Едно странно размишление относно "любовта"

[ilusia]

Макар и твърде плахо , защото не съм съвсем на ясно сама за себе си относно мнението си , ще опитам да го формулирам.
Според мен съществува един единствен вид любов. Към себе си. Като в никакъв случай не говоря за садистичната и егоцентрична любов , галеща единствено собственото ни его. Говоря ( ух трудно бе) , че един човек не може да обича друг , ако не обича себе си. Избиване на комплекси следвани от прехвърляне на грешки и отговорности. Когато мразим какво правим ? Нараняваме себе си , самите ние изпитваме негативни и твърде грозни емоции , които затормозяват единствено нас , правят ни роби на собственото ни его и ни обвързват в клетка и вериги измъчвани от съвестта ни. А когато обичаме ? Ние се чувстваме щастливи , важни , значими , полезни... отново емоцията е насочена на вътре. Щастливи , ние можем да даваме щастие , да го изразяваме , да обичаме , способни сме да поставяме някой друг преди себе си и собствените си желания. Това става твърде трудно , твърде бавно . Ако не обичаш тялото си , няма как да се отпуснеш в секса , няма как да покажеш емоция , страст , милувка . Нищо. О това страдат двама - ти си незадоволен и комплексиран, партньора ти объркан и вероятно също толкова незадоволен. Но ако обичаш себе си , тялото си , тогава можеш да се отпуснеш , да дадеш всичко от себе си и да получиш всичко за себе си. В чувствата също е така , не разбирам хората , който крадат мигове и ги скатават за "един ден" . Ако се обичаш с една здрава и истинска обич , ти можеш да възприемеш всичко което другият може да ти даде. Можеш и да дадеш всичко на другия , защото го няма страха от малоценност , от " ами ако напрая това и това какво ще стане ? " Ти просто го правиш защото сигурността във себе си , води до сигурност и доверие и у другия. А ако човекът отсреща ти вярва , тогава не би имало почти никакви проблеми. Май малко смотано се изразих... Просто в момента се опитвам сама за себе си да го формулирам. Смятам , че няма нищо по-истинско от щастието което сами си носим , защото то не е зависимо от партньор и съответно няма да бъде разрушено от никого освен от нас самите. С любовта също е така , емоцията която доставяме на себе си , чрез някой друг също няма да изчезне с него , защото тя вече е наша. Просто ще се трансформира....

[Rocka_Rola]

???

[ivorysoul]

за някои от нещата и аз мисля така, но като цяло значи ли, че човек е самодостатъчен?

[ilusia]

Не , в никакъв случай , аз обясних , че нямам предвид любовта като самоцел

[XpacTa_lavista]

Темата е интересна и има някакъв дълбок смисъл в нея,ма не ми се мисли толкова много.

[Zatoichi]

Значи,я да видим дали съм разбрал правилно.Нещо от рода на сентенцията "уважавай себе си,за да те уважават и другите",но префасонирана в този вариант:обичай себе си,за да обичаш и другите,така ли?

[ilusia]

Ами да , нещо подобно

[tuik]

Браво Съни, много се радвам че си достигнала до този момент на усещане, но искам да ти споделя, че това не може да се научи и ми е малко непонятно защо се опитваш да го обясниш... Ще ти кажа още нещо на което не е лошо да обърнеш внимание, макар и то да не е нещо което човек може да научи, а само да осъзнае... Когато човек усеща нещо истински (дали е любов или нещо друго няма значение) той губи осезанието си и няма спомени за обстоятелствата около себе си... Сигурно заради това хората са казали, че "любовта е сляпа..."

[stranger]

Някои хора считат, че е достатъчно само да чувстваш, че обичаш някого, без да го показваш. Било напълно достатъчно и изпълвало дотолкова съществото ти с любов, че в един прекрасен момент откриваш, че не даряваш любов, а крадеш от любовта на другите и я задържаш за себе си. Това са хора, които никога за съжаление няма да изпитат истинското чувство любов. Любовта се споделя, любовта се изрича, любовта се показва, любовта сама по себе си е себеотрицание. Във всяка любов има доминанта. Невъзможно е и двамата да са еднакво водещи, а ето тук е и ключът към вратите на любовта - компромисът. Именно заради това, че мнозина обичат прекалено много себе си и не са способни да изразяват любовта и чувствата си, респективно да правят компромиси, се стига до разделите на влюбените, породени от "различия в характерите". Някои ще кажат: "Добре, защо аз трябва да правя компромиси, а той да не отстъпва от своята позиция?" - това са хора, които никога не биха оценили направените до момента отстъпления от другия, това са хора, които сами са се оплели в заблудите си, че обичат, и че жадуват да бъдат с човека, когото уж са обичали. Те обичат само и единствено себе си. Всичко това е жалко наистина, но всеки заслужава любов, кой по-голяма, кой по-малка, кой по-красива, кой не чак толкова прекрасна, но все пак любов, споделена любов, а не затворена в рамките на нечие обременено съзнание, невъзприемащо, че е обичано от някой друг, освен от себе си. Всеки рано или късно я среща, някои твърде късно, но пък имат възможност да осъзнаят пропуските и грешките си и дори и за кратко да и се порадват.

