Автор Тема: Тома Марков  (Прочетена 2342 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен TallyWeijl

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2200
  • Пол: Жена
  • It feel's like I'm fallin' I'm fallin' I'm fallin'
Тома Марков
« -: Юли 06, 2007, 09:55:51 am »

Книги:
"Лудите кокошки" (1993);
"Писма до една евентуална Софи от един евентуален Жан" (1997);
"Героин REC" (2000) - Награда за книга на годината на "Литературен вестник", Национална награда за поезия на името на Иван Николов, присъдена от ИК "Жанет 45";
"Томатериалист" (2001), ИК "Захарий Стоянов".
Негови стихове са преведени на английски - сп. "Orient Express", Лондон; "Demice Approach" N.Y., на унгарски, полски и немски.





    Сезони на дъжд

    1.

    Бяхме се установили край залива и
    залезът,
    котките и
    някакви пияни рибари
                                   постоянно
    се преместваха през храстите
                                   и
                                   ти
                                   каза, че днес
                                   облаците са направени от
                                   пушек,
    но всъщност водата на морето май имаше пушечен
    цвят и
                         във въздуха усещахме
                          мирис
                          на
                         гларуси.
    Сред всичките тези аромати и избухвания
    на околността
                         Ние бяхме голи и
                        омагьосвахме с нашите
                        допири
    и
    жестове
    мутиращата природа, опустелия плаж...
                        А после ни скимна да се скрием
                        в морето,
    приютихме се точно до брега,
                                           а под луната
                                                   водата блестеше и
                                                            беше тъй равна - като сребърна
    монета.
    Точно!
    В самия край на тази монета, на тази сребърна драхма
    намерихме уютната шупла, която
    ни приюти,
    и докато
    аз силно те прегръщах, ти ме разтапяше с
    устните си,
                     а те избуяваха в очите ми като слънца,
                     събрани в слънце, отразено във
                      мастилница.


    2.

    ...после пак започвам да те прегръщам.
    Усещам те и имам чувството,
    че плуваш в мойте шепи.
    Че цялото море е в тях.
                        И сега, когато пак подарим
                                  любовните си еликсири на
    водата,
    тя
    ще ги разпръсне в
    моретата по
    цялата планета. Во-
                                 дата е огромна...


    3.

    Не усещам кожата си. Дъхът изпарява моята кожа
    чак до порите. Но в момента аз се отказвам от всяка
    външна обвивка. Бих я отхвърлил съвсем. Ако имен-
    но моята кожа не беше онова, което позволява на си-
    яйната ми пот във твоето желание и пот да се прелее.
       Да бъдем пот до пот!
       Дори морето става твърде незначително в сравне-
    ние с морето, което представляваме ние.


    4.

    Всичко е толкова хубаво
    с изключение на това,
    че вече не правиме нито
    море,
    нито
    не знам какво.
    Дъждът вече ни пречи.
    И въпреки че все пак има вода,
    искам да кажа следното:
    Внимание!
    Внимание!
    Внимание!
    Водите ни струят в изсъхнали
    канали.
    Бавно.






Риби


 
Като отлитащ самолет
отново вечерта долита

 по улиците тротоарите

 витрините на магазините
за риба           Днес мълчат

от улиците тротоарите и
от витрините ни гледат

 риби неуловени от нас.



А.

 

 

Have you ever been
have you ever been
to Electric Lady Land?

J. Hendrix

 1.
душата няма
дъно и сега
да не потъна
ще остана на брега
на тротоара
м/у стъпките
на мъртви-
те жители
на този град
от звукове и стъпки-

 
те бавно слизали са
до стомаха Ад
на улица Данте
от бира пиян
те видях приятелю
ти викаше силно
че високото изкуство
     всъщност е близко
че няма душа и
че всичко е снимка

 
2.
главата ти е фотоапарат
съгледал градския център и
крайградската папрат
заснел трамваите и минувачите
краката стъпващи
по плочите на тротоарите
по улиците скитащите котки и
по площада хора-
та в редици от павета-
та по-кротки

