Веселин Ханчев

[¤§¤ DAMNED^ANGEL ¤§¤]

Веселин Ханчев

Веселин Симеонов Ханчев (4.04.1919, Стара Загора - 4.11.1966, София).
Завършва гимназия в родния си град и право в Софийския университет (1941). Участвува във II световна война (1944-45), Литературен уредник (1938-43) във в. "Литературен глас", началник на Отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург в Народната опера (1949-51) и в Сатиричния театър в София. Редактор (от 1958) в сп. "Пламък" и в Българска кинематография. Съветник по културните въпроси в посолството на България във Варшава (1962-64) и Париж (1964-66).
За пръв път печата през 1934. Сътрудничи на вестниците "Час", "Литературен глас", след 1944 - на всички периодични литературни издания. В първата му стихосбирка "Испания на кръст", посветена на Испанската гражданска война (1936-39), преобладава пацифистичният протест. Етап в творческото развитие на Xанчев е стихосбирката "Стихове в паласките" - лиричен дневник на героизма и мъжеството на българския войник във II световна война. Гражданските и интимните вълнения на поета винаги са в единство и хармония. В стихосбирките "Лирика", "За да останеш", "Избрана лирика" ранната поезия на неовладяната патетика отстъпва пред вглъбения лирико-философски размисъл за същинските стойности на човешкото битие. В творчеството на Xанчев живее мъдрата ренесансова радост от живота. И в най-драматичните му стихове (от цикъла "Жив съм") не е нарушена хармонията между чувство и разум. В тях доминира моралният стоицизъм и светлото жизнелюбие, превъзмогнали страданията и съзнанието за неизбежния финал на живота. Иронията е органично присъща на поезията на Xанчев. Афористичната и ясна форма на стиха свидетелствува за зрелостта на поетическите му идеи. Xанчев е автор на пиеси - "Злато", "Отровен хляб", "Двамата и смъртта", и на нереализирания филмов сценарий "Крали Марко". Превежда "Героична комедия" от Е. Ростан (1961), творби от френски и руски поети. Негови стихотворения са преведени на немски, полски, румънски, руски, украински, унгарски, френски, чешки, японски и др. езици.

Красота


Толкова те дирих,

че земята

заприлича цялата

на теб.

 

Толкова те исках,

че нарекох

с името ти

всяка моя вещ.

 

Има ли те?

Или те измислих?

 

Може би е по-добре така.

Може би,

измислена от мене,

най за дълго с мене ще си ти,

най-последна

тебе ще намразя,

най-жестоко

ще ме заболи,

ако с друга някоя

случайно

само за минута

те сменя.


Пръстен


За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето,

за прошката, че с теб съм и не съм,

за думите, понякога спестени,

за ласките, които не спести,

за силата, която вля у мене,

когато беше най-безсилна ти,

за туй, че бе на мое име кръстен

и твоя лош, и твоя хубав час,

 

на твоя малък пръст наместо пръстен

горещите си устни слагам аз.


Приказка


Под дъжда, който чука невидим в листата,

двама крачим без път и сами.

Няма вик на дървар, ни пътека позната.

Само тъмният вятър шуми.

 

Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла

като гълъб, спасен от дъжда.

Отстрани на косата ти свети изгряла

една малка дъждовна звезда.

 

Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.

Нека тя да ни води в леса.

Може би ще намерим вълшебното цвете,

дето прави добри чудеса.

 

Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.

Равнодушни недей ни прави.

Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,

топлинка само в нас остави!"...

 

Но в косата ти вече звездата не свети.

Мълчаливи вървим из леса.

Ах, къде да намерим вълшебното цвете,

дето прави добри чудеса?

[¤§¤ DAMNED^ANGEL ¤§¤]

Най-добрият ученик
 

Той беше добър ученик.
Най-добрият в класа.

Седеше на първия чин;
до прозореца, вляво,
беше нисък на ръст,
с коса като пламък,
червена и права,
с цяло съзвездие лунички
върху двете страни.

Беше много добър ученик.
Знаеше всеки урок,
отговаряше точно и ясно,
не мълеше,
когато учителят,
питаше:
прав зад катедрата.
- Кои са царете от Второто българско царство?
- Къде се намират Азорските острови?
- Какво получаваме, когато прибавим
към натрия три молекули сребро?

