Усмихвам се ала на сила,
камък тежък в гърдите ми лежи,
а душата ми ранена се е свила,
в две малки капчици сълзи.
Пак бяга от мене светлината,
потъва бавно в мрака на нощта,
и отнася със себе си лицата,
на хора с притихнали сърца.
В кръв сънищата плуват,
с дъх студен гали ги смъртта,
колко скъпо ли ще струват,
мечтите на неродените деца.
Жъвотът в примка зла оплита,
невинните безгрешни умове,
и ето времето край тях прелита,
отнасяйки най-ценните им часове.
Проклятие древно, призрачна сянка,
тегне над уморените хорски очи,
но веднъж щом затворят ги за дрямка,
спира песента им кратка да звучи.
Тъмно утро ще грее над града,
миг посърнал в пепел пак гори,
ала на килим от пролетни цветя,
ангел бял ще се роди.