Автор Тема: Добромир Тонев  (Прочетена 4376 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Lake_Lady

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1374
  • Пол: Жена
  • My Smooth Operator...
Добромир Тонев
« -: Януари 07, 2008, 01:32:16 am »
Един невероятен пловдивски автор!!! :)


На какво се учудвам, не зная
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.
Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.
 
*          *        *


Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.
Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.
И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.
Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.

 *          *        *

Да имаш покрив, а да нямаш дом,
да имаш нежност, а да се страхуваш...
От мъка по семейното гнездо
дървото на рода ми боледува.
За себе си аз зная новини,
дошли при мен наопък - като раци.
Аз имам спомени за бъдни дни,
защото дните са като близнаци.
Въобразявам си дори, че знам
кога ще дойде мойта черна хрътка -
със мириса на восък и на чам
и с хладна станиолова прегръдка.
Ще имам покрив, ще си имам дом,
а нежността ми ще роди акация.
И тя ще е бодливото гнездо
на някоя щастлива птича нация.

 * * *

Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.
А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.
Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото -
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.
Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели -
ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.
Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите - като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.


*        *       *
След тебе злото диша като хрътка.
(Доброто е обществено понятие.)
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти вече си удобен за разпятие.

* * *

Един към друг, един до друг, а сякаш
не е прекрачил никой своя праг.
Да се отдалечим, защото всяка
прегръдка между бездни ражда мрак.

* * *

От твоите модели, съвършенство,
нерядко на човек му премалява.
Яйцето е поставено на масата:
шедьовърът е втренчен във шедьовъра.
Оттук нататък може да избира:
или омлета, за да съществува,
или летежа - да му се насити.

* ** * *

Отсъствието на жената - още топло -
разпускаше на кактуса бодлите.
Помръкваше лицето на мъжа.
Нима и празнотата хвърля сянка?
 
* * *

Ако решиш да ме извадиш пак от нищото
чрез нежната алхимия на две тела преплетени -
върни ме, Господи, в тринадесетгодишното
изящно тяло, захвърли ме сред конете.
Живота искам да усещам, потните му хълбоци,
а пяната по бърните му да роди богиня;
и щом ме видиш по корем на женствените хълмове,
помагай ми болезненото юношество да премина.
Не ме оставяй дълго под земята,
не ме обезличавай в книги по ботаника;
учи ме да разчитам клиновидното писмо на ятото,
щом лятото затвори и последната си страница.
А най-последният от щъркелите - като на откриване -
с червената си ножица да среже мойта нишка.
И аз да тръгна на поредното си сливане.
Ако решиш да ме извадиш пак от нищото.


ПОЧТИ ОДА

Отделяме се от живота, както пепелта от въглена,
а после зъзнем емоционално;
ако създаваме поезия - тя става стъклена,
ако извайваме стъкло - то не звъни кристално.
Добиваме усещане, че не живеем себе си,
че ни живее някой друг, но лошо ни живее.
Да се огледаме добре, защото във съседство
гори живот, докато ние тлеем.
Потта на селянина светва още в тъмно,
магарето тържествено му пее ода;
като пастир, излегнат върху стръмното,
градът ни кашля с няколко завода...
Добро със зло, красиво с грозно
от векове се разминават, поздравявайки се дружески.
Защо тогаз възпяваме отделно розата,
отделно нейните бодли? Кое ни е по-нужно?
Бих изкрещял: "Здравей, живот!", но е безсмислено -
кой влюбен е крещял на другия в ухото.
И вгледан в тия мъртви бели листи,
аз се уча да разчитам черновите на живота.

