2 есета

[`Fallen_Angel`]

Когато ги написах, естествено ги пуснах и тук, но понеже, естествено съм гъска, по най-неестественият начин ги изтрих  [lol] [lol] [lol]



Това, което не ме убива

Това е глупаво твърдение. Всичко в този живот може да те убие, дори една обикновена настинка, докато се опитваш да доказваш пред себе си и пред другите, колко си силен, защото виждаш ли, за един ден можеш да свършиш работа, която хората вършат за месец. Една настинка няма да те кали чак толкова, че да не боледуваш никога вече, пък и да си я вкараш в безкрайния списък на неща, които не са те убили. Тъпо твърдение, но кой ли спори с философи, жени и радио...

Виж, ако твърдението беше ,,Тогава, когато спра да усещам раните, значи съм станал силен" е някак си по-добре, но не идеално. Няма идеални неща, нали? Все пак умните хора не се оставят това да ги спре и продължават да гонят несъществуващата красота на най-доброто, защото знае ли се дали няма да намерят нещо по-добро...

Та, идеше реч за нараняването. Нищо не може да те нарани, ако не му позволиш, но това вече са го казали много мъдреци. Все пак, колкото и да не обичам да се съгласявам с тях - прави са. Нищо не може да те нарани, не защото ти си извисен... или да си го кажем ,,друсан"... а защото нищо не съществува. Всичко е толкова преходно, че причината за болката ти е била достатъчно моментна, че докато усетиш какво те е ухапало, то вече да е изчезнало. Дори интензивният причинител на болка не може да се усети като един, защото във всеки момент ти си различен, той е различен, а като за капак във всеки един момент си по-близо до края на ,,събитието". Крещиш, плачеш, скубеш си косите, цялото ти същество е обзето от болка, която след 5мин ти дори не си спомняш. Та, как може да те кали нещо, което ти не си спомняш дори, колкото и страшно да е било. Следователно - чудо голямо, че си го преживял, когато после си отново същия, не си спомняш болката, мислите ти са хаотични и никакви. Важното е в момента на болката - в онази ш*бана малка секунда, когато всичко избухва в пламъците на стотните и гасне пак в тях, ти да си готов, да не се трогваш, да знаеш, че болката ще мине, всичко ще мине, а ти няма да си го почувствал, защото си бил силен. Това е да си силен, това е да имаш хладен разум, това е всичко, а не след премеждията да се усмихваш и да вириш нос колко си издръжлив.

Непукизмът е най-голямата сила, а не медалите на геройството, окичени на ревера ти. Когато няма какво да губиш, тогава можеш само да печелиш, защото хич не се и стремиш към нещо. Някои хора казват, че тогава няма и за какво да живеят, защото живот, който няма нищо, не си и заслужава да бъде изживян. Колко повърхностно и глупаво, но... мъдрецът си е мъдрец, дори дървен. Живот, който няма нищо, съзнава, че никога не би могъл да има нищо. Няма такова нещо като притежание - никога не е имало и никога няма да има. Ти си пейзаж в живота на хората, както и те са пейзаж в твоя. До теб може да има много хора, но те никога не са били твои. До теб има много неща, но никога не са били твои. Били са на природата, на производителя, на търговеца, твои, на децата ти... и какво се оказва, че просто са минали през теб, без някога да си ги притежавал... А нещата, които наистина си заслужават, никога не можеш да наречеш твои. Можеш ли да наречеш твоя любимата жена, без да отнемеш нещо от нея. Тогава твоя ли ще е? Дори да ти се подари, пак няма да е твоя. Ще бъде до теб, но никога твоя. Всичко твое е просто дим, който се изплъзва между пръстите ти. Нито повече, нито по-малко. А ти се опитваш да се вкопчиш в него, да го стиснеш с пръсти, без дори да осъзнаваш как в стремежа си да го хванеш, сам си забил ноктите си в дланите си. И боли, и си сам, и нищо не е твое. Толкова много изгубено време в надежда нещо да носи етикет ,,Твое'', когато си могъл да оцениш красотата му. Когато си могъл да умреш с представата за тази красота, а не да си се самоубил с надеждата да го имаш... Хора... глупави хора...

Но дали някой някога ще бъде истински силен, истински разбрал, истински непукист... единственият оцелял - едва ли... Това е една химера, нещо, което никога не се достига... Все пак нищо не пречи да го гониш по едно поле, осеяно с паднали в битката с Идеала жертви...

