Един невероятен пловдивски автор!!! На какво се учудвам, не зная
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.
Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.
* * *
Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.
Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.
И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.
Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.
* * *
Да имаш покрив, а да нямаш дом,
да имаш нежност, а да се страхуваш...
От мъка по семейното гнездо
дървото на рода ми боледува.
За себе си аз зная новини,
дошли при мен наопък - като раци.
Аз имам спомени за бъдни дни,
защото дните са като близнаци.
Въобразявам си дори, че знам
кога ще дойде мойта черна хрътка -
със мириса на восък и на чам
и с хладна станиолова прегръдка.
Ще имам покрив, ще си имам дом,
а нежността ми ще роди акация.
И тя ще е бодливото гнездо
на някоя щастлива птича нация.
* * *
Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.
А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.
Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото -
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.
Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели -
ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.
Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите - като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.
* * *
След тебе злото диша като хрътка.
(Доброто е обществено понятие.)
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти вече си удобен за разпятие.
* * *
Един към друг, един до друг, а сякаш
не е прекрачил никой своя праг.
Да се отдалечим, защото всяка
прегръдка между бездни ражда мрак.
* * *
От твоите модели, съвършенство,
нерядко на човек му премалява.
Яйцето е поставено на масата:
шедьовърът е втренчен във шедьовъра.
Оттук нататък може да избира:
или омлета, за да съществува,
или летежа - да му се насити.
* ** * *
Отсъствието на жената - още топло -
разпускаше на кактуса бодлите.
Помръкваше лицето на мъжа.
Нима и празнотата хвърля сянка?
* * *
Ако решиш да ме извадиш пак от нищото
чрез нежната алхимия на две тела преплетени -
върни ме, Господи, в тринадесетгодишното
изящно тяло, захвърли ме сред конете.
Живота искам да усещам, потните му хълбоци,
а пяната по бърните му да роди богиня;
и щом ме видиш по корем на женствените хълмове,
помагай ми болезненото юношество да премина.
Не ме оставяй дълго под земята,
не ме обезличавай в книги по ботаника;
учи ме да разчитам клиновидното писмо на ятото,
щом лятото затвори и последната си страница.
А най-последният от щъркелите - като на откриване -
с червената си ножица да среже мойта нишка.
И аз да тръгна на поредното си сливане.
Ако решиш да ме извадиш пак от нищото.
ПОЧТИ ОДА
Отделяме се от живота, както пепелта от въглена,
а после зъзнем емоционално;
ако създаваме поезия - тя става стъклена,
ако извайваме стъкло - то не звъни кристално.
Добиваме усещане, че не живеем себе си,
че ни живее някой друг, но лошо ни живее.
Да се огледаме добре, защото във съседство
гори живот, докато ние тлеем.
Потта на селянина светва още в тъмно,
магарето тържествено му пее ода;
като пастир, излегнат върху стръмното,
градът ни кашля с няколко завода...
Добро със зло, красиво с грозно
от векове се разминават, поздравявайки се дружески.
Защо тогаз възпяваме отделно розата,
отделно нейните бодли? Кое ни е по-нужно?
Бих изкрещял: "Здравей, живот!", но е безсмислено -
кой влюбен е крещял на другия в ухото.
И вгледан в тия мъртви бели листи,
аз се уча да разчитам черновите на живота.
ГЛАД
Защо ли всяка нежност е предателство
към някого? Най-вече към Представата.
Не сме ли се превърнали в придатъци
към собствените си тела, към спалните,
където аритмичното ни дишане
е доказателство за съвместимост,
а вещите са малко по-възвишени,
отколкото е нашата взаимност.
Аз протестирам. С цялата наивност
на своята представа. И нараства
с изминалите нощи съпротивата
на епидермиса ми срещу ласките.
Жестока клоунада на телата,
когато се търкалят в стърготините
на бившата си нежност, а луната
като прожектор свети над комините...
Тогава се навеждах над обувките,
като портрет заставах сред вратата,
разтягаха се в истинска преструвка
трапчинките в ъглите на устата ми
и бягах, бягах като краден кон
от себе си, докато щракне бравата...
Уж никога не влизаме със взлом
един при друг, а после се ограбваме...
От всичко, до което моят мозък
се е докосвал сляпо може би,
аз възкресих един-единствен образ
под няколко отчаяни върби,
разпръснати като зелени църкви
покрай една безименна река...
Сега си мисля: няма да съм първия,
протегнал към абсурдното ръка.
Аз обвинявам своите писатели
от детството, защото Те създадоха.
О, колко много въздухоплаватели
в небето на очите Ти пропадаха
и техните машини, конструирани
с фантазия и нежност, се разбиваха...
Едни от тях завинаги умираха,
а другите Те продължиха във стихове.
Веднъж да зърна Твоите извивки
през някой процеп, както беше в детството.
/Какви развратни мисли предизвиква
понякога самото съвършенство!/
Това е най-естествената смърт
за двама ни, това е карнавал
на чувствата, предсмъртното им пърхане
с криле върху червената трева.
И аз не искам да натисна спусъка
на хищната фантазия, не бива
да опустее Твоя дом - изкуството,
а ти да се превърнеш в чувствен дивеч.
Аз имам право на една утопия,
но тя ще се превръща бавно в ад.
И в мен дивакът ще надига копие,
за да убива в мигове на глад.
* * *
Природата намеква свойта женственост
не само с тия обли скални късове.
Тук моите марионетни жестове
показват, че конците ще се скъсат.
Когато се задъхваме в сеното
и слепешката се кръстосват гени -
не сенната ни хрема става откуп
за всички грехове унаследени.
Децата ни ще учат зоология,
децата астрономия ще учат,
но няма да разбират монолозите
на виещото към луната куче.
Ще гледат умно зиме стъклописа,
на двора - йероглифите на птиците...
И с носните си кърпи пейзажисти
ще утешават плачещи лозници,
но неспособни да долавят шепота,
ще тъпчат и камбанки, и глухарчета.
И в приказките, даже най-вълшебните,
животните ще спрат да разговарят.
Служебни думи и местоимения -
избръснати до синьо, акуратни -
ще заобграждат словото на гения
като бодлива тел край резервати.
О, всички нишки ще се скъсат скоро,
пътеката към нищото е кратка...
И аз стоя сред плачещите борове
като току-що хванат от гората.
* * *
Духът държа над тебе лък и стреля,
Кентавър бяхме ние, бяхме цяло.
Навярно ще се съберем след време -
след век или след ери, мое тяло.
Какъв безкраен комплимент ни прави
смъртта, когато прибере телата.
Смъртта ни прави повече от равни,
смъртта ни приравнява към земята.
И краят ни завръща там, където
е коренът на цветето и хляба.
И щом държи филия с мед детето,
то значи, че се трудим както трябва.
Какво, че от въздушните си кули
оплакват тъжно тленността ти, тяло...
О, гробът е една квадратна нула,
с която всичко почва отначало.