И все пак, именно любовта е ръководеща сила и само тя може да ни накара да се изправим, когато сме били повалени, така че, приятели, както се пее в една любима песен: Stand and fight, live by your heart...

[ilusia]

Аз нямам предвид онази себе любов , която те поглъща изцяло , която сам принадлежиш на себе си и никой друг "не те заслужава" . Нека се опитаме да извадим за момент егото от сметките. Не любовта към егото е водещата в онова което написах , а любовта към себе си. Наистина , твърде скоро ми дойдоха тези мисли , все още не съм ги синтезирала и изгладила напълно , за да мога да ги изложа по най-адекватен начин. При отсъствие на его , можем да обичаме истински себе си и все пак напълно да оценяваме онова което партньора ни дава. Да поставяме него пред себе си по един здрав начин , когато това е нужно и да пренебрегваме капризите , когато те наистина са просто капризи . Просто смятам , че напоследък обществото ни се напълни със морално злокачествени или комплексирани личности , които обичайки отнемат живота на половинката си , в най условно казан начин.
Ето на , един има комплекс за малоценност , той не обича себе си , не се харесва , не вижда или по-точно вижда , че не е постигнал нищо със живота си , не е направил нищо. Един такъв човек дори да обожава другия , той не може да се пребори с природата си. Не може истински да се зарадва на нещо , което самият той желае . От там какво идва ? Идват конфликти , препирни , нападки и прехвърляне на вина. Обратно на подобен индивид , една силна личност , с изграден и укрепнал характер освен , че би се радвала на достиженията на човека до себе си , би го тикала напред , би му помагала и подкрепяла , защото не ще чувства половинката си като заплаха или като задушаваща го , поради неспособността му сам да се изяви. Това имах предвид под любов към себе си. Моля , нека не бъркаме здравата и истинска любов , с егоцентризъм.

[`Fallen_Angel`]

Много малко хора знаят колко струват с точност - повечето или се подценяват, както ти описваш, или се надценяват, което за мен е по-често срещаният вариянт.
Едното има за резултат това, което описа, а друго - в един момент се запитваш защо си с човек, който те дърпа надолу.
Според мен, това какъв човек си, се влиае от факта дали се обичаш или не, дали можеш да живееш с отражението, с мислите си и тн .. но една връзка според мен се гради на това, доколко познаваш границите си - доколко си готов да дадеш, доколко си готов да допуснеш някой до себе си .. дали си готов изобщо .. малко хора си дават сметка за това и когато е късно се опитват да избягат ..
Ако нямаш комплекси, естествено ще е по-добре, но ... абе, да кажем, че комплексите се създават от други и по тая логика се рушат от други .. ако седиш пред огледалото и си повтаряш колко си неземно красив, умен и добър .. най-много да излъжеш себе си или да станеш 2ри Нарцис .. друго си е, когато някой ти казва, че заслужаваш това и това и това .. предполагам, де .. на мен се ми повтаят, че съм руса гарга 
Абе като цяло - една връзка е като езеро през нощта .. или си готов да влезеш и да се давиш, или не влизай въобще ..
Все тая 

[Kaliopa]

ilusia, поздравления за прозрението, поздравления за новороденото прозрение, което споделяш дори все още недорасло, много е сладко да го гледам как расте хранено от форумците
Естествено, гениално и в същото време толкова простичко...да обичаш себе си...да си в мир със себе си, да се познамаш...това е нужно за щастието... себепознанието, процес, който трае цял живот (каквото и да значи цял живот).
Всеки един момент, всяка една секунда всеки един човек е поставен в менящи се условия и всеки се  опитва да се приспособи, като в тази борба може да постъпи по такъв начин, чрез който да изуми самия себе си(май малко сложно се изразих).Борейки се, човек открива и осъзнава различни неща за себе си, открива се, опознава се...
А за комплексите...покажете ми един човек без комплекси...
А е толкова простичко...да обичаш...
За идеята ти....като прочетох написаното първата ми асоциация бе принципът на влюбването- откриваш се в другия, намираш сходното...и магията се случва

[innna]

Когато поставяме себе си в центърна на света, ние не сме влюбени наистина. Аз мога да кажа, че намерих човекът, който обичам повече от себе си. Имала съм връзка и с човек, който съм смятала че обичам, но сега е съвсем различно. Всичко, което правя, е заради него. Не мисля за себе си, а за него. В секса изключвам мисълта за собственото си удовлствие и се опитам да го изпитам чрез неговото тяло. През деня мисля постоянно за него, сънувам го, приемам го за продължение на своето тяло и душа Не знам къде свършвам аз и къде започва Той! Ето това е любовта-висше чувство, над телесните усещания и желания!

[Kaliopa]

  ...да...чувстващият не се занимава със зациклящи състояния на ума, не се занимава с анализи на това, което чувства, на емциите си.., той просто чувства...
Когато обичаш, когато си влюбен някак си светът ти става розов(нищо лошо, напротив).Сега ще си послужа с едно клише, не случайно казваме, че любовта е сляпа...
Хубаво е да си щастлив, хубаво е да си влюбен, хубаво е да обичаш..., простичко и в същото време гениално...