Има ли значение, когато няма смисъл J))))






Истината е като ....

Истината е като заобикаляща, задушаваща те и притискаща невидима стена, а ти си заслепена от чувствата си, от мислите си и от грешните представи, които колекционирам като мръсни, дори смешно по-малък номер чорапи. Истината те обвива, гали и докосва, а ти си мислиш, че те държи в плен, че ще получиш клаустрофобия.

Истината е като онзи непознат на улицата, в който се блъскаш рано сутрин, проклинаш го наум, че е застанал на пътя ти, докато си се опитвал да хванеш рейса и да стигнеш до важна среща. Но си твърде сънен, твърде раздразнен от непоносимия шум на трафика, който те отвлякал от мислите ти, че дори не забелязваш как блъсналият те непознат е онзи същият, с който трябва да се срещнеш. А Съдбата се киска, защото ви е изправила един срещу друг, но ти си бързал и не си видял, а Истината е няма и твърде възпитана, за да те спре и да ти се представи.

Истината е като онзи човек дошъл в офиса ти и чакащ търпеливо до вратата, докато ти си обслужвал всички останали с надежда, че някой от тях носи правилните документи, които си чакал цяла седмица. Уморен, озлоблен, че явно и днес няма да ги получиш чакащият до вратата идва и те заговаря, но милата ти природа излиза на светлина и го отпащаш без да знаеш, че в него е всичко, което ти е трябвало. Глупаво, а ..

Истината е като приятелят ти, който е седнал до теб и ти прави забележка, че прекаляваш, докато ти се правиш на остроумен пред цялата компания. Яхнал вълната на забавлението, ти обаче не се вслушваш в думите му, а му обясняваш колко е посредствен и се чудиш какво прави въобще при теб. Той си замълчава, а след няколко дена разбираш точно колко много глупости си наговорил и съжаляваш ..

Истината е като гласът на майка ти, който звучи в главата ти, когато си напът да вземеш погрешното решение, но твърде заслепен от собствената си увереност в безпогрешността на действията си, махаш с ръка и го прогонваш..

Истината е като онези звезди в нощното небе, които ти изглеждат толкова близки, но протягаш ръка и виждаш, че никога няма да бъдат достигнати. Въпреки това се протягаш, дори заставаш на пръсти, но пак не успяваш.. Виждаш светлината им, но не я оценяваш. Искаш тях, а не светлината им. Искаш да притежаваш истината, а не си готов да погледнеш и разпознаеш дори беглите намеци за нея.

Истината е като онзи пейзаж, който не можеш да видиш, защото прозорците на стаята ти са толкова мръсни, че единственото, което можеш да разпознаеш, са някакви бегли силуети ..

Истината е като чистият въздух, който не оценяваш, който ти е толкова необходим, но осъзнаваш това едва, когато си близо до Кремиковци и дишаш изпарения.. Дишаш, дишаш, знаеш за чистия въздух, но него вече го няма, защото ти си бил достатъчно глупав, че да хванеш грешния автобус и да отидеш в погрешната посока – вместо на планина – в някой промишлен район.
Истината е като бялата светлина. Знаеш, че в нея са се събрали всички цветове, който можеш да си представиш, но нямаш нужната призма, за да я пречупиш и да ги видиш. Живееш само с представата за тях, докато не се сетиш от кой магазин е възможно да си закупиш нужната ,,апаратура".

Истината е като вятъра .. Както казваше Далчев в един стих ,,Художникът искаше да нарисува вятъра,
и рисуваше листа, които излизат лудо от
пожълтялото дърво като искри от разпалван огън.
Той искаше да нарисува вятъра,
и рисуваше как се струи и проблясва тревата
в ливадата.
Той искаше да нарисува вятъра,
и рисуваше облаци, пръснати в паническо
бягство по небето.
Художникът искаше да нарисува вятъра,
и виждаше винаги, че рисува друго."

Истината е като истината. Всичко, което кажеш за нея ще бъде истина, но ти няма да го знаеш и ще я обрисуваш в най-странни краски без дори да можеш да се докоснеш до нея.

[EvIcHkA]

[bravisimo] [gu6] [heart__]

[`Fallen_Angel`]

 [shame] [heart__]