Автор Тема: Николай Лилиев  (Прочетена 4896 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен SkitnicaVmoretO

  • Модератор
  • Master of disaster
  • *****
  • Публикации: 4176
  • Пол: Жена
  • I died to become immortal...
    • SkitnicaVmoretO
Николай Лилиев
« -: Юни 16, 2007, 15:03:35 pm »
Особено се гордея с този човек, който през годините е доказал не веднъж, че заслужено Стара Загора носи прозвището "Града на поетите"  :)



Николай Лилиев (псевдоним на Николай Михайлов Попиванов) (26 май 1885, Стара Загора — 6 октомври 1960, София) е виден български поет символист.

Роден в семейство на потомствени учители и свещеници. От малък остава кръгъл сирак. Основно образование получава в родния си град, завършва търговска гимназия в Свищов (1903). Литературните му интереси се проявяват през ученическите години, но тласък за поетическа изява му дава срещата с Димитър Подвързачов към края на 1903. По това време Лилиев е чиновник в старозагорската земеделска банка и е отпечатал само две пародии в сп. „Българан“, подписани с инициали. През 1905–1906 следва три семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията „Ново общество“ и „Демократически преглед“. През 1907 е чиновник в Долна баня; запознава се с Димчо Дебелянов, среща се за пръв път с Владимир Василев и Боян Пенев, с които е свързана творческата му съдба. През 1908–09 е учител в III мъжка гимназия в София. Заедно с Димчо Дебелянов се радва на покровителството на Димитър Подвързачов и на приятелството на млади поети, журналисти, художници от неговия артистичен кръг. Същата година в сп. „Съвременник“, № 2, под стихотворението „An die Natur“ („Към природата“) за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието Г. Бакалов. През есента на 1909 Лилиев спечелва конкурс и заминава за Париж, където следва търговски науки със стипендия на Министерството на търговията. От Париж изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в списанията „Съвременник“, „Оса“, „Смях“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Съвременна мисъл“ и др. В хумористичните издания се подписва с псевдонимите Одуванчик, Анонимус, Лилипут. Кореспонденцията на тримата поети е ценен документ за епохата и за равнището на епистоларната култура. През 1910 Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата „Антология на българската поезия. От Вазова насам“, съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. След завръщането си от Париж (лятото на 1912) е учител в търговската гимназия в Пловдив (1912–13) и в Свищов (1913–15). По време на Балканската война е граждански мобилизиран в Стара Загора. През 1914 участва със стихове, преводи и критика във всяка от петте книжки на редактираното от Д. Подвързачов сп. „Звено“. През Първата световна война е редник и кореспондент. След войната работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, в изд. на Ал. Паскалев, в Дирекцията по печата във Външното министерство, в различни редакции. Излиза в две издания (едно след друго) първата му книга „Птици в нощта“. От началото на 1920 Вл. Василев започва да издава сп. „Златорог“ и привлича Лилиев за съредактор и постоянен сътрудник. През 1921 заминава (заедно с проф. Н. Михов) за Виена и до септември 1924 работи последователно в големите библиотеки на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете. В тези години стриктно изпълнява ангажиментите си към сп. „Златорог“, като осигурява голяма част от чуждестранната кореспонденция на списанието. През 1922 излиза книгата му „Лунни петна“ (наградена от Министерството на просвещението). От есента на 1924 до 1928 и от 1934 е драматург на Народния театър в София. След поемата си „Родина“ (1925) в продължение на 9 години Лилиев не публикува нови стихове. Тази пауза е белязана с две важни събития в творческата му биография. В края на 1931 се появява антологичната му книга „Стихотворения“, а през март 1934 в „Златорог“ излиза цикълът „При морето“ — последните стихове, които поетът отпечатва приживе. Те са свързани с пребиваването му във Варна, където е преподавател по френски език (1932–1934) в Търговската академия. Цикълът предизвиква широк отзвук. Възприема се като поетическо възкресение и обновление, като нова стилистична ориентация на поета.

Като драматург в Народния театър в София (1934–1960) Лилиев оставя трайни следи в българската театрална култура. Възражда и следва най-добрите традиции на театъра, положени от Пенчо П. Славейков и Пейо Яворов. Присъствието му се оказва особено стимулиращо за развитието на българската драматургия. Привлича за каузата на театъра най-добрите български писатели и преводачи. Превежда за нуждите на репертоара огромна част от европейската класическа и съвременна драма: Уилям Шекспир („Сън в лятна нощ“, „Ромео и Жулиета“, „Крал Лир“), Пиер Корней („Сид“), Морис Метерлинк („Чудото на Св. Антоний“), Хуго фон Хофманстал („Електра“), Виктор Юго („Ернани“), Алексей Толстой („Цар Феодор“), Хенрик Ибсен („Малкият Ейолф“) и др. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г. След комунистическия преврат на 9.9.1944 поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната комунистическа литературна критика. Академик (1945); участва активно в изданията на Института за литература при БАН, но повече не написва нито ред поезия.

От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм.

