Автор Тема: Камелия Кондова  (Прочетена 8539 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен SkitnicaVmoretO

  • Модератор
  • Master of disaster
  • *****
  • Публикации: 4176
  • Пол: Жена
  • I died to become immortal...
    • SkitnicaVmoretO
Камелия Кондова
« -: Октомври 22, 2007, 12:50:02 pm »
Камелия Кондова е родена през 1969 г. в Добрич. Завършила е езикова гимназия в родния си град. Висше образование получава във ВТУ "Св. св. Кирил и Меотодий", специалност българска филология. Работи в радио Добрич като журналист. Член е на съюза на българските писатели от 1997 г. Автор е на стихосбирките: "Повод за живот" (1988), "Не и милост" (1990), "Как се обича художник" (1994) и "Тепърва ще се уча на живот" (1998). Отличавана е с Голямата награда на националния конкурс "Петя Дубарова", с Голямата награда на националния конкурс "Веселин Ханчев" (двукратно), с Първа награда на в. "Литературен глас" - Стара Загора, с Първа награда от националния конкурс "Петър Алипиев" (2003) и др.



Аз съм нощната птица...


Аз съм нощната птица, която

вече няма да идва нощем.

Тук ужасно мирише на лято.

Не ми казвай, че трябва още

някой късно при теб да ляга

и да топли твойте недели.

Умори се от стъпки прага.

Аз си тръгвам оттук - къде ли?

Както винаги - не попита...

Всъщност - нямаше да ти кажа.

Гледай: лудият вънка се скита

и сънува жената от плажа.

Като тръгна, и ти ще сънуваш.

Само няма да си признаеш.

Все едно. Нали нищо не струват

трите точки, довели до края?

Аз отново съвсем се разбъбрих.

С други думи - старата песен.

Ако сбъркам и пак се върна -

помогни ми. Смени си адреса!

***

Празнувам невъзможната ни среща...


Празнувам невъзможната ни среща.

На масата постилам тишина.

Звъни съседът. Бил самотен нещо.

Помислил си, че също съм сама.

Не съм сама! - усмихвам се смутено,

тъй, сякаш има някаква вина.

Отива си. Оставам само с тебе.

Не се сърди, че той не те видя.

Не се сърди, че той не ни повярва.

Очи за тебе имам само аз.

Защото си измислих този празник.

Защото си откраднах този час.

Целувам те. Добре е, че те няма.

Не бих посмяла, ако беше тук.

Ще ми простят ли жалката измама,

цветята, подарени ми от друг?

Живота си наливам вместо вино

във чашата ти. Може да горчи.

Дано да имаш сили да изпиеш

горчилката на всичките ми дни!
***
 Предчувствие


Когато се родя - ще бъде късно.

Отдавна слънце и луна ще има.

Паркетът в хола ще е лъснат.

На закачалката - палто за зимата.

Любимият тогава ще е женен.

И в парка двете му деца ще тичат.

Часовникът на други ще е верен.

Ще има смях за другите момичета.

Когато се родя - ще бъде зима.

След нея есен. После - зима, есен.

И някой друг ще се нарича с името ми.

И някой друг ще е написал песните.

И тъкмо да открадна нещо пролетно.

И тъкмо чудо някакво да стане.

И тъкмо да река - това е мое.

Ще си отида.

А ще бъде рано.

***
Задкулисно стихотворение


Знам, че искаш, по хлапашки сресана,

не мъжът ми — Хамлет да откриеш.

Само не надничай зад кулисите.

Ще се счупи цялата магия.

Хамлет има десет лева в джоба си.

И се пита — хляб или цигари.

С два пакета изкопава гроба си.

С фасовете веждите си пари.

Хамлет има две деца — подробности.

Вярно, че не влизат по пиеса.

И една Офелия — виновница,

че не става вече за принцеса.

В къщата им зимно слънце влиза.

Плаши ги дъхът на светлината.

Хамлет или гледа телевизия —

или гледа празното в душата си.

Затова, заклевам те, момиченце —

точно там, на сцената, с декорите:

струва си, но само там — обичай го!