 
не толкова нещастни не
те толкова безлични са поне
да има ясно черно и да има
да кресне някой
от копнеж обзет
по това конкретно бяло
от което взет
се ужасява
че е станал черен
че няма спомени за това какво е ден

 
3.
да няма спомени
че е роден и
да не мисли
че 1 ден ще умре и
че след себе си
не ще остави нищо
освен чиния
празна и шише
освен съвсем допушен фас
смърдящ на нищото у нас

 
4.
ти викаше приятелю но ние
си мислехме че всъщност пееш
не знаехме че има пиене и
от незнание оставахме все жадни
за нашето спасение протяжно
се нижеха минути в овчи часове
на дни които никога
не са били
на дни които никога
не ще останат

 
за това което знаеш
ти не питаш
ти пееше приятелю а ние
се заблуждавахме
че викаш
се заблуждавахме приятелю
че питаш
за това което се е случило
се заблуждавахме за това и още
се заблуждавахме приятелю…..
[/color]
[/size]



Стара снимка на куче

 

Тя някой  ден  досущ
ще заприлича на
мойто тяло и тогава
аз няма да съм в
състояние да се обичам -
ще съм превърнат в кучище
от старост ослепяло -
                  началото на
споменик за ситата ми
                  младост...

реплика: ... но снимката не ни напомня
                 че се приближава края на света.
                 но снимката е твърде бледа.
                 Слаба е.

Аз искам да се запозная с фотографа!
На времето той някак
си случайно но
изкусно се заснел
и умъртвил контурите
на живата си сянка:

- Не!
        /разбира се, че отначало
не повярвал.../
Но
  после се опомнил.
Хукнал и избягал. Затворил

 
Се - както жена му казва - в
онова помиярско ателие...
... от месеци не пипва фото-
апарата. Човешкото от него
вече бяга
А обективите
да не прашясват
е превърнал в чаши...

реплика:  Но тази снимка
                 надвусмислено ни
                 казва, че глупавия
                 край е в естетическия край

в спокойствието като спомен
за величието на един
ужасно стар и сляп булдок.

Аз - тръгвам - там.
Напред - в кръга - назад.
По стъпките на господин –
                           художник -
                           фотографа.

Епилог:
Няма да се пръсна
ако не напечатам нищо
тия

дни.

 
Вали.





Цял един половин час


Цял един половин час.
Трябва ми половин час -
да те обичам цял живот...
Не всичко е въпрос на памет,
често се уповаваме
на спомените за нещо, без значение.
Ние обръщаме дланите си
с дъната нагоре. О, ние се опитваме
да си припомним, как
изглеждат линиите по дъното
на дланите ни. Ние не можем. Ние
не можем изобщо да го направим.
Толкова по-зле за нас.

Трябва ми половин час -
да те обичам цял живот.
Но къде е това време?
Защо не ти го поискам...
Казват, че всяко заминаване
е едно малко умиране,
и често махаме с невидими
кърпички сред един пореден
и невидим влак - но
задължително ли е, а,
да го правим - кажи им, щом
можем да бъдем сами,
трябва ли да искаме с други
да бъдем неистински?
Да, в тези - един след друг -
от странни по-странни дни,
аз имам нужда
от половин час.

За половин час - Рубикон е преминат.
За половин час - Брут става име на куче.
За половин час - носели лед
            за сладолед на Нерон
            20 000 риби
            от кратера на Везувий

до върха на Вечният Град.
Трябва ми половин час -
да те обичам цял живот.
Цял един половин час...

