да се посмеете с нас – допълни пуякът. – Защото това беше много остроумна забележка. Или пък не бе достатъчно изискана за вас, ах, ах! Е, явно толкова са му възможностите. Добре, че поне ние си разбираме шегите.
И пуякът загърголи, а патиците закрякаха. Беше ужасно колко смешно им се виждаше всичко това.
Но Ялмар отиде до курника и извика щъркела, който скочи при него на палубата. Щъркелът си бе починал и сякаш кимна на Ялмар, за да му благодари. След това разтвори криле и полетя към топлите страни. Кокошките кудкудякаха, патиците крякаха, а пуякът почервеня.
– Утре ще ви сварим на супа – викна им Ялмар и се събуди в креватчето си.
Беше чудно пътешествие, на което го бе завел Оле Затвори Очички.
ЧЕТВЪРТЪК
– Знаеш ли какво? – попита Оле Затвори Очички. – Само да не се изплашиш. Виж, тук има една мишка!
И Оле му протегна шепата си, в която се бе свила малката животинка. Тя иска да те покани на сватба. Тази нощ ще се женят две малки мишки. Те живеят под дъските на килера. Хайде, тръгвай!
– Но как ще се промъкна през малката миша дупка в пода? – попита Ялмар.
– Това е моя грижа – успокои го Оле Затвори Очички. – Ще те направя малък.
И той докосна с вълшебната си спринцовка Ялмар, който тутакси започна да се смалява. Накрая не беше по-голям от един пръст.
– Можеш да облечеш дрехите на оловния войник, мисля, че те ще ти станат. Освен това е хубаво да си в униформа, когато отиваш на гости.
– Добре – съгласи се Ялмар и изведнъж се видя пременен в дрехите на оловния войник.
– Моля, качете се в напръстника на майка си – каза малката мишка. – Ще имам честта да ви тегля.
– Ах, госпожицата е много любезна – отвърна Ялмар и те потеглиха към мишата сватба.
Най-напред те се спуснаха в един дълъг тунел под пода, който беше точно толкова висок, че да минат с напръстника. Целият тунел бе осветен от запалени гнили дървета.
– Не ухае ли чудесно тук? – запита мишката, която го теглеше. – Целият тунел е намазан със свинска мас. Не би могло да е по-хубаво.
Най-сетне стигнаха до свадбената зала. Отдясно се бяха подредили малките мишки, които си шепнеха, бутаха се и се кискаха. Отляво бяха застанали всички мишоци и гладеха с лапи мустаците си. По средата на залата, в издълбана бучка сиренце бе застанала брачната двойка. Младоженците се целуваха горещо пред очите на всички, защото бяха сгодени и сега щяха да се оженят.
Непрекъснато прииждаха нови гости. В залата вече нямаше място и мишките трябваше да се качват една върху друга, а младоженците бяха застанали на вратата така, че не можеше нито да се влезе, нито да се излезе. Залата, както и тунелът, също беше намазана със свинска мас. В това се заключаваше и цялото угощение, но накрая за десерт бе показано едно грахово зърно, върху което една малка мишка от семейството бе изгризала имената на младоженците, тоест първите букви. Това бе нещо изключително.
Всички мишки твърдяха, че сватбата е великолепна и че се забавлявали отлично.
А Ялмар се отправи обратно за вкъщи. Той бе прекарал нощта сред отбрано общество, но бе положил и усилия за това, беше се смалил и се бе вмъкнал в униформата на оловния войник.
ПЕТЪК
– Невероятно е колко много възрастни искат да отида при тях – каза Оле Затвори Очички. – Особено онези, които са направили нещо лошо. “Миличък Оле – молят ми се те, – не можем да мигнем нощем. Виждаме всичките си зли дела като грозни малки тролове да седят на ръба на леглото и да ни пръскат с вряла вода. Ела ги прогони, за да можем да поспим.” Те въздишат дълбоко и добавят: “Естествено ще си платим. Лека нощ, Оле! Парите са на прозореца.” Но аз не го правя за пари – заключи Оле.
