Автор Тема: Дамян Дамянов  (Прочетена 21555 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Devil`s Bride

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2826
  • Пол: Жена
  • Търси ме в спомена за бившите крила...
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #15 -: Септември 20, 2007, 14:34:19 pm »
Безпътен

Защо дошла си, любима?
Какво търсиш от скитник без сърце?
Нима мислиш, че в животът ми любов има?
Не виждаш ли - лъжец съм с кървави ръце.

Ръцете свои ти недей разперва,
прегръдката не ще ме стопли...
Добрината до душата ми цял живот се изкатерва,
но без помощ... оттекват само жални вопли...

Устните не свивай,
моята целувка пълна е с омраза,
разочарованието си не скривай...
ненавистта е призрачна зараза...

Сърцето си как може да ми подариш?
Без да усетя с него ще се подиграя.
След всичко зло вярваш ли, че мрака в мен ще нарушиш...
Не вярвай... за греховете си не ще се никога разкая.

***
Какво в душата ми стана?
Небето пропада върху мен...
В любов ми се обрече, мила... до края тук остана
и в лято превърна моя ден студен...

***
И аз сърце съм имал,
макар че цял живот другите крадях...
Чуждото щастие съм взимал
и от това все по-нещастен бях.

Ти, мила, подари ми мъничко прегръдка,
стопли чуждото, зло сърце...
А от гърдите ми изтръгна се мъчителна въздишка
и сълзите обляха белязаното ми със срам лице...


Амм Илиянка, това стихче е мое, не на Дамян Дамянов  [shame] Просто е писано по вдъхновение от неговото творчество. Може би модераторите трябва да го изтрият от тук, понеже мисля, че няма как да се сравнява с тези на Дамян Дамянов  [shame]

Неактивен meteor

  • Наказан
  • Master
  • *
  • Публикации: 1076
  • Пол: Мъж
  • д-р Ханибал Лектър
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #16 -: Януари 26, 2008, 16:38:34 pm »
Море

Много дни аз пътувах към теб.
Много нощи насън те измислях.
Твоят образ - ту тих, ту свиреп -
ме връхлиташе с гларусен писък.
И невиждал наяве море,
те обличах в лирични представи.
Ала все не успявах добре
от мечтите море да направя!
Все ти давах фалшиви черти:
Урагани, акули зъбати,
синя бездна, която трещи,
или сал с еднооки пирати...
Днес за пръв път заставам пред теб.
И дошъл от света фантазиран,
виждам колко е бил той нелеп!
В миг те губя и пак те намирам!

Ти ме срещаш спокойно, без залп.
Не, в теб нищо особено няма!
Ти приличаш на моя сълза -
на сълза, ала много голяма!
Нека другите да внасят ред в хаоса.
Аз пък ще внасям хаос в реда.

Неактивен {dulgokoska}

  • Гений
  • ****
  • Публикации: 8771
  • Пол: Жена
  • Няма нищо по-голямо от малките неща.
    • `Квiти в волоссi`
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #17 -: Януари 27, 2008, 18:49:09 pm »
Жена (Не питайте)

Не питайте коя е тя!
Тя няма образ, нито име.
Изваях я от самота
и назовах “неназовима”.
Създадох я от къс небе.
От всички земни твари сбрана,
така възможно самo бе
безсмъртна тя да си остане.



Аз исках да ти кажа...

Аз исках да ти кажа две слова –
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях –
кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова –
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах – не можах…
Кога ли съм се учил на това?



Жена (Като прозорецът на влак...)

Като прозорецът на влак насрещен
лицето и’ се стрелна покрай мен.
И сякаш че за миг прошепна нещо.
Какво? Не чух. Ала от този ден
започнах шепота и’ все да чувам –
да зървам профучалия и’ лик,
през луди колела да я сънувам
със намотан на скоростта им вик.
Коя бе тя? Защо я мисля всякак
и всякога? Не е ли любовта
два срещнати, разминати два влака
през гарата грамадна на света?
"- Как ты с ним справляешься?
- Я его люблю."


