Увертюра на болката

[Gentiana]

Не искам да съм усмивка в безкрая.
Нека бъда тайната на Луна,
забравила да изгрее.Не, нехая,
че ме обичаш светла.Нямам вина.
Очите на залеза се затварят,
с тях и времето ще заспи.
Толкова силно те желаех,
че душата ми в бездна се изроди.
Полюсите се размениха, океаните
замръзнаха, адът проплака във рай.
Ангелско перо облече тишината,
началото се помоли за край.
Преминавам през пръстите ти -
тъмно вино.Изпий шепота,
утайката изхвърли.
Пияно утро на ревера си не забравяй,
остави го в леглото си...
Нека и то поспи.

[Jane]

А аз ще гледам - спокойно отстрани
и с цялата ми трезва чернота
ще прикова Луната - денем да блести,
а нощем да е луда светлина...
И най-накрая ти да проумееш,
че утайката (на виното) горчи
хилядократно повече от него,
от мен, от теб, от нещо, дето спи...

ПП: Излишно е да те поздравявам, Гео.. Страхотна, както винаги!

[Gentiana]

 
Горчиво буди сетивата
и пламва в сведени очи.
Когато ми блести Луната,
сънувам будна.Не крещи!
Със шепот премини оттатък,
където дебне пустота
и раснат вехнещи цветята
на всяка губеща душа.
Там всяка стъпка прави рана
в плътта на хладна,бяла пръст.
От глина ваем свойта драма,
на храм от думи златен кръст.
И пием жадни търпеливи,
лежали дълго в пръст вина,
във бъчви дъбови.Изстива
сърцето...Не търси вина.