Френският език е измислен
да бъдат научени германците на латински.
Но как е на немски felacio?
Във френския превод думата е - котенце.
Затова, котенце - не стой
върху щъркела пред този
завинаги вечен като зар за игра бар. Ние
се нуждаем от нашия цял
един половин час, ето го,
миг, дори миг преди този миг, часът е наш.
Ела - вземи го! Трябва ми.
Това, което имам, е за теб.
« Последна редакция: Юли 06, 2007, 10:00:49 am от TallyWeijl »








Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Тома Марков
« Отговор #1 -: Януари 05, 2009, 13:50:23 pm »
26. 02. 1972

Когато февруари в своя стил
Бил зимните тротоари заледил
И хората по улиците падали
Поединично или на плеяди -
Тук някой би написал че
Се е родил и бил добро момче
Но аз ще кажа само как
Снегът валял по-гъст от мрак

Градът се свивал в зимата добре
Звучи като история за море
Което преди прилив се събира
И е студено и кафяво като бира -
Тук някой би нататък продължил
Все в този дух и ритъм че е бил
Живял обикновено - но не бива -
С писалка думите да се убиват

Дворовете били както сега
По-пусти от единствена звезда
Която зимата небето над града
Обгражда като черна мукава -
Тук някой би започнал да оплаква
Съдбата си на неразбран поет
Но трябва - да бъдеш в изразите гладък
И - като живота - кратък

Не знам дали дърветата били
Зашили въздуха като игли
Дали печално кучетата лаели
И нощните пазачи спели в шаловете си -
Едно е ясно - трябва да вървиш
По упорито от въртене на дервиш
По редовете - и да ги изписваш -
Не като другите - а както искаш

Не знам дали и зимата тогава
Била като сега - безславна
Но знам добре че и тогава пак
Снегът валял по-гъст от мрак -
Но в тази строфа няма да изказвам
Неизразимото - а само ви докладвам
Че и тогава в сутрешния злак
От точка А към точка Б пътувал влак

***

Пътувал влак пътувал влак пътувал
Снегът и слънцето в пространството лудували
Едно дете опряло нос в стъклото
Интуитивно се досещало за злото
И пак се раждал някой друг умирал
И очертанията на деня - рамкирани
Били съвсем обикновени - като зъби -
Преди да са научени да ръфат


---------------



Макар че се моля да не съм ти безразличен,
още не мога на глас да произнеса твоето име...
Бих написал, че те моля. Но молбите да бъдат
конкретно написани, за да знаят по-успелите от
мен как да го направят, а аз да не давам съвети...
Затова аз просто съм наум всеки ден: „моля Те,
моля Те, моля Те, моля Те, моля Те, Моля Те“.
По-смелите от мен са получили много по-малко.



Дори ме е срам да описвам. Толкова написани
неща съм чел относно Теб и толкова малко
текст наистина ме е приближавал до Теб, и
аз продължавам да живея сред присмех, да,
сред неща, срамни за мен, които ме принизяват.



Моля те отново - ако се видим, ми прости.
Бях просто това, което се изискваше от мен,
бях просто онова, което можеш да гледаш.

-------------

А когато всичко свърши
и вече няма нищо друго,
знаеш, че не бива да го
правиш, но се впускаш,
като не забравяш да се
смееш, така, без да искаш,
да бъдеш нещо повече
от това, което беше вчера -
същият - без нито един
хляб в шкафа за хляб, без
нито едно яйце в сърцето,
без кръв и нито дори без
асфалт, по който някак
да караш... Ти няма къде
да стъпиш - наистина.
Започни отново да летиш.

"Няма нищо по-голямо от малките неща...."

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Тома Марков
« Отговор #2 -: Февруари 02, 2009, 23:59:37 pm »
Същото нещо

А когато всичко свърши
и вече няма нищо друго,
знаеш, че не бива да го
правиш, но се впускаш,
като не забравяш да се
смееш, така, без да искаш,
да бъдеш нещо повече
от това, което беше вчера -
същият - без нито един
хляб в шкафа за хляб, без
нито едно яйце в сърцето,
без кръв и нито дори без
асфалт, по който някак
да караш... Ти няма къде
да стъпиш - наистина.
Започни отново да летиш.

------------------------------
Обесването на Тома Марков

Ако те загубя, губя целия свят...
Ако ме загубиш, губиш само теб.


[heart__]
"Няма нищо по-голямо от малките неща...."