"Николай Лилиев е може би най-чистият,най-завършеният български лирик,ако имаме предвид красотата на задушевното звучене и голямата изисканост на стохотворната техника.Докато го чета и препрочитам,аз непрекъснато си повтарям,че за него е говорено и писано много по-малко,отколкото той заслужава като поет,като образец на европейско мислене,но и на национална самобитност на езика,като един от забележителните строители на българския театър,като цялостно присъствие в нашия духовен живот.(...)Лилиев се прекланя пред сложността на човешката душа.Но и се стреми да я разбере,като потъва в не малко от нейните дълбочини,в нейните тайни.Поетът често чува нечувани гласове.Пътува извън границите на очевидното.Прекрачва доста прагове пред неизвестното от вътрешния живот на индивидуалността."(из книгата на проф.д.ф.н.ЮЛИАН ВУЧКОВ "Върхове в историята на българската литература").

Творчество :

Птици в нощта, 1918 (1919)
Лунни петна, 1922
Стихотворения, 1931
Стихотворения, с предговор от Г. Константинов, 1960
Събрани съчинения, в 3 т. 1964
Стихотворения, подбор и предговор от Г. Константинов, 1968
Стихотворения, 1974
Поезия, с предговор от Никола Фурнаджиев, съставители и редактори Е. Константинова, Н. Александрова, 1985

Самата нощ

Самата нощ е отразила
скръбта си в твоите очи,
ти тръпнеш пред незнайна сила,
и твоята душа мълчи.

 И твоята душа смирена
пред сянката на спомен лих
трепти печална, като стих
от песните на Пол Верлена.

Безнадеждни са моите думи

Безнадеждни са моите думи,
безнадеждна е мойта любов,
моя стих е лъча на безумие,
мойта песен е горестен зов.

В самотата на морната утрин
гасне моята мъртва звезда
и душата ми, трепетна лютня,
безприютна трепти и ридай.

Аз бдя

Аз бдя. Вековете минават
през моите мъртви очи.
В просторите ангели плават,
и пролетна песен звучи.

Над мене цветята се молят,
в превара се гонят лъчи.
Пред твоите празници, пролет,
подвластна душата мълчи.

Тя слуша: до нея долита
на времето верния звук,
и сребърни мрежи изплита,
и вихром отлита на юг.

Там греят надежди пасхални,
и пеят безбрежни вълни,
над земните дни безначални
всевечното слънце звъни.

И тиха душата се свежда,
и шепне смирен благослов.
Сред водната шир се оглежда
сънят на безсмъртна любов.

Тишина

Послушай тая тишина
на в миг затихналата буря,
преди последната вълна
да се разпръсне о гранита
на вълноломната стена!

Замлъква врявата сърдита.
Крайбрежието вече спят
и към небето се възема
като мечта по своя път
една несвършена поема.

Кому се усмихваш, любов?

Кому се усмихваш, любов?
Сред тия замислени степи
мечтите ни вече са слепи,
словата ни гаснат без зов.

Зловещо поглеждат към нас
настръхнали вълци, мъглите,
нечути заглъхват молбите,
отронени в мрака без глас.

Под ниския бронзов покров
посрещат ни голите клони,
и злобна вихрушка ни гони.
Кому се отдаваш, любов ?







"Светът ще свърши, казват, в огън,
а други - в лед.
Ако говорим за желание,
избирам огън без терзание.
Но ако пак му дойде ред
да мре, омраза съм поел
такава,
че и ледът за тази цел,
бих казал, става."

Робърт Фрост

Неактивен Devil`s Bride

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2826
  • Пол: Жена
  • Търси ме в спомена за бившите крила...
Re: Николай Лилиев
« Отговор #1 -: Януари 10, 2008, 00:02:05 am »
И слънцето с предвечния си плам,
изгубено в нощта на мойте степи,
ще освети порутения храм,
но моите очи ще бъдат слепи.

Невидима ръка ще затрепти
по струните на мойта мисъл бедна,
пред мене ще застанеш скърбен ти,
но моята душа ще бъде ледна.

И моята молитва ще зове
в часа на безпощадната измама,
като мечта по нови светове,
но моята душа ще бъде няма.

Аз ще разплитам своя път злочест
под шепота на сетно алилуя,
и ти ще спреш пред мене с блага вест,
но, жив мъртвец, аз няма да те чуя.


***

Когато нощем всред безкрая
извие звездният керван,
обичам смътно да гадая
и да бленувам своя блян.

- Дали сама ще се заключи
душата в своята мечта,
да слуша скръбните съзвучия
на безначална чистота?

И тоя блясък, тая нежност
на вдъхновеното сърце,
дали ще гаснат в безнадеждност
или ще станат нов прицел

за влюбени стрели? Не зная,
но щом заглъхне сетен звън,
обичам смътно да гадая
и да предричам своя сън.

Неактивен radoftw

  • Новак
  • *
  • Публикации: 1
Re: Николай Лилиев
« Отговор #2 -: Октомври 06, 2010, 20:17:45 pm »
Може ли някой да напише за ученическите му години , мн ми трябва до утре или пък да ми пратите линк от кадето да го видя , Благодаря предварително !!