Неактивен {dulgokoska}

  • Гений
  • ****
  • Публикации: 8771
  • Пол: Жена
  • Няма нищо по-голямо от малките неща.
    • `Квiти в волоссi`
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #18 -: Януари 29, 2008, 18:41:37 pm »
Вик (Бягай! Бягай от мене!)

Бягай! Бягай от мене! Спаси се!
И от себе си мене спаси!
Угаси тази лумнала мисъл!
Мойта лудост по теб угаси!
Тя е страшна! Безумна! Нелепа!
И тъй както в най-сладката жар
днес ни топли, тя утре на пепел
ще ни стори във своя пожар.
Казвам “Бягай!”, а всъщност протягам
две ръце: “Остани в моя ден!”…
Как от себе си сам да избягам?
Ти си цялата, цялата в мен!



ето и най-любими...



Момичето

Облякло бе най-новата си рокля.
И с токчета под кротичкия дъжд
прескачаше усърдно всяка локва,
за да е чисто то пред онзи мъж,
когото чакаше така отдавна.
Но той не идваше. И там, навън,
отекваха все тези крачки равни
като напевния дъждовен звън.
Прошумоля измокрена коприна,
прецапаха обувки през калта.
И аз разбрах, че покрай мен премина
най-тъжното момиче на света.



Хамлет

Един актьор – един приведен гръб…
и спазмите на хлипане нечуто.
Говореше една велика скръб
през черепа на Шекспир и на шута.
О, този череп! Този глобус бял
с изядена от червеи усмивка!
На шут, на шимпанзе или на крал
е все еднакъв – вечната обвивка
на този вечен и лъжовен свят…
През сцената вървяха вековете
и режеха гърдите ни със хлад.
А ние се държахме за ръцете,
за да не се изгубим през света…
Завеса. Мрак. Животът е измамлив.
Излязохме прегърнати в нощта,
понесли по един разпънат Хамлет.
А стъпките потъваха в снега…
Снежинките валяха бели, бели.
Под тяхното пиянство със тъга
целувах тебе – живата Офелия!
И мрежата на белия разкош,
и някакво предчувствие зловещо
ни казваха, че е последна нощ,
с последни думи и последна среща.
Отиде си. И ти, и твоят свят.
След теб, загледан в уличните преспи,
видях как дълго гледаше назад.
Снегът те скри. И лъхна адски хлад.
И тишина. И черепа на Шекспир.
"- Как ты с ним справляешься?
- Я его люблю."


Неактивен Qween of the black hearts

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 4187
  • Пол: Жена
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #19 -: Януари 31, 2008, 11:20:51 am »

Момичето

Облякло бе най-новата си рокля.
И с токчета под кротичкия дъжд
прескачаше усърдно всяка локва,
за да е чисто то пред онзи мъж,
когото чакаше така отдавна.
Но той не идваше. И там, навън,
отекваха все тези крачки равни
като напевния дъждовен звън.
Прошумоля измокрена коприна,
прецапаха обувки през калта.
И аз разбрах, че покрай мен премина
най-тъжното момиче на света.


това е нещо уникално

Неактивен Lake_Lady

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1374
  • Пол: Жена
  • My Smooth Operator...
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #20 -: Януари 31, 2008, 12:17:40 pm »
Остани тази нощ! Тук при мен остани!
Двете тежки врати любовта ни ще скрият,
ще ни пазят отвън тези неми стени.
За една нощ сами ще избягаме ние.
Ще избягам във теб, ще избягаш във мен.
В тиха златна гора ще потънеме двама
и ще гоним насън оня дивен елен,
който бяга във нашите сънища само!
Остани тази нощ! Като куче отвън
ще ни пази до утрото будният вятър...
Остани тази нощ!...Остани!...Остани!...
И прокарай ръка по лицето ми тъмно -
като в лист изпомачкан мойте бръчки махни!
А когато от наште целувки се съмне
и когато се вдигне небесният кош,
ти излез, разкажи по най-бързия вятър
за човешката обич и за нашата мощ -
и ще стане по-светла земята...