 

Другото е моя територия.

***
Не и милост!


Вече не са същите момчета,

но и тези също пият бира...

Бях хиляда пъти Жулиета.

Само че накрая не умирах.

Милост ли? Проклятие е, Боже,

че след любовта оставаш жива.

Вързана след ласката — за ножа.

Галена след цвете — от коприва.

Жива, за да гледаш как се мята

жалката опашка на надеждата.

Дълга — за размера на земята.

Къса — във небе да се оглежда.

Милост ли? Ромео заприлича

на охранен празник, но без песни.

И какво, че още ме обичал...

Вече му е навик — по пиеса.

А на мен остават двата края,

дето все да вържа не успявам.

Милост ли? А мога ли да зная

колко още милост заслужавам?!

Ако може, друг да я получи,

друг след мен сто века да пребъде.

А на мен — дай Боже, да се случи

същото.

 Обаче със присъда.

 ***

Сюжет от края на света



"Не съм Пепеляшка"
        Елка Няголова

 

Обаче аз съм Пепеляшка.

И моят полунощен час,

като ранена нежност страшен,

ще позвъни сега у вас.

Покорството ми ще изчезне.

И кратката ми красота

ще се превърне в грозна бездна —

сюжет от края на света.

Ще изиграя Магдалена.

Убийствено ще те спася.

Но не душата ми ще вземеш.

Подобието на душа.

Прекрачил клетката за луди,

попитай тялото от кал —

не колко пъти си ме любил,

а колко пъти си летял.

И не за да спасиш нещата —

останките от любовта.

А да узрее светлината

за друга някоя жена.

След шанса си да ме изгубиш —

пази я в съмналия мрак,

когато срещнеш пеперуда.

 

Дано да ти се случи пак!
***

Между две луни


Бездънна като гърлото на рана,

осъмвам в неочаквания сняг.

Един капчук в очите ми остана —

за смъртните да ми напомня пак.

О, Господи! На двамата съм мила.

И двамата отрониха сълзи.

И как да ги запазя с крехка сила,

когато любовта ми ги боли?!

И двамата започват отначало.

Догонват ме с инфарктни стихове.

Готови са не само мойто тяло —

душата ми да разделят на две.

А тя отдавна вече разделена,

запратена по дявола двурог,

превръща всяка дупка във вселена.

И всеки мъж — във първороден бог.

От мен създаден, богът ме прекрачва —

от бясната луна да се спаси.

Изгубил ореола, после плаче.

 

Децата си заченах от сълзи.

***
Как се обича художник


И който се представя, че е лесно -

простете ми, обаче е глупак!

Разделя ни един прочетен вестник

и ни сближава съмналия мрак.

И стискам зъби, да не се търкулне

сълзата ми - един излишен плод,

когато псува българския футбол

(и покрай него целия живот).

Когато всяка вечер се сбогува

с последната картина - след това

безпаметно-пияно ме целува.

(Така се люби само след Смъртта).

И аз разбирам, вече я е срещал.

В една подобна нощ е била тук.

След нея аз съм спомена за нещо.

което се е случило със друг.

Аз просто дилетантски я замествам.

И чакам да потропа някой ден.

Дано й стигнат нежност, смях и песни -

да го обича повече от мен.

***
Неопитомено


Стопанка бях на вълчата бърлога.

Делях я с още няколко вълчици.

Навярно затова сега не мога,

въобще да се престоря на момиче.

По цели нощи ноктите си гризех,

в очакване вълкът да изтрезнее.

Така привикнах с вълчата му низост,

че и до теб - съм с мисълта за нея.

А ти си... на измислен ми изглеждаш.

Какво, че имаш и паспорт, и име.

Боли ме безпощадната ти нежност.

Добър си - и не може да те има.

Отивай си, с паспорта и с колата.

По живо и по здраво те изпращам!

Това, че си ме хванал от гората -

си е направо таралеж във гащите.

Животът ми изобщо не е розов.

Какво ще ми се правиш на възпитан!