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Тома Марков
« Отговор #3 -: Февруари 16, 2009, 22:27:58 pm »
БЪРЗА ПОЕЗИЯ

Барабаните на печатарските машини
нелегално се въртят и съскат. Като
барабани, които не спират да бият.

Съвсем не е далечен петъкът, когато
ще видим на кориците на книгите си
„ЧЕТЕНЕТО ПРИЧИНЯВА РАК!“

Президентът е Храст в собствената си къща,
в небето самолетите и птиците са нежелани.
Сега барабаните спират. Няма странни неща.

"Няма нищо по-голямо от малките неща...."

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Тома Марков
« Отговор #4 -: Февруари 16, 2009, 23:01:11 pm »
НЕМСКИЯТ ДРАМАТУРГ
СЕГА МИ РАЗКАЗВА ВИЦОВЕ

Ставам всяка сутрин. Отивам
в банята: сапунът, четката, бръсначът.
Стъклата на моите очила са
по-дебели от въздух - не ги слагам сега,
за да не ми тежат на носа...
Всяка сутрин с мен се случва следното:
Поглеждам се в огледалото.
„Не те познавам“ - извиквам.
Прибирам сапуна, четката, бръснача.
„Аз непознати не бръсна.“

***
 НЕВЕРОЯТНО ШИБАН
ОТ ЗИМНИЯ ДЪЖД ДЕН

Тома Марков

Невероятно шибан от
зимен дъжд ден! Този
преситен от никотин
въздух зад прозорците
със завеси в кухнята,
знам, че ще дойдеш,
знам, че ще дойдеш,
знам, че ще дойдеш,
знам, че ще го направиш
само заради това да
ме видиш как те гледам
да идваш в дъжда...

***
СЛЕДВАЩОТО

Правя пореден номер. Тоест -
поредното стихотворение...
Искам текстът да бъде любовен.
Нямам други обструкции.
Отново я видях днес. Имам
чувството, че мога да се виждам
само и единствено с Нея...
Никой не ми е виновен, че си
падам главно и най-вече по
курви. Те само са истински...

Сега съм пиян. Ям
гъбена супа. И тъгувам, това
е толкова естествено... Аз
прехвърлям страниците на
тази велика стихосбирка и
мисля, че я създавам за нея -
да уплътня времето й без мен.
Тя не ме разбира...
Аз правя същото.
Ако се получеше обратното,
щяхме да имаме
три невероятни деца... Но
виж света - децата
винаги са с три по-малко.


« Последна редакция: Февруари 16, 2009, 23:15:20 pm от diadia »
"Няма нищо по-голямо от малките неща...."

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Тома Марков
« Отговор #5 -: Май 24, 2009, 23:57:53 pm »
ПОСЛЕДНАТА СОФИЯ

Уморих се. По
тези пясъчни тротоари слънцето
така прежуря, че пясъкът
се разтопява, става на стъкло...
Вървя отзад напред -
отпред назад, макар че
гледките ме уморяват.

Аз съм герой от приказките на
моята баба. Навремето тя била
лудетина, качвала се на черничевото
дърво в огромния двор на родовата
ни къща до пазара за жито с филия хляб
и обядвала, но веднъж паднала, за
цели две минути изгубила дъха си,
за малко, някъде около шейсет секунди,
тя била мъртва, но после пак стъпила
на краката си и
много се смяла.

Уморих се. Чувствам,
че ще изпусна юздите. Чувствам как ще
изпусна юздите, които по листа моливът
шари, изпуснах юздите, аз сега виждам
как обръщам колата в канавката тихо
и няма нито вопъл, нито трясък,
над мен слънцето се помайва и
не иска да даде път на луната,
луната изтлява в очакване и
с настъпването на вечерта
аз пак ще стана мълчалив като риба.

Уморих се. Мълча.
Само вятърът между моите спомени
и пръсти се лута. Само
вятърът размества апатичните пластове
на въздуха и шепне из
улиците на уморения град. Звукът му
ме кара да се замисля
откъде, на какво се
дължи дълбоката нота
на мойта умора...