ГЛАД

Защо ли всяка нежност е предателство
към някого? Най-вече към Представата.
Не сме ли се превърнали в придатъци
към собствените си тела, към спалните,
където аритмичното ни дишане
е доказателство за съвместимост,
а вещите са малко по-възвишени,
отколкото е нашата взаимност.
Аз протестирам. С цялата наивност
на своята представа. И нараства
с изминалите нощи съпротивата
на епидермиса ми срещу ласките.
Жестока клоунада на телата,
когато се търкалят в стърготините
на бившата си нежност, а луната
като прожектор свети над комините...
Тогава се навеждах над обувките,
като портрет заставах сред вратата,
разтягаха се в истинска преструвка
трапчинките в ъглите на устата ми
и бягах, бягах като краден кон
от себе си, докато щракне бравата...
Уж никога не влизаме със взлом
един при друг, а после се ограбваме...
От всичко, до което моят мозък
се е докосвал сляпо може би,
аз възкресих един-единствен образ
под няколко отчаяни върби,
разпръснати като зелени църкви
покрай една безименна река...
Сега си мисля: няма да съм първия,
протегнал към абсурдното ръка.
Аз обвинявам своите писатели
от детството, защото Те създадоха.
О, колко много въздухоплаватели
в небето на очите Ти пропадаха
и техните машини, конструирани
с фантазия и нежност, се разбиваха...
Едни от тях завинаги умираха,
а другите Те продължиха във стихове.
Веднъж да зърна Твоите извивки
през някой процеп, както беше в детството.
/Какви развратни мисли предизвиква
понякога самото съвършенство!/
Това е най-естествената смърт
за двама ни, това е карнавал
на чувствата, предсмъртното им пърхане
с криле върху червената трева.
И аз не искам да натисна спусъка
на хищната фантазия, не бива
да опустее Твоя дом - изкуството,
а ти да се превърнеш в чувствен дивеч.
Аз имам право на една утопия,
но тя ще се превръща бавно в ад.
И в мен дивакът ще надига копие,
за да убива в мигове на глад.

 * * *

Природата намеква свойта женственост
не само с тия обли скални късове.
Тук моите марионетни жестове
показват, че конците ще се скъсат.
Когато се задъхваме в сеното
и слепешката се кръстосват гени -
не сенната ни хрема става откуп
за всички грехове унаследени.
Децата ни ще учат зоология,
децата астрономия ще учат,
но няма да разбират монолозите
на виещото към луната куче.
Ще гледат умно зиме стъклописа,
на двора - йероглифите на птиците...
И с носните си кърпи пейзажисти
ще утешават плачещи лозници,
но неспособни да долавят шепота,
ще тъпчат и камбанки, и глухарчета.
И в приказките, даже най-вълшебните,
животните ще спрат да разговарят.
Служебни думи и местоимения -
избръснати до синьо, акуратни -
ще заобграждат словото на гения
като бодлива тел край резервати.
О, всички нишки ще се скъсат скоро,
пътеката към нищото е кратка...
И аз стоя сред плачещите борове
като току-що хванат от гората.

* * *

Духът държа над тебе лък и стреля,
Кентавър бяхме ние, бяхме цяло.
Навярно ще се съберем след време -
след век или след ери, мое тяло.
Какъв безкраен комплимент ни прави
смъртта, когато прибере телата.
Смъртта ни прави повече от равни,
смъртта ни приравнява към земята.
И краят ни завръща там, където
е коренът на цветето и хляба.
И щом държи филия с мед детето,
то значи, че се трудим както трябва.
Какво, че от въздушните си кули
оплакват тъжно тленността ти, тяло...
О, гробът е една квадратна нула,
с която всичко почва отначало.







В прегръдката си ме събираш цялата и ме разпиляваш из Вселената...
http://www.vbox7.com/play:8854186b