Ако ти хрумне да ми купиш рози -

ще се зарадвам само на бодлите.

Ако ти хрумне да поканиш гости -

ще ги ухапя и ще се разтичат.

Преглъщаш, стискаш зъби или просто

си съвършен дотам, че да обичаш?

Аз не паса трева, такива хора

в живота няма - те са съчинени.

 

Отивай си преди да изговоря:

Студено ми е. Остани при мене!

***

Само настроение


Градът, приспал наивните си грижи,

пестеше ток - спести дори Луната.

Угасвах до един задрямал ближен,

а страшно ме болеше тъмнината.

Припомнях си нарочно всичко светло -

но все едни, едни и същи мутри...

Навън един изкукуригал петльо

ме лъжеше, че ще се ражда утро.

Не ми тежаха мръсните чинии.

Тежаха ми неискрените пръсти.

Молитвите дъждът да ме измие

се сбъдваха - но непременно късно.

И пак осъмвах ничия, но цяла.

(Късметът да не стана на парчета

се плезеше в зелено огледало -

очите на разлюбени момчета.)

Тогава още знаех, че те има -

един такъв, на никого приличащ.

Но нямаше лице и глас, и име -

и аз не знаех как да те обичам.

Когато знаех, вече беше късно

тревата след дъжда да се изправи.

Стъмни се. И сълзата ми се пръсна

в окото ми -

за да не те удави...

 










"Светът ще свърши, казват, в огън,
а други - в лед.
Ако говорим за желание,
избирам огън без терзание.
Но ако пак му дойде ред
да мре, омраза съм поел
такава,
че и ледът за тази цел,
бих казал, става."

Робърт Фрост

Неактивен Le Plaisir

  • Начинаещ
  • **
  • Публикации: 104
  • Пол: Жена
  • Другата в мен
Re: Камелия Кондова
« Отговор #1 -: Юли 21, 2008, 11:30:23 am »
Хайде и от мен малко от любимите ми стихове на Камелия Кондова

Показания на Кумчо Вълчо


Вината ми навярно е огромна,

но аз изпитвам гняв - а не вина.

За шапката ли питате? - не помня...

Щом казвате, червена е била...

Запомних й очите! Мили боже,

каква ти шапка, нейните очи

танцуваха по вълчата ми кожа.

А после много дълго се мълчи...

Продумахме, едва когато здрачът

узря във сламената й коса.

Тя беше нежна, да ми бе палача,

да бях умрял от нейната ръка!

Но не умрях. Строих си вълчи кули:

тя ще остане в моята гора,

лицето на луната ще затулим -

а след това ще ми роди деца...

И тъкмо бях пронизан от човечност,

когато стана да се облече.

Отиваше си! Чух я как изрече:

"Да знаеш, че си готино вълче!"

Настигнах я. Способен бях на всичко.

Дори на смърт, за да остане тук.

 

Изядох я, защото я обичах.

Не можех да я поделя със друг.


********
Тротоарно


Момченце, аз съм леля ти наистина.

Какво, че още имам тънка талия...

Това, че си се вкопчил в мен неистово

ще е на юли лошото влияние.

Слънчасъл си и затова не виждаш -

не съм принцеса, нито пък съм млада.

Човекът, който ми създава грижи,

(но го обичам) - дядо ти се пада.

Очите му не светят като твоите.

Разкъсан е от кръстопътни сънища.

И двамата се плашим от завоите -

да не изскочи нежелано бъдеще.

На младостта все още й отива

да припознава любовта във всичко.

Но после всяка дума ни убива:

най-страшната е думата "обичам".

Ти още можеш да я викнеш в песен.

Ще затанцуват младите момичета.

А аз оставам в сянката му есенна.

И знам, че няма да родя кокичета.

Такива като теб ще се захласват

в походката ми, следвана от мълния.

Но всяка нощ до него ще угасвам.

И тихичко снегът ще ме изпълва.

Докато стана снежната царица -

безкръвна и безплодна, безлюбовна.

А дядо ти - един разминат рицар,

за шпагата напразно ще си спомня.