– Какво ще правим тази нощ? – попита Ялмар.
– Не знам дали ти се ходи пак на сватба и тази нощ. Няма да е като вчерашната сватба. Голямата кукла на сестра ти, която прилича на мъж и се казва Херман, ще се жени за куклата Берта. Днес е рожденият є ден и тя ще получи много подаръци.
– Знам, знам! – отвърна Ялмар. – Всеки път, когато на куклите им трябват нови дрехи, сестра ми казва, че имат рожден ден или че се женят. Казвала го е сигурно сто пъти!
– Да, но тази нощ това ще е сто и първата сватба и след нея всичко свършва. А сто и първата сватба просто няма равна на себе си. Виж!
И Ялмар погледна към масата. Прозорците на малката картонена къща светеха, а отвън войниците отдаваха чест. Младоженците седяха на пода и се бяха облегнали на крака на масата. Изглеждаха замислени и сигурно имаше защо. А Оле Затвори Очички, облечен в черната престилка на бабата, ги венча. След като церемонията приключи, всички мебели в стаята подхванаха следната хубава песничка, написана от молива по маршова музика:
Песента ни като вятъра долита
тук при младоженците честити.
Той е строен, тя е хубавица –
двамца, правени от ръкавици.
Ех, че годеници,
ура! – от ръкавици!
И при слънце, и при дъжд
пеем ний на шир и длъж!
След това младоженците получиха подаръци. Те не приемаха никакви неща за ядене, защото се хранеха от любовта си.
– Дали да заминем на село или в чужбина? – запита младоженецът.
Обърнаха се за съвет към лястовицата, която бе видяла много свят, и към старата кокошка на двора, която отглеждаше вече петото си поколение пиленца. Лястовицата разказа за чудесните топли страни, където гроздовете висяха големи и тежки, където въздухът бе мек, а планините бяха обагрени в цветове, които тук съвсем не познаваме.
– В замяна на това пък те нямат нашето зеле – отвърна кокошката. – Едно лято прекарах на село с всичките си пиленца. Имаше един пясъчен ров, из който се разхождахме и си кълвяхме и по който стигахме до една зелева градина. Колко зелено беше това зеле! Не мога да се сетя за нещо по-красиво.
– Да, но всяка глава зеле прилича досущ на останалите – каза лястовицата. – Освен това времето тук често се разваля.
– Е, на това сме свикнали – заключи кокошката.
– Студено е, земята замръзва.
– За зелето това е добре – обясни кокошката. – Освен това понякога и тук е топло. Преди четири години лятото трая пет седмици и бе толкова горещо, че едва можехме да си поемем въздух. Тук ги няма всички ония отровни животни, които ги има там. Няма и разбойници. Всеки трябва да признае, че нашата страна е най-хубавата. Иначе не заслужава да живее тук – и кокошката заплака. – И аз съм пътувала. Веднъж пропътувах 12 мили в един сандък. Изобщо не е хубаво да се пътува.
– Да, кокошката е една разумна госпожа – каза куклата Берта. – Въобще не ме привлича да покорявам планините. Първо се изкачваш, после слизаш. Не, ще отидем в пясъчния ров и ще се разхождаме из зелевата градина.
Речено, сторено.
СЪБОТА
– Ще ми разказваш ли приказки? – запита малкият Ялмар веднага щом Оле Затвори Очички го сложи да си легне.
– Тази вечер нямаме време за приказки – отвърна Оле и разтвори над него красивия си чадър. – Виж тези китайци.
Целият чадър приличаше на голяма китайска купа със сини дървета и високи мостове, по които се разхождаха малки китайци, които се спираха и кимаха с глави.