 

« Последна редакция: Януари 31, 2008, 12:35:35 pm от Lake_Lady »
В прегръдката си ме събираш цялата и ме разпиляваш из Вселената...
http://www.vbox7.com/play:8854186b

Неактивен Lake_Lady

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1374
  • Пол: Жена
  • My Smooth Operator...
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #21 -: Януари 31, 2008, 12:58:20 pm »

Обезвяра

Обидно ми е, че съм жив.
В заблудата, че се издигам,
катерих планини-лъжи,
до тъжна истина да стигна.
Уж се изкачвах на възбог,
но не във висинето звездно
намерих се, а в трап дълбок.
Върхът ми се оказа бездна.
И вместо хора-божества,
аз зърнах хора-буболечки,
нищожни, пъплещи едва,
понесли сламчици и клечки,
понесли алчност, завист, грях...
Но най-ужасно бе, че в тия
мравунячета аз видях,
уви, и себе си самия.
Понесъл свойта сламка и
към свойта дупчица запътен,
препънат в свои букаи
и в свое щастийце закътан.
Затуй ли, боже, длани драх
и топка кърви станах, боже?
За да презра и мен, и тях,
и целия живот нищожен?
Аз питам бог. Но где го бог?
Ни глас, ни лик... Небето зее
над мене като трап дълбок...
И там ли Нищото живее?
В прегръдката си ме събираш цялата и ме разпиляваш из Вселената...
http://www.vbox7.com/play:8854186b

Неактивен {dulgokoska}

  • Гений
  • ****
  • Публикации: 8771
  • Пол: Жена
  • Няма нищо по-голямо от малките неща.
    • `Квiти в волоссi`
Дамян Дамянов
« Отговор #22 -: Февруари 10, 2008, 20:21:57 pm »
Предупреждение

Душата ми – врата без ключ –
готова е по всяко време
добрия гост, макар и чужд,
макар и нощем, да приеме.
Тя като къщичка сред кър
го чака и ще му отвори,
щом разбере, че е добър,
и щом на ниския прозорец
потропа лекичко едва.
И без да тропне – само с устни
да и’ пошепне онова,
вълшебното, тя ще го пусне.
Добър ли е… Но ако лош
човек на прага и’ застане,
да думка цял ден, цяла нощ,
той все там, вън, ще си остане.
Да я изкърти, ако ще!
Познаваща крадци изкусни,
вратата ще се заяде
и мъртва няма да го пусне.
Приятел буен, враг ли тих,
не знам какъв си, но повтарям:
знай, незаключени врати
най-мъчно всъщност се отварят!



Почти любовно обяснение

Ах, колко си млада, ах, колко си хубава!
От хубост –очите ми – слепи!
Само че всичко е толкова глупаво,
толкова тъжно и смешно, нелепо.
Късна е срещата, късна е жаждата…
Пред теб е светът, аз го минах…
Точно когато ти си се раждала,
бил съм на твойте сегашни години…
Точно когато ти си прохождала,
разбрал съм: не ще да проходя…
Та и да исках дори, невъзможно бе
тогаз да те стигна… Предълги, безплодни
са всичките крачки между ни, напразни са…
Пътеката е неизвървима.
По-скоро изгрев догонил би залез,
а пролетта – мразовитата зима,
отколкото нашто напразно гонение…

… Но стой ми в живота-тъмница.
                                                     Свети ми
с духа си, с лицето си, с цяла вселена.

И…
нали ще ми дойдеш на погребение?
… Дано си на мойте сегашни години.