Не се страхувам, страшното отмина

в разгара на едно подобно лято.

Не съм ти на смеха и на годините.

Така че, дай си лапата, приятел!

И утре като свириш след полите,

издувани от вятър непокорен -

да знаеш: всички лелки са сърдите.

А аз съм само първия ти спомен.

*********
Прощавам ти, госпожице Любов...


        "Госпожице Любов, случайна,

        в едно квартално кафене..."

                Недялко Йорданов

 

Прощавам ти, госпожице Любов.

Изтупаният барман те изпраща.

И да си купи ласка е готов.

Какво пък, всичко трябва да се плаща.

Да си плати, докрай да си плати -

за счупената стомна и за друго...

Не само затова, че точно ти

пак ще заместваш грозната съпруга.

Не само затова, че е глупак

и съвестта му пет пари не струва.

Побъркай го в разплакания мрак -

да плаща всеки път като целува.

Последните стотинки да брои,

да не му стигнат, за да те докосне.

Спомни си най-лукавите игри.

Нощта е само твоя - високосна.

Обичай го с измъчената страст

на любовта, която те забрави.

Закарай го на седмия екстаз -

и там го остави да се удави.

Да се удави в собствената кал,

да падне, очилата си да счупи.

И да не може да си купи жал.

И да не може сили да си купи.

Госпожице Любов, тогава ти -

не себе си - живота ще повториш.

Ще бъдеш всъщност всичките жени,

които нямат смелост да го сторят.

 
******
Разсъждения на тема ревност


Не си видяла моето лице,

но можем още утре да се срещнем.

Ще трябва да делим едно небе.

А знаем да делиме само вещи.

Харесва ли ти - скъсано на две,

от женските ни страсти омерзено?

Среднощно и пияно - но небе! -

еднакво надалеч от теб и мене.

Коя съм аз? Която си и ти.

И следващата, другата, онази...

Ще ни обича, колкото реши.

И колкото си иска - ще ни мрази.

По устните ни още има пръст,

която ни прилепя до земята.

Не можем да разпъваме на кръст

завършения свят на самотата.

Отивам си, преди да прокърви

възторгът му над снощното ми тяло.

Отивам си. И не, че не боли...

И не, че имам сили за начало...

Отивам си - разстреляно-добра.

(Такава не се помня от години).

 

Простреляно над прихнала жена,

небето е неуязвимо-синьо.


Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Камелия Кондова
« Отговор #2 -: Януари 05, 2009, 13:34:46 pm »
Нарцис
(Друг мит за нарциса)

Голямата любов се умори
на мене всеки път да ми се случва.
Изпепелих невинните звезди.
Овъглих се - а нищо не научих.
Като превръщах спалнята в олтар,
молитвите взривяваха небето.
Но утрото се давеше в кал,
изтекла през очите на прането.
И този мъж е Господ.До мига,
във който безпощадно се разминем
във два квадратни метра тишина,
продънени от бившото му име.
Ще ме прекрачи с името си той,
изтръгнато от грешната ми пазва.
Ала от мен - до първия завой
ще е забравил даже как се казва...
Защото в друга, чужда тишина,
със други имена ще го наричат.

След него ще съм толкова сама,
че себе си ще почна да обичам.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Без малко да убия жаба

Тази моята приказка по средата си още е слаба.
От троха се изгърби и едва ще дотътри финала.
И какво, че целувах - като принцът отново е жаба.
Просто локви обича, а пък аз не съм го разбрала...
Със вроден егоизъм съм го гледала дълго в очите.
Тъй подвеждащо дълго, че да иска да скочи в небето...
Но небето е пропаст и е редно поне да попиташ
всеки принц или жаба дали са добре със сърцето...
Не попитах, защото бях заета с ремонт по пейзажа -
доразлиствах дървета, дирижирах тревите да пеят.
Доусмихвах вселената - беше особено важно -
как ще изглежда като принц се разхожда из нея.
Покрай тези детайли съм пропуснала да се огледам
и да видя, че жабата и без мен пълноценно си диша.
По средата съм още, но е късно за жалки победи.

