А сега един дуел, следващ древния спартански принцип "На щита или върху него-или големите битки на малките хора"
стих №1.
Винаги вълнувал е светът голям
с безбройните си шарени есенции
душата ни – тъй малък храм,
граден капризно от претенции,
в който не с молитви и търпение
и с божествени сентенции,
проповядващи смирение,
постига се редът космичен.
Там икона всяка е изображение
на гневна бран и болка лична,
а всяка свещ е огнена кама,
прогаряща живота динамично.
Светлик почернен,кандилена тъма,
сбрали всичко прелестно и грозно –
стълкновение между сърцето и ума.
И тук са битките ни грандиозни,
защото щом сме мъдри – не обичаме
и в неспособност сме сериозни,
а щом любов таим – мъдростта отричаме
и гледаме я с омерзение,
защото в неспособност се заричаме.
Прокълнати вечно от съмнение
с усилия атлантски ний разбираме –
от нас е по-голямо туй сражение...
Ала борбата си не спираме!
Макар последствията да знаем –
от своя избор винаги умираме...стих №2.
Далечна бях. И много малка.
Самичка. И от студ треперех.
Ръце протягах, молех се,
но никъде усмивка не намерих.
Бояха се от мене може би,
не искаха със мъка да ги заразя.
И сега така е, както и преди.
Не ме поглеждат, подминават.
Така жадувам малко топлина,
добри очи и мъничко внимание.
Но никой мен не съжали.
До гроб ще търпя това наказание -
сама да скитам по пътища прашни,
за трошици хляб да моля.
Но нищо не е толкоз страшно,
както това, че нямам нищо свое.
Мечтите ми угаснаха отдавна.
Останаха молитви и надежда.
И вярвам, че все някой ден
и в моята душа слънце ще поглежда.
Ще открия своя път и своята посока,
ще се боря, защото съм човек.
Макар и да е тежка самотата,
дори и тя пред нищо няма да ме спре.
Анкета