Последно писмо

Ти ли ми отнесе топлината,
че е тъй студено днес у нас?
Няма с туй да станеш по-богата,
нито сиромах ще стана аз!...
А пък можеше ти толкоз леко
да ме стоплиш с двете си ръце!
Колко обич трябва на човека?
Колко сбира живото сърце?
Но аз имам мъка, дето пари,
лист неписан и безсънна нощ,
но аз имам вяра и другари –
те ми дават и крила, и мощ!
И кога ми стане много тежко,
аз отново пак ще ги сбера –
ще им кажа всичко най-човешки,
те са свои – те ще разберат!
Ще повикам мъката си стара,
тя ще капне мълком на листа,
ще запаля със другар цигара…
Не, не съм самичък на света!
Имам радост, имам скърби тежки
и един огризан молив стар…
Да скърбиш е винаги човешко,
нечовешко – да си без другар!...
Ти ли взе от мене топлината?
Аз от тебе нищо не вземах…
Няма ти да станеш по-богата,
аз не ще остана сиромах!



Самота

Пак съм сам. Във тъмното стоя.
Бие във ушите ми сърцето.
Няма вън звезди, затуй броя
бледите си пръсти на ръцете…

Десет са – броил съм ги и знам!
Десет с! Аз няма да забравя!
О, недейте ме оставя сам!
Пръстите щом свършат, що ще правя?



***

Едно момиче ходи по брега.
Лицето му не виждам отдалече,
ала долавям някаква тъга
в походката му и във тази вечер.
Със елегични стъпки то върви.
И сякаш подир себе си развързва
и мята върху здрачните треви
една кордела от любовен въздух.
Момичето я пръсва със ръка
и аз се мъча да и’ хвана края.
Едно момиче и една тъга.
Тъга по нещо. По какво – не зная.
Ах, кой ли би могъл да разбере
момичето с тъгата мълчалива!
… Едно момиче и едно море…
И сянката, която си отива…
Изпращам ги с очи във вечерта
и мисля: туй, което отминава,
не е ли всъщност моята мечта,
която вечно гоня през света
дори без сам и аз да я познавам?
"- Как ты с ним справляешься?
- Я его люблю."


Неактивен Lake_Lady

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1374
  • Пол: Жена
  • My Smooth Operator...
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #23 -: Февруари 26, 2008, 17:47:46 pm »

ПРИВЕЧЕР

Изпито е последното кафе,
изпушена - цигарата последна.
Здраченее стаята ми - сив кафез,
богат доскоро, вече - с дъх на бедност.
А беше време - в своя дом богат
мечтах да прибера и да нахраня
аз целия бездомно - гладен свят,
да излекувам всичките му рани.
А беше време - бе щастлив и сит
на тази стая оня обитател,
останал в бяла рамка да виси
и в паметта ми, и върху стената.
Той - моят маслен образ - оттогаз.
Той - моят бивш живот с чертите мои.
Той - мойта младост, мойто второ аз
от памет и бои, той, моят двойник,
за разлика от мен - неостарял...
Напушил се, напил се със кафета,
хич не му пука, хич не муе жал,
че живият му двойник днес в несрета
живее и стотинките брои...
...Кафе - изпито, даже фасче нямам...
Богат и беден, жив и от бои,
стоим - сегашен и предишен - двама.
И аз му шепна: "Братче, е добре,
какво взе ти от щедрия си жребий?
Мечтаеше цял свят да прибереш.
Да се е сетил някой днес за тебе?
Кой ти подава глътчица кафе?
Една цигара дава ли ти някой?"
...Добре, че с черното си кадифе
и двама ни еднакво скрива мракът.
Добре, че моето безсмъртие ей там
и мойта смърт ей тук в мен ще се слеят.
Дошъл в света за гордост, не за срам,
във гордост смятам да го доживея.

*  *  *

ОРИС

Цяло денонощие работих,
писах, брисах, думите въртях -
и усетих мозъка си потен -
не от тях, а всъщност - май от тях,
сирили черното ми в бяло листче,
нощен мрак - в измислени слънца,
свят от кръв, направен толкоз чист, че
да го дам на трите си деца,
без да ги оцапа и окаля,
без да ги рани и убоде.
жален свят, но да не ги ожали,
гладен, ала хляб да им даде,
страшен - от дула и от монети,
но да не ги купи и убий
и със мойте нощи да им свети,
с мойта скръб - да ги не оскърби...
Мъчен свят. Ужасен свят. Но с трепет
догорял в безсънния покой
и осъмнал в листа като шепот.
Мокър лист, покрит с цигарна пепел...
Някой плакал и горял... Но кой?