Неактивен Lake_Lady

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1374
  • Пол: Жена
  • My Smooth Operator...
Re: Добромир Тонев
« Отговор #1 -: Януари 09, 2008, 13:55:09 pm »
Добромир Маринов Тонев е роден в Ямбол на 15.10.1955 г. Завършва средно образование в родния си град и българска филология в ПУ "Паисий Хилендарски" през 1979 г. Участва в студентския литературен клуб "Гео Милев". Повече от двадесет години е редактор в ДИ "Христо Г. Данов" - Пловдив. Първата му стихосбирка "Белег от подкова" (1979) е посрещната възторжено от читателите и критиката, отличена е с национална награда за дебют, поетът е приет в СБП. Утвърждава се като самобитен лирик чрез стихосбирките "Нежна машина" (1984) - награда на СБП за поезия, "Свиждане със светлината" (1990), "Арго" (1994) - награда "Пловдив". Поезията му е превеждана на руски, полски, унгарски, английски, италиански, испански, немски език. Номиниран е в европейския конкурс за поезия - Рим, 1996. Превежда стиховете на Владимир Висоцки - "Нерв" (1984). Последните му творчески изяви са свързани с хумора и сатирата: "Под седлото на Пегаса" (1998) - поетически шаржове на известни пловдивчани, "Крахът на един кокошарник" (2000) - хумористична новела, "Голямата лудница" (2002) - лирически злободневки, издадени посмъртно. Посмъртно излиза и книгата с фрагменти "Обратната страна на иконата" (2001). Редактира множество книги, съставител е на сборници ("Поетически сборник" - 1998, "Антология на пловдивската любовна лирика" - 1996, "Друга вода" - 1998), журира национални литературни конкурси. Ръководи литературен клуб "Гео Милев", основава и ръководи Националната младежка поетична академия в Пловдив, днес носеща неговото име. Умира на 24.03.2001 г. в гр. Пловдив.

В прегръдката си ме събираш цялата и ме разпиляваш из Вселената...
http://www.vbox7.com/play:8854186b

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Добромир Тонев
« Отговор #2 -: Януари 05, 2009, 13:41:58 pm »
Синьо Равновесие


Мой двойнико, тогава бях с чертите ти,
тогава ти бе малък като мене,
отваряха се за света очите ни
и синьото им пееше в зеленото.
Бе весел цирк животът! Беше тръпка!
Крещях и пях под пъстрата палатка!
За всяко представление ме къпеха
на слънчогледа душовете златни.
Видях бразди да стигат до небето,
видях комбайни стихове да пишат,
разхвърляйки край себе си куплети
по черновите жълти на стърнището;
за пролетта пред всички настоявах –
шивачка е! – и като мама ласкаво
от есенните дрипи прекроява
костюм от кадифе за всяка праскова...
Оставих те невръстен сред тревата,
като яйце на пъдпъдък – с лунички.
Такъв те взех във себе си – оттатък,
в света, където заживяват всички –
защото инстинктивно предусещах,
че ще ми трябва твоята невинност –
за всичко онова, което срещна,
за всичко, със което се размина.
Бе весел цирк животът... Но отровата
проникваше и в теб.
Веднъж в полето
капините ми взеха кръвна проба
и казаха: “Не е това момчето...”

Ти бе доскоро мисълта за полет,
болезнено затворена в яйцето
на моя страх – далеч от всеки поглед,
от устните далеч и от ръцете...
Мой двойнико, защо разби черупката
и кой ти каза: “Заповядай, нежно е наоколо”.
Отсам е пълно с трупове
на твои братя, сине на надеждата.
Отсам светът по-малко е за вярване,
свят, който все по-малко си съчувства;
конкретен – като болка от изгаряне,
ноебратим – като натиснат спусък.
Тук ще умреш от стронция във хляба,
изтръгват рози тук и сеят опиум,
изсякохме горите, а ще ни трябват
в по-другата война – да правим копия...
Защо напусна замъците синкави
и скочи през високата ограда
в една реалност – може би красива
в началото с възможността да страдаш,
докато отстояваш правотата си
и срещаш със усмивка всеки удар!
Не си залоствай с доброта вратата,
оглеждай се ако сънуваш буден.
Тук няма кой да ти пощипне бузките.
Бонбоните ще ти горчат в устата.
Тук няма детски ясли за илюзии –
бавачка ще ти бъде самотата.
Тук ще растеш, все повече ще мислиш,
ще стават цифри твоите идеи,
ще кимаш като мен, ще се подписваш –
и всички ще повярват, че живееш.

Какво непоносимо напрежение –
да примиряваш разума със чувствата...
Нима се умори, въображение!
Нима отслабват силните ти мускули!
Нима не можеш повече да носиш
товара на надеждата? И ставите
на твоята изящна анатомия
не могат да издържат на представата,
която си създаде за живота?
Възможно ли е тя да се разпадне
сега, когато трябва да работя,
сега, когато трябва да радвам?