Обещавам, че приказки повече няма да пиша.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
На Божидар

Признавам си - обичах наизуст.
Със догми от любимата си книга.
И устните ми още имат вкус
мастилен, но до твоите не стигат.
Признавам си, че Главният герой
остана недописан, недочетен.
Свободен - точно Ти да бъдеш Той.
И сам да се сражаваш със сърцето си.
Признавам си, че можех всеки ден
да ти подавам реплики, защото
по-лесно е да бъдеш победен,
но жив - вместо оплакан от живота.
Признавам си,че всичко измълчах -
да изговориш своята пътека.
И си признавам - много ме е страх
от самотата. Но си тръгвам. Нека
не се намерят думи да ме спреш.
Да дойдат после - като хляба прости.
Сега не ти се вярва, но растеш.

И в следващата книга ще си Господ.
"Няма нищо по-голямо от малките неща...."

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Камелия Кондова
« Отговор #3 -: Февруари 03, 2009, 00:13:04 am »
Дъще, нека е той

От райската градина - кървав спомен.
Сама изядох онзи грешен плод.
Признавам, че Адам не е виновен.
Аз ви осъдих всички на живот.
Адам изгуби своята невинност,
но нямаше характера за грях.
Аз вместо него в нощите безчинствах.
И вместо него - мръсни песни пях.
Но и изпях една любовна песен.
И после две приспивни - нани-на.
Адам е жив, защото му е лесно
да ни бълнува - ябълка, жена...
Не го събуждам. Нека носи рана.
И да си вярва, че я носи сам.
Все нещо свято трябва да остане.

Великодушно - нека е Адам.

--------------------------------------
Само ако искаш

Ще ти кажа думите любовни,
но сега, любими, съм заета:
имам си една строшена стомна.
И си правя църква от парчетата.
Трябва много спешно да се моля.
Ала първо трябва да повярвам.
В Коледа и в личната си воля,
че ме има, само ако радвам:
майка ми с последното й грозде.
майка ти с последната й пита.
Тук са и бащите – пият грозно,
но красиво спят и не разпитват.
Тук са и децата – гледат косо,
но при битка – за ръце се хващат.
Те са отговора на въпроса:
Моето и твойто бият нашто:))
Чакаме си Доктора - пътува -
с мъката си да ни стори празник.
Ала пътьом – мъртъвци целува –
раждат се, умират - няма празно.
С теб не сме статистика. Все още.
Но се чувствам някак неудобно
да ти се раздам във тази нощ.

Искаш ли парче от тази стомна?!

---------------------------------------
Слаби ангели

Този мъж, този ад непредвиден
(тъкмо сложих в сърцето си ред) -
ще излезе по-умен и силен
от поредния хленчещ поет...
Не ми сваля звезди от небето.
Не раздава половината свят.
Сто ината в очите му светят -
срещу моя едничък инат.
Всички Еви във мен се бунтуват:
"Не прекрачвай във този роман!
Преди теб - той и нас е целувал.
Не от поглед - от ром е пиян!"
Аз съм чела подобни романи...
С моя кръв пишат някои от тях.
Но от цялата болка остана
един - в края на устните - смях.
Точно колкото да го разплискам -
парещ извор сред зимна река.
И преди да го стресна с "Не искам!" -
ще съм казала сто пъти "Да!"

-------------------------------------------
Антиприказка

Нероденият принц, дето трябвало да го срещна -
тази сутрин избързал и се родил.
Възмъжал за секунди. И очите му вече са грешни.
И прилича на мъж, който дълго е любил и пил.

А е този, за който самодивите шепнеха нощем
да го чакам, защото бил един между всички мъже...
Хайде, маце - ми казва - ти защо си облечена още?!
Този срам, а и роклята са отдавна съвсем демоде...

Ще ти кажа защо съм облечена, празен глупако!
Току-що си роден, още нямаш представа за чест.
Сто години събирах любов и наистина чаках.
Но сега ще я хвърля на първия уличен пес.