* * *

ВЕЧЕР

Отишли са си вече всички гости,
спят и приятели, и врагове,
едничка самотата сяда просто
насреща ми, на име ме зове:
"И днеска - край, май доста тъжен ти си."
Не й отвръщам. Цял във облак дим,
цигара й подавам: "Запали си!"
Тя палва, двама пушим и мълчим...
А вън нощта като око на бога
със чер гледец ни гледа и слепи.
Денят си е запалил невролога
и на стъклото го е залепил.
А ний мълчим. И аз, и самотата.
Търкаля се и сив, и уморен,
като кълбото страшно на земята
в главите ни отминалия ден.
С възторзите, с обидите, с оная
умора, от която изцеден,
света превъртам в малката си стая,
и хората, и глъчния си ден.
Кои не бяха? И какви не бяха?
И с жест безцеремонен, даже груб,
вражди, немилосърдия, заплахи
върху листа ми хвърлиха накуп.
И омърсиха всичките ми мисли.
А утре ще ме питат пак защо
е тъй омачкан той и тъй нечист е,
и толкова зла мъка крие той...
Не ще им кажа, просто го обърсвам,
изглаждам гънките му...
Свят добър и лош,
прощавам ти в листа петната мръсни.
Прекръствам те и в часовете късни
без глас ти пожелавам "лека нощ!".
 
*  *  *

ТЪЖНОБЕР

Животът заприлича на бостан -
жесток, студен, в сезона на мъглата.
Плодът до шушка вече е обран,
стърчат еднички само плашилата...
И аз вървя, напразно търся плод.
Един-единствен гол ластун безсилен
ми маха като спомен от живот...
...Но нисък е - не става за бесило...

*  *  *

ДУШАТА МИ - ЗАДРЪСТЕН ТЪМЕН КЛАДЕНЕЦ...

Душата ми - задръстен тъмен кладенец,
не пуска вече, капчица не пуска.
С години хвърляни и неизвадени,
лежат на дъното й мъртви мисли, чувства.
Лежат куп неразложени удавници
с лица и имена на свидни хора.
Дрънчи напразно кофата и бавно все
без капчица вода се връща горе.
А буен извор бликаше в недрата там.
И някога, във засуха и жега,
кервани жадни друмници, изпратени
от жаждата си, спираха край него.
Нима изпиха кладенеца, извора?
Нима във жаждата си, все неутолена,
те всичката ми влага тъй изблизаха,
че не остана капчица за мене?
 
Проклинам се за свойто, безпощадното,
човеколюбство. То гнева ми ражда.
Жестоко е да бъдеш хорски кладенец,
до който да умреш накрай от жажда.
 
*  *  *

ПРОЛОГ

Мълчах. Със месеци, с години.
В бележниците - нито ред.
В душата - болка нестопима,
на стола - спомен от поет.
Във пощенската ми кутия -
писма без подпис, без адрес:
"Ще те разпънем и убием!
Ще те размажем като пес!"
Терор. Заплахи. Кал. Помия.
В стъклото - камък зъл, трошащ!
Не само във стъклото биещ,
а във самата ми душа.
"О, Боже!" - в чудо се намерих...
Замерящият ме със кал
ръка целуваше ми вчера,
защото аз го бях възпял,
защото - тъмен и бездомен -
в дома си и във своя стих
го приютявах с покрив, с помощ...
С това ли ми се отплати?!
Ще подновя стъклото кухо,
ала душата - как? Не знам.
Дорде живея, ще ми духа
и ще ми хвърля студ оттам.
Било какво било. Остана
в предишното ми битие.
Заръби във душата рана,
кое забравено, кое
простено - спомен стар, отминал.
Люти в очите ми плача.
...Мълчах със месеци, с години...
Не мога вече да мълча!
И от един строшен прозорец
гласът ми шепне нестрошен:
"Простил съм ви отдавна, хора!"
Дано и аз да съм простен.

