Благодаря ти, че ме мразиш искрено...
Благодаря ти,
че ме мразиш искрено,
че хвърляш всички спомени
зад борда.
Омразата създава независимост,
а любовта - заробва.
Сега от мен
внезапно се отказваш ти,
от мойте думи,
жестове и книги...
Но вдигнеш ли към мен очите мразещи,
аз чувам звън
на паднали вериги.
Сега живея леко и естествено -
встрани
от твоите прищевки странни.
И пак отляво
е сърцето ми наместено.
Лекувам рани.
Раздялата сравнявам
със възкръсване,
със музика на Моцарт, със безкрая...
Ако не беше твоето отсъствие,
щях да повярвам,
че съм в рая.
* * *
Миг като вечност
Още преди да те срещна в живота си -
теб съм обичал.
В древни гравюри и улични фотоси,
в звездна поличба,
в шумни площади и празни понятия,
в цирков спектакъл,
по телевизия, по телепатия -
теб аз съм чакал.
Колко години без шум са сближавали
двата маршрута!
Колко причини в света са създавали
тази минута! -
Нежният сблъсък на влюбени атоми.
Вик на вселени.
Още преди да започне съдбата ми -
ти си до мене.
Ти ме въздигаш по стръмните пътища.
Ти ме възпираш.
Мойте кошмари и приказни сънища
ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина,
в гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена.
Миг като вечност.
Пожар сред морето...
Пожар сред морето
и писък на чайка ранена
е моето чувство.
Сърце като остров,
отвред обградено с омраза
е моето чувство.
Божествена обич,
завързана с робска верига,
е моето чувство.
Нощта е хазаин.
И свито под наем във мрака
е моето чувство.
Случайно родено,
по-дълго от мен ще живее
то, моето чувство.
Непотребен на съня
Все по-рано се будя -
преди първи петли, преди бледи звезди,
преди сетната свада
на компания луда отвън,
преди татко смълчано на сън да ми се яви -
все по-рано се будя.
Все по-често ме сепва странното чувство,
че без мен ще отплава нощта,
грабнала
малкото скъпи неща
в земната ми обител.
Страхувам се, че ще остана
в празното пристанище -
с пречупена мачта-антена,
насаме с глухонямата болка,
чуващ само
своето сърцебиене...
Сигурно,
сигурно затова
все по-рано се будя -
уморен, остаряващ,
дори на своите сънища непотребен.
И се взирам в нощта до зори...
А до мене Вселената
спи като бебе.
Вгледан в огъня
Няма нищо по-безмислено
от това, което наистина
се случва.
Влязохме доверчиво в огъня
и сега пламтим от гняв,
искрим от взаимна омраза.
Какво са горещите чувства
без полета на мисълта?...
Искрата, спряла да лети,
е вече сажда.
Един учен ми каза...
Нищо чудно,
че една случайна дума
може да взриви на парчета
нашата любов.
Нищо чудно,
че една песъчинка ненавист
може да прониже деня
и да превърне
целия ни живот в пустиня.
Започвам да разбирам,
че огромният свят
е коварно изплетен
от хиляди причини и следствия...
Един учен ми каза
нещо вълнуващо -
полъхът, идващ от крилете на пеперуда,
може да породи някъде
най-страшния тайфун
в океана.
Будна кома
Разпилях във въздуха
всички свои думи
и вече нямам понятие за нищо.
Отварям безмълвно уста,
но сякаш вятърът диша вместо мен.
Упорито мигам
сред въртопа на мътния живот,
но никой не допуска,
че съм в будна кома...
В моя спомен
само сенките на дърветата цъфтят
и пеещи гарвани си обещават
нещокатолюбов.
Далече съм от първата целувка
и презрително ме отминава
последната скръб.
Всъщност - гледам,
без да бъда видян,
чувам,
без да бъда изслушан от някого.
Вече не мога да разделя
сушата от водата,
мрака от светлината,
доброто от злото...
И не зная как да ви дам знак,
че съм в будна кома.
Мигом
Небето - ясно.
С милион звезди.
Като урок по астрономия.
Като екран на вечността...
А тук, на каменния рид,
будуват късните цветя
на лятото:
равнец, кантарион,
самотен слънчоглед...
И от едно и също цвете
смуче паякът отрова,
а пчелата - мед.
Така живее всичко на баира -
кой както може,
мигом, по инстинкт.
И аз примигвам...
За да почувствам вечността,
се взирам
във всеки отминаващ миг.
Пасторално
Острия връх
прониза
небето.
Бликна
кървав залез.
После мракът погълна
зелените жестове на дърветата
и голямата планина
се скри в себе си...
Стъкмих огън от няколко съчки
и моята самотност стана
светещ остров в нощта.
Пламъкът забърбори
на своя древен език
и аз се размислих
за вечни неща:
за тревата, дъжда и вятъра,
за земната смърт
и безкрайния космос...
Моите мисли
просветваха и гаснеха в мен,
но искрите на огъня
излитаха в небето
и се превръщаха
в студени съзвездия.