И какво че си принц със зелени очи - много важно!
И зелените погледи само до време горят.
Честно казано, принце - хич да не беше се раждал.
Като тебе такива ги срещам на път и през път.

Не ме гледай така - като петъчен обед сърдито.
И свещичка си нямаш - а си тръгнал да плачеш за храм.
И носа си не стигаш, а пък искаш да стигнеш звездите.
Не подскачай на пръсти! - аз отдавна се върнах оттам...

--------------------------------------------
Поверително от Балчик

"Но никога деца не ражда
Голямата любов"
Петър Алипиев

Защото си Любов - на друг родих
пълзящо чудо, с памперс и беззъбо.
Но дом си имаш - нощния ми стих -
като усмивка вълча непоръбен.

Не казвай, че и ти си закъснял.
(Невежите така се извиняват.)
Дойде, когато всичко си разбрал
и вече можеш само да прощаваш.

И прошката ти - честна като ад,
след който само силните възкръсват,
взриви калта на този зимен град.
И в хиляди светулки я разпръсна!

Сега съм по-могъща от смъртта.
Защото си Любов, след теб ще мога
небетата докрай да извървя.

И по-човечен да направя Бога.

-----------------------------------
Самопризнания от Оня свят

Откакто във очите ви съм трън -
започнах да си мисля за вината.
Признавам си: виновна съм ,че вън
и тази нощ съблича се луната.

Виновна съм за тази голота.
Виновна съм, че всъщност е красива.
Виновна съм и още за това -
че край оградите расте коприва.

Виновна съм, че като падне дъжд -
чадърите нарочно се повреждат.
И че живея с най-добрия мъж.
И че в съня му късен се оглеждам.

Виновна съм за лудите коне -
препусналите из живота мисли.
И за това - че ще родя дете.
И затова - че дяволски го искам!

Виновна съм за есенния звук -
когато през годините ви мине.
виновна съм - като се счупи чук,
попаднал във ръцете на убиец.

Виновна съм за всеки свой куплет.
(Освен това - за всеки земен корен...)
Спокойно спете! - всичко е наред -
сега... когато имате Виновен.
"Няма нищо по-голямо от малките неща...."

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Камелия Кондова
« Отговор #4 -: Февруари 03, 2009, 23:54:34 pm »
Монолог на Вещицата

Вечерта съвсем не беше синя.
Нямаше цветя и пеперуди.
Аз замествах спящата царкиня
до деня, във който се събуди.
Принцът беше жаден да обича,
а пък тя - безпаметно заспала.
Тъй че се престорих на момиче -
(лесно е - с една магия бяла.)
Черните магии ги забравих
във мига, във който го погледнах.
Знаех: сто години ми остават.
Знаех, че ще бъда предпоследна.
Изведнъж ще ме разлюби, знаех.
И не бих могла да го опазя.
Можех да го удуша накрая,
но ми свърши всичката омраза.
Укротих се: е, така да бъде -
да отива и да я целува.

А сега царкинята ме съди,
че мъжът й нощем ме сънувал...

***
 Да реабилитираме и спящата царкиня

Цели сто години те сънувам.
От кошмарите съм побеляла.
Вещицата хищно те целува -
сякаш, че не спя, а съм умряла.
Ти над нея - силен, ненаситен,
седмото небе ти е подвластно.
Щеше да е страшна за очите
гледката - ако не бе прекрасна.
Гледах ви и знаех, че не мога
да достигна женския й блясък.
Прекалено плашена съм с Бога -
значи - зле възпитана във ласки.
Остани във рижата й грива,
като мед по хълбока се стичай...

Пак ще се престоря, че заспивам.
сигурно защото те обичам.

***
Принцът

Не можах от грях да се опазя -
вечност бяха тези сто години.
Но мъжът на вещицата казва,
че тя била спящата царкиня.
А жена ми - вещица.О, боже -
значи той жена ми е прегръщал.
Значи е докосвал мойта кожа,
може да е било в мойта къща...
А пък аз - с жена му. И умирах
под дъха на хала ожадняла.
Беше страшна, огнено красива,
всичко друго,ала не заспала...