– Трябва добре да изчистим целия свят за утре – каза Оле. – Нали е празник, неделя е. Трябва да се кача на камбанарията, за да проверя дали малките джуджета са лъснали камбаните, за да звънят ясно. Трябва да отида на полето, за да видя дали вятърът е издухал праха от тревата и листата. Но най-важното, което трябва да свърша, е да сваля всички звезди от небето и да ги лъсна. Ще ги събера в престилката си. Но най-напред трябва да ги номерирам. Трябва да номерирам и дупчиците на небето, в които седят самите звезди, за да върна всяка на мястото є. В противен случай те няма да са закрепени здраво и ще имаме прекалено много падащи звезди, те просто ще падат една след друга.
– Слушайте, господин Оле Затвори Очички – каза един стар портрет, който висеше на стената, където спеше Ялмар. – Аз съм прадядото на Ялмар. Хубаво е, че разказвате на детето приказки, но не го обърквайте. Звездите не могат да се свалят и да се лъскат. Звездите са глобуси, също като нашата земя, и точно това е най-хубавото им качество.
– Благодаря ти, стари прадядо! – каза Оле Затвори Очички. – Благодаря. Ти си главата на семейството, всъщност “праглавата”. Но аз съм по-стар от теб. Стар езичник съм. Римляните и гърците ме наричаха богът на сънищата. Ходил съм и ходя в най-изисканите къщи. Мога да говоря и с малки, и с големи. А сега ти продължи приказката! – и с тези думи Оле Затвори Очички си взе чадъра и си тръгна.
– Хм, човек да го е страх да си каже мнението – промълви портретът.
В този миг Ялмар се събуди.
НЕДЕЛЯ
– Добър вечер – поздрави Оле Затвори Очички.
Ялмар кимна, скочи и веднага обърна портрета на прадядо си към стената, за да не се меси в разговора като вчера.
– Разкажи ми приказките за “петте зелени грахчета, които живеели в една шушулка”, и за “Петльо, който поискал ръката на Кокошка”, и за “Иглата за плетене, която си въобразила, че е игла за шиене”!
– Ама че си ненаситен! – възкликна Оле Затвори Очички. – Предпочитам да ти покажа нещо друго. Ще ти покажа моя брат. Той също се казва Оле Затвори Очички, но идва при хората само веднъж. А когато дойде при някого, той го взима на коня си и му разказва приказка. Той знае само две приказки. Една, която е толкова хубава, че никой на света не може да си я представи; и една толкова страшна и зловеща, че изобщо не може да се опише. И Оле Затвори Очички повдигна малкия Ялмар към прозореца и каза:
– Ето, сега ще видиш моя брат, другия Оле Затвори Очички. Наричат го също така и Смърт. Виждаш ли, той изобщо не е така страшен, както го рисуват в книжките, където е само кожа и кости. Не, дрехите му са обвезани със сребърна бродерия. Това е най-хубавата хусарска униформа. Пелерината от черно кадифе се развява зад коня му. Виж как язди в галоп.
Ялмар видя как Оле Затвори Очички се носеше на коня си и взимаше млади и стари. Някои слагаше да седнат отпред, а други – отзад. Винаги преди това ги питаше:
– Какви са ти оценките?
– Добри – отговаряха всички.
– Дай да видя – казваше той и хората му показваха бележниците си.
Онези, които имаха “много добър” и “отличен”, сядаха отпред и слушаха хубавата приказка, а онези, които имаха “добър” и “задоволителен”, трябваше да седнат отзад и слушаха страшната приказка. Те трепереха от ужас и плачеха, искаха да скочат от коня, но не можеха, защото се бяха сраснали с него.
– Но Смъртта е много хубав Оле Затвори Очички – възкликна Ялмар. – Аз не се страхувам от него.
– Няма и нужда да се страхуваш – отвърна Оле Затвори Очички. – Само гледай оценките ти в бележника да са добри.
– Да, това е поучително – промърмори доволен портретът на прадядото. – Все пак има смисъл човек да си каже мнението.
Ето това беше приказката за Оле Затвори Очички. А сега той самият може тази вечер да ти разкаже нещо повече.