Уморих се. Ах, колко мразя поемите,
на които всеки куплет започва еднакво,
но завършекът като начало е вече
друго нещо, и когато аз напиша
уморих се - значи съм се уморил,
уморил съм се
от пушенето, пиенето,
от писането, уморих се,
учорих се
и вече усещам,
че скоро ще знам, че
вече нищо няма да имам,
че само ще бъда същият
уморен и същият банален.

Един ден аз ще заприличам
на отпусната лелка! Този
ден приближава. Да, аз ще
бъда лелка от онзи неприятен
тип, дето все изпуска трамвая,
или, ако се качи в автобуса,
вдига скандал за това, че
уж й били разсипали млякото,
което сама е разсипала
в припрения си стремеж да си
надупчи билета, покрай
него и чувствата си... И млякото
ще бъде моят спомен, моят
мил лелин спомен за мойто
тъпунгерско детство.

Боже.
Боже как.
Боже как не.
Боже как не ме.
Боже как не ме разбират.

Студ! Въпреки слънцето, което
днес така прежуря - студ... Аз
продължавам да се провирам
между остатъците от характера си,
между променливите пейзажи
на София, която показва, че ме обича.

Понякога София е безумно красива.
Понякога София е Клоака. Към
София аз тръгвам като към
Итака! Макар че в повечето случаи
това пътуване ме отегчава.

Вървя. По улиците мразовити на града
Аз съм понесъл уморените си стави и
разпътните си вътрешности, и
невъзприемчивата си шепа мозък... А
утрините тук са тихи! Но
не се оставяй тишината да те мами.
След малко,
след много,
много
малко пак ще наизлязат пилигримите
от уличните лавки - и ще изгризят
спокойствието на сутринта от кожата до кокала...

...и Аз пак само ще се провирам
между минутите, наситени със шум.
И няма да е по-различно. Ще гледам
малчуганите, които бързат за училище
с уплашени лица, в които се оглеждат
педофилите, ще гледам циганките,
които метат и мимоходом искат да ми
гледат на ръка, ще гледам мъжете,
които вонят на снощи и между миризмата
на още
неотишлия си сън, и между миризмата
на още
непреработеното от организма пиене -
мъжете кашлят с долнопробни цигари
по спирките и полугласно псуват правителството!

Мъжете после ще заминат за
Кремиковци! А по тротоарите,
като утайки след промиване
на кален пясък, ще останат
пенсионерите - витаещите сенки
на необладания живот, които
често,
често
спират - за да се уригнат -
от глад.
По улиците - аз съм част от този
град. Аз съм сянката на милион,
милион и половина души, фигури от
Ревю, Кале, Абсолютно Начинаещи,
силуети за последното биенале
на чистокристалния плач от лед!

После заспивах с пиесата Воцек
от Георг Бюхнер и с операта Воцек
от Албан Берг, бях нов и
генерализиран... И сега, макар че
разбирам, се съпротивлявам да
разбера късмета на някои,
които рано оплешивяха, но
за сметка на това
успяха да загинат млади!

Това е.

Градът. Милион,
милион и половина души,
хванати в клопката му,
слънцето дими на дъното й...
Тъмно е като в онази стая,
дето, като се събуди, Жулиета
се озърна, после изкрещя:
- Ромео, ние сме отровени!

И ние сме отровени. Аз продължавам
да вървя - блестят позорно сградите!
И - уморих се. Съсипват ме
опустошителните цялости на хората
от улиците и площадите...
Уморих се. От деня. После
от сутринта. От обеда. И
от вечерта. Това ще бъде
ден без мен. Без цигарите
ми. Без моите чаша и молив.
Без мечти. Аз вече нямам
мечти, а само смътни
предположения в ден,
без дори да съм пушил...

...И ти, Софийо,
ще ме гледаш под замъглените
от смога клепки.
По твойте нерви
с мойте нерви аз
ще ходя като шут -
на ръце! И ето -
със сърцето си
сега дълбая кратери
по дъното
на твойто разнебитено сърце.

"Няма нищо по-голямо от малките неща...."