На разума ли вече ще се грея...

И виждам в помеждутъците кратки:
на есента под деколтето зреят
цинични плодове – развратно сладки,
Плътта им е отдавна безразлична
към първите ми юношески спазми...
Къде потъна думата “обичам”?
С иронии ли ще си правя празници?
Или пък ще навивам сам латерната
на скуката и ще решавам ребуси,
превърнат в размишляваща материя,
зазидан във представата за себе си;
и ще рисувам по тавана птици,
и по стените ще окачвам пушки
и ще се утешавам, че и къртиците
си имат също замъци въздушни...
Не мога да изляза на площада
и да извикам, че обичам всички,
Не мога и да моля за пощада,
дори да го напиша - ще го сричам.
Дали ще бъде мъка или сплин –
не е въпрос на дума, а на болка.
Във множеството “всички са един
и всеки все пак сам”. Със Своя Болка.
За тази болка тихо се говори,
защото, както знаем от живота,
едно сърце не може да е форум.
И много рядко мъката е обща.

... Излез навън със мен, подай ръката си,
задай ми пак предишните въпроси:
Дървото ли отсреща прави вятъра
или пък панталона на матроса?
Кой пали на светулките фенерите,
кой подковава кончетата водни...
Отнасяй се към мене с недоверие,
опитвам ли се да ти отговоря.
Короната на разума е тясна
за тебе, принце!
Малък мой приятелю,
заклевам те във тъжната династия
на мъртвите и живите мечтатели –
недей надраства своите въпроси,
в света на очвидното не влизай:
тук логиката ще те омагьосва
и ще те вкаменяват със девизи,
уют ще ти саздават малки навици
и в хор джуджета ще те славословят...
Кой ще събуди спящата красавица,
когато ти самият си отровен?
Спестявах ти и болки и съмнения
чрез малки бягства във света на виното.
Звучеше тихо,
като извинeние
между цветя
гласът ти през годините.
Но имало е дни – не те обичах.
Намразвах безпощадната ти бдителност
с омразата, която си навлича
свидетелят на нещо унизително.
Там, вътре, в защитените пространства
навярно ти е лесно да си ангел!
Навярно е красиво да се страда,
навярно е красиво да се падне...
Защо си тук?
Дойде на поклонение
пред тленните останки на душата ми?
Не е дошъл мигът за опрощение,
не е дошъл денят на самотата.
Тъй дълго ще са скръстени ръцете ми,
че докато са успоредни с тялото –
не искам в шепи да държат лицето ми!
За мен браздите на плача са ялови.

Надеждата –
единствена религия,
която може да извърши чудо.
Въздушните и замъци, издигнати
върху криле на нощни пеперуди,
са моето наследство, завещано
от Негово Величество Баща ми –
с фантомното усещане за щастие,
с реалното усещане за рани.
И по-добре погребан под останките
на сините въздушни построения,
отколкото зазидан в едностайния
живот на страхове и подозрения.
Щом земното привличане е принцип –
все птиците ли ще са изключение?
Самата мисъл за летене, принце,
е вече синя в своето значение.
Самата мисъл, че те има някъде
в огряното от слънце междувремие
и се търкалят думи като ягоди
из твоите зелени изречения,
самото чувство, че си там все още
и по вълните на полето бягаш –
е храмът, в който се завръщам нощем,
за да си бъда бог и изповядващ.

... Подай ръка и докато стигна
във времето назад – ще те изпратя.
Написани са вече всички книги
със край щастлив.
Подай сега ръката си
и да прескочим като две животни
на утрото зад синята ограда...

Сега,
когато трябва да работя,
сега,
когато трябва да се радвам.
"Няма нищо по-голямо от малките неща...."

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Добромир Тонев
« Отговор #3 -: Февруари 16, 2009, 22:57:35 pm »
Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.

Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.

И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.

Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.
"Няма нищо по-голямо от малките неща...."