ПРИВЕЧЕР
Изпито е последното кафе,
изпушена - цигарата последна.
Здраченее стаята ми - сив кафез,
богат доскоро, вече - с дъх на бедност.
А беше време - в своя дом богат
мечтах да прибера и да нахраня
аз целия бездомно - гладен свят,
да излекувам всичките му рани.
А беше време - бе щастлив и сит
на тази стая оня обитател,
останал в бяла рамка да виси
и в паметта ми, и върху стената.
Той - моят маслен образ - оттогаз.
Той - моят бивш живот с чертите мои.
Той - мойта младост, мойто второ аз
от памет и бои, той, моят двойник,
за разлика от мен - неостарял...
Напушил се, напил се със кафета,
хич не му пука, хич не муе жал,
че живият му двойник днес в несрета
живее и стотинките брои...
...Кафе - изпито, даже фасче нямам...
Богат и беден, жив и от бои,
стоим - сегашен и предишен - двама.
И аз му шепна: "Братче, е добре,
какво взе ти от щедрия си жребий?
Мечтаеше цял свят да прибереш.
Да се е сетил някой днес за тебе?
Кой ти подава глътчица кафе?
Една цигара дава ли ти някой?"
...Добре, че с черното си кадифе
и двама ни еднакво скрива мракът.
Добре, че моето безсмъртие ей там
и мойта смърт ей тук в мен ще се слеят.
Дошъл в света за гордост, не за срам,
във гордост смятам да го доживея.
* * *
ОРИС
Цяло денонощие работих,
писах, брисах, думите въртях -
и усетих мозъка си потен -
не от тях, а всъщност - май от тях,
сирили черното ми в бяло листче,
нощен мрак - в измислени слънца,
свят от кръв, направен толкоз чист, че
да го дам на трите си деца,
без да ги оцапа и окаля,
без да ги рани и убоде.
жален свят, но да не ги ожали,
гладен, ала хляб да им даде,
страшен - от дула и от монети,
но да не ги купи и убий
и със мойте нощи да им свети,
с мойта скръб - да ги не оскърби...
Мъчен свят. Ужасен свят. Но с трепет
догорял в безсънния покой
и осъмнал в листа като шепот.
Мокър лист, покрит с цигарна пепел...
Някой плакал и горял... Но кой?
* * *
ВЕЧЕР
Отишли са си вече всички гости,
спят и приятели, и врагове,
едничка самотата сяда просто
насреща ми, на име ме зове:
"И днеска - край, май доста тъжен ти си."
Не й отвръщам. Цял във облак дим,
цигара й подавам: "Запали си!"
Тя палва, двама пушим и мълчим...
А вън нощта като око на бога
със чер гледец ни гледа и слепи.
Денят си е запалил невролога
и на стъклото го е залепил.
А ний мълчим. И аз, и самотата.
Търкаля се и сив, и уморен,
като кълбото страшно на земята
в главите ни отминалия ден.
С възторзите, с обидите, с оная
умора, от която изцеден,
света превъртам в малката си стая,
и хората, и глъчния си ден.
Кои не бяха? И какви не бяха?
И с жест безцеремонен, даже груб,
вражди, немилосърдия, заплахи
върху листа ми хвърлиха накуп.
И омърсиха всичките ми мисли.
А утре ще ме питат пак защо
е тъй омачкан той и тъй нечист е,
и толкова зла мъка крие той...
Не ще им кажа, просто го обърсвам,
изглаждам гънките му...
Свят добър и лош,
прощавам ти в листа петната мръсни.
Прекръствам те и в часовете късни
без глас ти пожелавам "лека нощ!".
* * *
ТЪЖНОБЕР
Животът заприлича на бостан -
жесток, студен, в сезона на мъглата.
Плодът до шушка вече е обран,
стърчат еднички само плашилата...
И аз вървя, напразно търся плод.
Един-единствен гол ластун безсилен
ми маха като спомен от живот...
...Но нисък е - не става за бесило...
* * *
ДУШАТА МИ - ЗАДРЪСТЕН ТЪМЕН КЛАДЕНЕЦ...
Душата ми - задръстен тъмен кладенец,
не пуска вече, капчица не пуска.
С години хвърляни и неизвадени,
лежат на дъното й мъртви мисли, чувства.
Лежат куп неразложени удавници
с лица и имена на свидни хора.
Дрънчи напразно кофата и бавно все
без капчица вода се връща горе.
А буен извор бликаше в недрата там.
И някога, във засуха и жега,
кервани жадни друмници, изпратени
от жаждата си, спираха край него.
Нима изпиха кладенеца, извора?
Нима във жаждата си, все неутолена,
те всичката ми влага тъй изблизаха,
че не остана капчица за мене?
Проклинам се за свойто, безпощадното,
човеколюбство. То гнева ми ражда.
Жестоко е да бъдеш хорски кладенец,
до който да умреш накрай от жажда.
* * *
ПРОЛОГ
Мълчах. Със месеци, с години.
В бележниците - нито ред.
В душата - болка нестопима,
на стола - спомен от поет.
Във пощенската ми кутия -
писма без подпис, без адрес:
"Ще те разпънем и убием!
Ще те размажем като пес!"
Терор. Заплахи. Кал. Помия.
В стъклото - камък зъл, трошащ!
Не само във стъклото биещ,
а във самата ми душа.
"О, Боже!" - в чудо се намерих...
Замерящият ме със кал
ръка целуваше ми вчера,
защото аз го бях възпял,
защото - тъмен и бездомен -
в дома си и във своя стих
го приютявах с покрив, с помощ...
С това ли ми се отплати?!
Ще подновя стъклото кухо,
ала душата - как? Не знам.
Дорде живея, ще ми духа
и ще ми хвърля студ оттам.
Било какво било. Остана
в предишното ми битие.
Заръби във душата рана,
кое забравено, кое
простено - спомен стар, отминал.
Люти в очите ми плача.
...Мълчах със месеци, с години...
Не мога вече да мълча!
И от един строшен прозорец
гласът ми шепне нестрошен:
"Простил съм ви отдавна, хора!"
Дано и аз да съм простен.
* * *
ПОЕЗИЯ
Не знам защо, но, знайте, ми се струва,
Че в стихове щом вземе да говори,
Човекът, ще — не ще, се попреструва
Различен от останалите хора.
Май мерената реч го притеснява.
Гласа му прави някак неестествен,
Гръмлив и преднамерено подправен.
Превръща го от земен глас в божествен.
Дали е тъй, не е ли тъй, обаче
Боя се, че преструвката във туй е:
Преди да се засмей или заплаче,
Той смята колко хора ще го чуят.
А истината е далеч по-проста:
Неотличим от никого и в нищо,
Поетът — нито дявол, ни пък господ —
Е длъжен, както мисли, тъй да пише.
Когато му се смее, да се смее.
Когато му се плаче, да си плаче.
Но всичкото, което преживее,
Да си го каже простичко, така че
Щом друг го прочете, и той да зърне
Там себе си — разплакан и усмихнат.
Така стихът му в свят ще се превърне,
А целият свят — само в два-три стиха.