Двамата измамени по мъжки
май ще трябва честно да си кажем:
Двете са били едно и също.
А пък ние - клонче от пейзажа.

***

 [inlovee] [inlovee] [inlovee]
"Няма нищо по-голямо от малките неща...."

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Камелия Кондова
« Отговор #5 -: Февруари 12, 2009, 22:14:40 pm »
Писна ми!

Като ви липсва чуждият скандал,
а вкъщи рогоносец си отглеждате -
не ме учете, моля, на морал.
Защото леко ще си вдигна веждата!
Едната вежда само - ясен знак,
но за глупаци трябва да превеждам:
"Не преминавай, ако си глупак -
оръжие е синьото под веждата!"
Ще стрелям със висока тишина.
А пък когато денонощно плачете -
не ме учете, моля, на сълза.
Видях я във окото на палача си.
И я изпих. Една сълза - гигант.
Преди да вдигна другата си вежда.
Не ме учете, моля, на талант.
И не рога - таланта си отглеждайте.
Той е раним. И ражда мъртъв плод.
/От злобата таланта абортира./
Не ме учете, моля, на живот.

Понякога приживе се умира.


***
Заявка за приятелство


Наясно съм - не се пристъпва в храм,
за да разплискаш тъмната обида.
И затова на прага му съм. Сам.
Във мъжки род. Жената си отиде.
Гримирам я отскоро всеки ден.
Разхождам й краката по банкети.
Да ти прости и да се върне в мен.
Но само опаковката й свети.
Насилвам опаковката й с бяс
/със мъжки бяс/ във тебе да се сгуши.
Успявам даже да откопча страст.
Но не море - очите й са... суша.
Не бих си позволила този стих,
ако Жената може да възкръсне.

Е, мисля, че по мъжки обясних
защо не искам да ми купиш пръстен.


***
Репортаж от живота ти

Дано не се залъгвам, но присъствах.
(Присъствието винаги е лично).
Признавам си, че го направих късно.
В последната минута за обичане.

Сърцето беше шумно и заето -
балконски вещици, принцеси в ложите.
та... не намерих мястото за цвете.

И в себе си обратно го положих.


 [inlovee]
"Няма нищо по-голямо от малките неща...."

Неактивен Devil`s Bride

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2826
  • Пол: Жена
  • Търси ме в спомена за бившите крила...
Re: Камелия Кондова
« Отговор #6 -: Май 14, 2009, 20:43:04 pm »
Антиприказка

Спиш ли, принце? - Спиш. А пък живота ми
само от безсъници живее.
Слушай ме, докато спиш, защото -
буден ли си, няма да посмея.
Принце, аз съм твоята принцеса.
Но разстрелях приказното чудо.
Станах и косите си разресах.
Не дочаках ти да ме събудиш.
Баловете бяха много пищни.
Лесно ми замаяха главата.
Млада бях - за нищо не въздишах.
Радвах се на лъже-красотата.
Любих се. И не с когото трябва.
Припознавах любовта във всичко.
Вярвах, че я има. Още вярвам,
но оставям други да обичат.
Не внимавах - мравката настъпих.
Значи съм способна да убия?
Разпилях косите си по пътя -
нямам със какво да те завия.
Да, заради мене пяха песни.
И заради мене пламна Троя.
Принце, аз съм твоята принцеса,
но отдавна вече не съм твоя.
Виненки, наместо пеперуди...
Снощи много е била ракията?
 
Ти поспи, когато се събудиш -
ще ти стана камъка на шията.

*

Лятото остана някъде далече...

Лятото остана някъде далече.
Морски вкус на спомен в пръстите догаря.
Там едно момиче бавно се съблече.
После бавно легна в лодката с рибаря.
После стана тъмно. После стана светло.
После се обърна цялата вселена.
Беше отначало. Беше за последно.
Хората говорят - случило се с мене.
Може да са прави. Сигурно са прави.
Откъде е този пясък във сърцето?...
Лъжа, че забравих. Исках да забравя.
Но не се получи. Помни ме морето...