Той беше добър ученик.
Най-добрият в класа.

Веднъж,
съвсем неочаквано,
влезе един офицер.
Прав зад катедрата,
офицерът посочи
първия чин до прозореца вляво,
и каза:
- Излез на дъската.
Ела.
Говори.
Отговаряй на всички въпроси
подробно и ясно.

Беше в час по мъчение.

От стената
като от черни килии
гледаха Ботев и Левски.
Върху празните чинове
седеше страхът
и подсказваше:
- Кои са ония,
с които си ходил на явка?
- Къде се намира
квартирата, дето се срещаше с тях?
- Какво си получил?
- Кому си го дал?

Беше в час по безстрашие.

Тои беше добър ученик.
Най-добрият в класа.
Излезе навън
пред дъската.
Косата му рижа изгря
върху нейното черно небе
с тебеширени облаци.
Лицето му
беше спокойно и ясно
под златните лунички.

Беше много добър ученик.
Най-добрият в класа.

Но нищо не каза.
На всички въпроси
отвърна с мълчание.

Мълчеше,
когато го питаха в класната стая.
Мълчеше,
когато навън го поведоха.
Мълчеше,
когато го туриха прав
до стената на задния двор.
Мълчеше,
когато последен звънец
удариха пушките.

Беше много добър ученик.
Мълча
и получи отличен

в час по безсмъртие.



Желязото и нежността
 

Разпънат бях
между желязото и нежността.

Железни хора
идваха при мен и ме съветваха:
- Стани железен.
Постави в очите си две капки от олово.
Превърни езикът си в кама.
Протягай не ръце,
а чукове към хората.
Затваряй се като врата на каса.
Издигни железен дом
и постави между стените му
железни птици,
думи
и цветя.
Изстивай,
вкоравявай се,
тежи над всичко покрай теб,
за да си винаги неуязвим.
А аз бях слаб.
Незащитени бяха моите ръце
с окови.
Бях с прозрачни мисли
и нетрайна плът
изложен винаги на удари,
на ласки,
на грабежи,
на съмнения,
на милост.
Бях така несъвършен,
че преминаваха през мен
слънца и мълнии,
така открит,
че никога желязото
не можеше да стигне до сърцето ми
освен куркуш.
Бях много слаб.
- Идете си железни хора - шепнех аз.

Но те не си отиваха.
Те бяха много силни.
Искаха да ме спасят от слабостта ми.
Бавно приближаваха към мен,
улавяха ръцете ми
и нежно г пречупваха,
с любов ме смазаха
върху гърдите си,
доброжелателно ме тъпчеха
и ме превиваха
под себе си.

А аз се гърчех в техните прегръдки,
аз замръзвах от милувките им,
аз крещях.
Болеше ме.
И по лицето им течаха сълзи.
Не видях
кога една сълза,
попаднала на тяхното излъскано желязо,
бе направила
ръжда.


Постъпване в болницата

Мога ли в стая с единствен креват
докторе, да оживея?
Има ли стая за целия свят?
В нея сложете ме,
в нея!

Стени

Трите стени
в моята стая
бяха бели и тихи.
Четвъртата
стенеше нощем:
- Вода!


Тя вика
три
нощи подред,
на четвъртата нощ
стана бяла и тиха
като другите.
Бяла,
студена
и няма


Страшна стена.

[{dulgokoska}]

Посвещение

За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина,
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък, непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат,
и всяка мисъл в тебе да остане
като загаснал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено да дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата, и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.

[Тя]

ДЪРВОТО С ПТИЦИТЕ

Навело
свойта изгоряла стряха,
едно дърво сънуваше листа,
внезапно
в него паднаха
запяха
дошлите за нощуване ята.

И то напъпи цялото
и стана
огромно върху залеза студен,
то лудо зазвъня,
като камбана,
над всички минувачи
и над мен.

И всички спряхме
изведнъж,
без сили,
задъхани от работа,
от бяг,
небе голямо над града открили
и своите лица
открили пак.

[savkom]

          Любов

Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная,че си тук,че си сама.
Завърнах се.За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Измъчих те.До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам?Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося?Две ръце с които
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай.Удари.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай,че ме мразиш
или дори,че ти е все едно.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш.Приближаваш се до мене.
Невидима,ти казваш:"Остани!"