По тъмни улици
се лутах дълги нощи...
Валеше дъжд...
Душата ми изтичаше...
Мъгла...
Сънувах че съм жива.
Исках още
да се удавя
в локва от тъга.
А после ...
нещо сякаш ме събуди...
Крило на ангел
ме докосна и прибра.
Избърса сълзите
от догми и заблуди.
Душата ми се стресна.
Засия.
И всяка рана
в цвете се превърна.
Накъсаните мисли
пак събрах
в калейдоскоп
от цветове красиви
и че ме има ,
че съм тук... разбрах.
Приятелят е
наша втора същност.
Познаваме го
в миг на дива скръб.
Не е измамна
милата му външност.
Той никога не ни обръща гръб.
