В очите ти оглежда се грехът
на спомен, да се сбъдне недочакал.
Приспани чувства в устните ти спят.
Усещам тайно цяла нощ си плакал.
Росата по цветята ми горчи
от сълзите солени, без утеха.
И ако знам, че пак ще те боли,
ще ги изхвърля. Нека да повехнат.
Не съм желязна. Знам, не ми личи,
но мога да съм много уязвима.
Душата си широко разтвори.
Вземи ме, ако искаш да ме имаш!
Ще цъфнат водни лилии в нощта,
в герана на удавеното време.
Воалите на призрачна мъгла
ще задушат житейските проблеми.
Ако ти стиска, просто пристъпи
в примката на моите обятия.
Ще бъда кротка само миг, помни...
Кълна се в божието разпятие!
И ако не почувстваш, че гориш,
че искаш всяка клетка с мен да слееш,
е по-добре от мен да си вървиш
и вече да се връщаш да не смееш.
Анатемосан твоят ден от днес
бездомен, болен по света ще скита,
без нежна ласка, прошка и адрес,
от всичко свято в този свят отритнат.