Душата ми моли
за евтаназия...
Нелечимо е болна ...
от теб.
Метастазите
са навсякъде...
ПРОСТО НЯМА ЛЕК.
Късно е
за химиотерапия,
за скъпи лекарства,
закъснях...
Профилактично
не я прегледах
и ето ти я...
на крачка от смъртта.
Когато
се връщам назад
във времето,
знам, че пак
ще ти се отдам.
Всички казваха-
не си играй със огъня.
Кой ти ги слушаше?!
Ти беше мой храм.
А сега
душата ми агонизира.
По дяволите,
не искам морфин!
Ще се влача,
от болка ще колабирам,
и ще те нося във мен
като странен
душевен СПИН.
Някой ден,
знам,
това ще свърши...
Ще ме довършиш...
И какво?!
На кой му пука
за някаква си
житейска криза?!
Аз сама те поисках...
Не питай защо...
А може би
и сам го знаеш.
Ти самият
си лудо влюбен
в мен.
Аз съм твоята болест
нелечима.
Не сме ли луди?!...
Това е карма,
любов...
Ти за мен си роден.