*  *  *
В прегръдката си ме събираш цялата и ме разпиляваш из Вселената...
http://www.vbox7.com/play:8854186b

Неактивен Lake_Lady

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1374
  • Пол: Жена
  • My Smooth Operator...
Re: Андерсенови приказки
« Отговор #12 -: Февруари 25, 2008, 16:54:52 pm »

ОХЛЮВЪТ И РОЗОВИЯТ ХРАСТ



Градината беше оградена от лескова ограда, зад нея се простираше полето, а на една поляна пасяха крави и овце. Насред градината беше израсъл розов храст, под който седеше един охлюв, потънал в мисли – в мисли за себе си.
– Почакайте, докато настъпи моят час! – казваше той. – Аз ще постигна много повече от това да разцъфвам като роза, да раждам лешници като леската или да давам мляко като кравите и овцете.
– Очаквам изключително много от вас – обади се розовият храст. – Разрешете да ви попитам кога ще бъде това
– Всяко нещо с времето си – отвърна охлювът. – Какво сте се разбързали! Напрегнатото очакване не е добро!
На другата година охлювът се припичаше на слънце горе-долу на същото място под розовия храст, който напъпи и се покри с нови свежи рози. Охлювът се подаде наполовина от своята черупка, протегна рогцата си и ги скри отново.
– Всичко си е по старому! Не е направена никаква крачка напред. Розовият храст пак е обсипан с рози и не може да промени нищо!
Отминаха лятото и есента, а розите продължиха да напъпват и да разцъфтяват чак до първия сняг, когато времето стана мокро и студено. Розовият храст се преви до земята, а охлювът се зарови в пръстта.
Дойде другата година, показаха се розите, подаде се и охлювът.
– Вече сте стар розов храст – каза той. – Погрижете се скоро да си вървите. Дадохте на света всичко, на което бяхте способен. Дали то имаше значение е въпрос, над който нямах време да помисля. Едно обаче е ясно: не направихте нищичко за вътрешното си усъвършенстване. В противен случай от вас би се развило нещо съвсем различно. Можете ли да се защитите? Скоро ще се превърнете в проста пръчка! Разбирате ли какво ви говоря?
– Вие ме плашите – обади се розовият храст. – Никога не се бях замислял над това.
– О да, та вие никога не сте се затормозявал с мислене! Някога запитахте ли се защо цъфтяхте и как се получава това цъфтене? Защо не може по друг начин?
– Не! – отговори розовият храст. – Цъфтях с радост, защото не можех да постъпя другояче. Слънцето беше така топло, а въздухът – свеж. Пиех чистата роса и живителния дъжд. Аз дишах, аз живях! Земята ми даваше сила, сила получавах и от небето, усещах щастието – винаги ново, винаги завладяващо. Затова и винаги цъфтях. Това беше животът ми, не можех по друг начин!
– Животът ви беше твърде безметежен! – отсъди охлювът.
– Абсолютно вярно! Всичко получих! – възкликна розовият храст. – Но на вас беше дадено още повече! Вие сте от мислещите, задълбочени натури, от високо надарените, които ще смаят света.
– Това никак не ме вълнува! – отвърна охлювът. – Светът не ме интересува! Какво общо имам със света? Достатъчно ми е това, което нося у себе си! Стига ми да общувам със себе си!
– Но нали всички земни твари трябва да дадем най-доброто от нас на другите! Да подарим каквото можем! Да, аз дарявах единствено рози! Но вие? Вие, който имахте толкова много, какво дадохте на света? Какво ще му дадете?
– Какво съм дал? Какво ще дам? Плюя на целия свят! Той нищо не струва! Изобщо не ме засяга. Давайте живот на розите (скоро и това няма да можете вече)! Нека леската дава лешници, а кравите и овцете – мляко! Всеки от тях си има своята публика, а моята е у мен самия! Аз ще се скрия в себе си и там ще си остана. Светът не ме интересува!
И охлювът се прибра в къщичката си и я залепи.
– Толкова е тъжно! – промълви розовият храст. – Колкото да ми се иска, не мога никога да се скрия, трябва винаги да избуявам, да се покривам с разцъфтели рози. Листата ми окапват и вятърът ги отнася! Но веднъж видях как една от розите ми беше поставена в книгата с псалми на стопанката, една украси гърдите на млада красива девойка, а друга беше целуната от детска уста, преливаща от радост. От всичко това се почувствах толкова добре, бях благословен! Това са спомените ми, това е животът ми!
И розовият храст, чист и непорочен, цъфтеше все така. Охлювът дремеше в черупката си – светът не го засягаше.
Годините отминаваха.
Охлювът се превърна в пръст, розовият храст се превърна в пръст. Розата за спомен от книгата с псалми също се изгуби. В градината обаче цъфтяха нови розови храсти, раждаха се нови охлюви. Те се криеха в къщичките си, плюеха и светът не ги интересуваше.
Трябва ли да прочетем още веднъж историята отначало? Тя изобщо няма да се промени...