*  *  *

ПОЕЗИЯ

Не знам защо, но, знайте, ми се струва,
Че в стихове щом вземе да говори,
Човекът, ще — не ще, се попреструва
Различен от останалите хора.
Май мерената реч го притеснява.
Гласа му прави някак неестествен,
Гръмлив и преднамерено подправен.
Превръща го от земен глас в божествен.
Дали е тъй, не е ли тъй, обаче
Боя се, че преструвката във туй е:
Преди да се засмей или заплаче,
Той смята колко хора ще го чуят.
А истината е далеч по-проста:
Неотличим от никого и в нищо,
Поетът — нито дявол, ни пък господ —
Е длъжен, както мисли, тъй да пише.
Когато му се смее, да се смее.
Когато му се плаче, да си плаче.
Но всичкото, което преживее,
Да си го каже простичко, така че
Щом друг го прочете, и той да зърне
Там себе си — разплакан и усмихнат.
Така стихът му в свят ще се превърне,
А целият свят — само в два-три стиха.
В прегръдката си ме събираш цялата и ме разпиляваш из Вселената...
http://www.vbox7.com/play:8854186b

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #24 -: Януари 05, 2009, 13:31:00 pm »
Добър вечер, госпожа Самотност!
Както виждаш, нямаш избор друг,
ти - вдовица на безброй работни,в труд улисани мъже в живота,
тази вечер аз съм ти съпруг.
Ти си ми съпруга. Пак сме двама.
Заповядай в замъка ми бял!
И бъди най-прелестна дама в този тъжно-смешен карнавал.
Запали си, ако пушиш. И ме разтуши със виц, със комплимент.
Дрънкай думи невъобразими.
Всичко друго, само не кани ме да танцувам - малко съм вдървен.
Малко нещо в танците ме няма. Други танци дълго аз играх.
Страшни танци. Луди. Не за двама.
В тях душата донавехнах само и в краката доосакатях.
Измисли си име: Мими, Нели. И поне така им отмъсти!
Бяха твои двойнички, приели твойте гласове, лица... умрели.
Да, умряха те. Остана ти.
Ти, голяма колкото живота. Колкото самия необят.
В стаята е тихо и страхотно.
Добър вечер, госпожа Самотност. С женско име, с мъжки образ - Свят.
"Няма нищо по-голямо от малките неща...."

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #25 -: Февруари 16, 2009, 22:43:54 pm »
Сърцето ми до болка се напълни
със багри,със вълни и небеса.
Не знаех,че вселената е пълна
със тъй обикновени чудеса,
които обезсмислят всички думи
и ги превръщат във всемирен прах.
Сега стоя почти като безумен
с една утеха - че съм част от тях.
И ако някога очи затворя,
аз като вятър ще се връщам тук,
като вълна за миг ще се повторя.
И пак като човек. Макар и друг!

"Няма нищо по-голямо от малките неща...."

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #26 -: Май 25, 2009, 13:29:13 pm »
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Душата ми - врата без ключ -
готова е по всяко време
добрия гост, макар и чужд,
макар и нощем да приеме.
Тя като къщичка сред кър
го чака и ще му отвори, -
щом разбере, че е добър,
и щом на ниския прозорец
потропа лекичко едва.
И без да тропне - само с устни
да й пошепне онова,
вълшебното, тя ще го пусне.
Добър ли е... Но ако лош
човек на прага й застане,
да думка цял ден, цяла нощ,
той все там, вън, ще си остане.
Да я изкърти, ако ще!
Познаваща крадци изкусни,
вратата ще се заяде
и мъртва няма да го пусне.
Приятел буен, враг ли тих,
не знам какъв си, но повтарям:
знай, незаключени врати
най-мъчно всъщност се отварят!

("Да бяха хляб...", 1977)
"Няма нищо по-голямо от малките неща...."