*

Ясновидство

Отиват се не влакове, а гари.
Една след друга се изнизват в мрака.
И ето, че сезоните са стари.
И ето, че престанах да те чакам.
Ако решиш случайно да пътуваш,
защото у дома ти е горещо -
недей към мен! В купето ще сънуваш,
че вече няма кой да те посрещне.
Ще ме сънуваш в бяла рокла, млада.
Ще го сънуваш как ме е прегърнал.
Ще го сънуваш точно срещу сряда.
А срещу сряда всеки сън се сбъдвал!


Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Камелия Кондова
« Отговор #7 -: Май 24, 2009, 23:56:46 pm »
Кратичко от персоналната вещица

Можех да ти бъда и принцесата...
Колко му е да примигвам куклено.
Но въобще не ми е интересно
девет дена да си сресвам буклите.
А и нямам времето - заета съм-
да изтривам с устните си - устни -
та до непорочност да засветиш.

Чак тогава - можеш да ме пуснеш.

 [inlovee]


"Няма нищо по-голямо от малките неща...."

Неактивен Le Plaisir

  • Начинаещ
  • **
  • Публикации: 104
  • Пол: Жена
  • Другата в мен
Re: Камелия Кондова
« Отговор #8 -: Август 12, 2009, 19:31:30 pm »
Мълчанието не е страшно

Живея със последното сърце.
Живея със сърцето си оттатък.
Там има място само за дете,
за мама, за любим и за приятел.


Навярно се превръщам в егоист,
но вече браня свидната невиност
на още неизписания лист.
/За сметка на изписаните книги./

Не искам да те плаша, но снегът
презира всички думи , но ги трупа,
додето като него се стопят.

Преди със сребърници да ги купят



Враца

Циганчето, дето ме спасява всеки път, когато притъмнея,
вчера връхлетя така щастливо, че денят запя и се разгърди.
"Како - вика - срещу десет лева моята сестричка стана фея.
Има нова рокля, усмихни се. Колко е живот - да му се сърдиш?
Како - вика - всичко ще ти върна с лихвите, но само да порасна.
Десет нови рокли ще ти купя. Ти ще бъдеш следващата фея.
Само се усмихвай дотогава, че като заплачеш - е опасно.
Кожата повяхва. И душата. А пък аз не ща да остарееш."

Знаеш ли защо ти го разказвам? Нямам вече правото на рани.
Трябва да съм хубава, когато моят ден отново се разгърди.
Трябва да съм хубава отвътре - всички десет рокли да ми станат.
Отиди си без скандал, защото...колко е живот да му се сърдим?



Мама се превръща във дете

Мамо, чакай, сняг ще завали.
Той не е последният ти, мамо.
Има още много зимни дни.
Аз не съм достатъчно голяма
да посрещна зимата сама.
Не и тази нелюбовна зима.
Имам десет летни имена,
само че без теб си нямам Име.
Как да ме нарича този мъж?
Може само: Тя, Онази, Нея.
Няма да си тръгваш изведнъж.
Научи ме първо да старея.
Аз опитвам, само че в снега
смисъл търся, а не го намирам.
Няма да умираш. Не сега!
Научи ме първо да умирам.

А на най-безснежното небе,
без артрит, без кръвно и без нерви,
мама се превръща във дете.
И със снежна топка ме замерва.



Родопи

Такава планина не е за всеки.
По-мъдра е от мен, а по-зелена.
Протягам се и ставам на пътека -
да минат по-невежите от мене.

Такава планина не е за вчера -
да я обиждам със невръстни дати.
Аз първо трябваше да се намеря,
а после да се губя в красотата й.

Такава планина не е за после.
Тогава някой друг ще я живее.
Сега съм аз. Със поглед я докосвам.
Не се смалявам, а раста пред нея.

И толкова голяма вече ставам,
че тебе с този поглед те прекрачвам.

На равното все някак ти прощавах.
Но днес е планина. И няма начин.