*  *  *
В прегръдката си ме събираш цялата и ме разпиляваш из Вселената...
http://www.vbox7.com/play:8854186b

Неактивен Lake_Lady

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1374
  • Пол: Жена
  • My Smooth Operator...
Re: Андерсенови приказки
« Отговор #13 -: Февруари 25, 2008, 17:04:06 pm »
ЕЛДАТА



   Често пъти след буря нивите с елда изглеждат като обгорени. Сякаш огнени мухи са прелетели над растенията, а селяните казват: “Това е от светкавицата!”. Но защо да е от светкавицата? Ето какво ми каза сивото врабче, което на свой ред бе чуло историята от една стара върба, която растеше и все още расте на края на една нива с елда. Тя е величествено огромно дърво, но много старо и цялата му кора е набръчкана. Точно по средата стволът му е сцепен и са прораснали боровинкови клонки и трева. Върбата е наклонена напред и клоните є се спускат право към земята като дълги зелени коси.
По нивите наоколо расте жито, ръж, ечемик и овес. Да, великолепният овес, чиито класове приличат на малки жълти канарчета, кацнали на клон. Житото зрее благословено и колкото по-натежава, толкова повече се скланя в благочестиво смирение.
Но имаше и една нива с елда и точно край нея растеше старата върба. Елдата не скланяше класовете си като другите растения. Тя растеше право нагоре, горда и силна.
– Плодородна съм колкото и другите житни растения – казваше елдата. – Освен това съм много по-хубава от тях. Цветовете ми са красиви като тези на ябълковите дръвчета. Човек просто не може да откъсне поглед от тях. Виждала ли си някога нещо по-хубаво от нас, ти върбице, която толкова много неща си преживяла.
И върбата кимаше, сякаш искаше да каже: “Да, виждала съм”. Но елдата преливаше от високомерие и каза:
– Глупаво дърво! Толкова е старо, че от корема му расте трева!
Но ето че една вечер се разрази страшна буря. Всички полски цветя свиха лисчетата си или наведоха главички, докато силният вятър вееше над тях. Само елдата стърчеше право нагоре в своята гордост.
– Наведи си главата като нас – шепнеха цветята.
– Няма нужда – отвръщаше елдата.
– Наведи си главата като нас – викаше є житото. – Приближава се демонът на бурята. Крилата му стигат от небето до земята. Ще те посече, преди да си помолила за милост.
– Да, но аз не искам да се наведа – продължаваше да твърди елдата.
– Затвори си цветчетата и си наведи листата – посъветва я върбата. – Не гледай към светкавицата, когато се разцепва облакът. Даже и хората не смеят, защото през светкавицата може да се надзърне в селенията Господни, но тази гледка може да ослепи дори хората, а какво остава за нас, земните растения, които сме още по-низши.
– Още по-низши? – възмути се елдата. – Тогава ще погледна точно в селенията Господни – и се изпъна още по-наперено и гордо.
Сякаш целият свят бе потънал в пламъци. Светкавиците следваха една след друга.
Когато бурята отмина, цветята и житните класове се полюляваха, освежени от дъжда в чистия въздух, а елдата бе изгорена на въглен от светкавиците. Сега тя беше един мъртъв ненужен бурен на полето.
Вятърът подухваше клоните на старата върба, големи дъждовни капки падаха от зелените листа като сълзи и врабчетата цвъркаха: “Защо плачеш? Такъв блажен мир е наоколо. Виж как грее слънцето, как плават облаците, как ухаят цветята и храстите. Защо плачеш, стара върбице?”
И върбата разказа за гордостта, надменността и наказанието на елдата. Винаги става така. Аз самият чух тази история от врабчетата, когато една вечер ги помолих да ми разкажат приказка.


*  *  *
В прегръдката си ме събираш цялата и ме разпиляваш из Вселената...
http://www.vbox7.com/play:8854186b

Неактивен ilusia

  • King of the brains
  • *****
  • Публикации: 9346
  • Луда ? Да ! Две и половина сме !
Re: Андерсенови приказки
« Отговор #14 -: Март 06, 2008, 16:49:13 pm »
powe4eto prikazki gi znaq, imah kasetka i si gi puskah da gi slu6am dokato spq ( audio kasetka)
Hareswam gi
It still feels like our first night together
Feels like the first kiss and
It's gettin' better baby
No one can better this
I'm still hold on and you're still the one
The first time our eyes met it's the same feelin' I get
Only feels much stronger and I wanna love ya longer
You still turn the fire on
http://www.vbox7.com/play:e1359ebc