нека да допълня....
ДАМАТА НА СЪРЦЕТО МИ
Скача сърцето от бодване сладостно -
от минзухарено никнене...
Колко е странно... И колко е радостно,
че появи се отникъде.
Вечно засмяна... Ужасно инатеста.
Неотразимо чаровна.
Дипломатична и адвокатеста.
Мъркаща и гальовна.
Аз ли съм малкия? ти ли си малката? -
питам се хиляди пъти...
Аз съм Недялко! - викам в слушалката
щом като чуя гласа ти...
Нека топуркат край мене годините...
Като отвързано стадо...
Ти си причината на причините
никога да не съм дядо.
Мога и сам да си тикам каручката...
Капнаха вече конете ми.
Ти си ми гаджето!.. Ти си ми внучката!..
Дамата на сърцето ми!
ДЪРВОТО
Дървото...Острият му корен
проникнал храбро във пръстта –
самоотвержен, отговорен
за всички клони и листа.
Дървото...Пълно със загадки.
Характерът му зъл и твърд.
Не жалещо листата кратки
и постоянната им смърт.
Дървото...Клоните му кротки.
Застопорени всеки път,
когато птиците кокотки
със нежен кикот отлетят.
Дървото...Старо. Дълголетно.
И вече сбръчкано наглед.
И въпреки това - суетно
в сезонния си тоалет.
Дървото...Как потъва в здрача
на изтънялата гора...
И оверлога на кълвача
по грапавата му кора.
НАЗАД
Долу, до морето на самия бряг
плаче безнадеждно стар и тъжен рак
целият във пясък, с рачешки сълзи
плаче и назад пълзи.
Смешно седмокрачи - връща се назад
там където беше неговият свят.
Някъде остана осмият му крак -
може би ще го намери пак.
Пее във ушите му нощният всемир
затова загуби пак ориентир.
Смахнат и назадничав, стар и демоде.
И не знае вече накъде.
Как да се завърне в своето преди -
нежни водорасли, сребърни звезди,
златни - златни рибки в синята вода
там при свойта млада свобода.
Мъничко момиче с грейнали коси
храбро се навежда, за да го спаси.
Иска да го скрие, взела го в ръка,
в свойта малка шапка с козирка.
Ах, неблагодарник! Ах, че будала!
Ах, какви големи остри щипала!
Болен, стар и тъжен… ала туй е блъф!
Пръстчето е цяло в кръв!
Мъничко момиче, бързо го хвърли!
Той си заслужава да го заболи.
Запрати го право в синята вода.
Нека да умре на свобода.
Нека там остане… нека там заспи.
Пръстчето в морето бързо потопи!
Никому не казвай… времето тече…
Ето идва твоето момче.
ДО ДРУГАТА СМЪРТ
Не, не спирай победния марш, наша малка пехота -
от две храбри войничета - рамо до рамо в нощта.
Колко битки! И жертви! И край… Победихме Живота...
И какво ни остана? Да победим и Смъртта.
Залегни във окопа до мен. Срещу залеза слънчев.
Тъмнината, със пушка в ръка, как коварно пълзи.
Дай ми босия крак да извадя коравото трънче.
Ах, в окото ми влезе мушица!.. И още сълзи.
Изстрел... изстрел... и изстрел... И всеки - звезда на небето.
И от тука нататък - звезди... и звезди... и звезди.
Ще улучим Смъртта със последния - право в сърцето.
Между двете й ледено бели и голи гърди.
Виж Смъртта как умира... Как тъжно се киска Живота.
Кой ли там я погреба... Дълбоко в небесната твърд.
И сега накъде, до кога, наша малка пехота...
Две войничета рамо до рамо... До другата Смърт.
ПРИКАЗКА ЗА СПЯЩАТА ЦАРКИНЯ
Вечерта е малко тъжна,
вечерта е много синя.
В мойте ръце притихва
кротко спящата царкиня.
Спящата царкиня тихо,
доверчиво е заспала.
Аз целувам в тишината
нейната усмивка бяла.
Моята ръка е пътник,
неуверен, разтревожен.
Пътят, който ще измине,
може би е невъзможен.
Ето тръгва по косите
леко, сякаш моли прошка,
спуска се надолу, спира
пред учудената брошка.
Тя е камък пограничен,
знак и страшен, и прекрасен,
който сочи, че оттука
пътят вече е опасен.
Вечерта е много светла,
вечерта е много синя
и във нея се пробужда
тихо спящата царкиня.
Ти не се ли сърдиш малко,
виждащо момиче?
Моята ръка е пътник,
който своя път обича.
Тя обича го, защото
той не е студен и равен.
Ето пътят се изкачва,
пътникът е смел и бавен,
той върви по стръмнината
дълго, много дълго време,
и когато стига горе,
спира дъх да си поеме.
После слиза все тъй бавно
и под неговите стъпки
пътят леко се раздвижва
в необикновени тръпки.
Ти не ми се сърдиш, зная,
топло, тръпнещо момиче.
Моята ръка е пътник,
който своя път обича.
И не може вече никой,
никой да и го отнеме.
Този път е чист и ясен,
този път е бял и земен.
НЕ ОСТАРЯВАЙ, ЛЮБОВ
Не остарявай, любов, във телата ни топли и слети.
Ах, неуверена нежност все още в душите ни свети
и подозрително блясват шпаги от минали страсти,
звън на решителна битка за невъзможното щастие.
Не остарявай, любов, толкова страшна и дълга.
Опроверганото време ляга унило на хълбок.
Нека все тъй да гризем на надеждата острия залък –
късно е вече да спреш, рано е да се прощаваш.
Не остарявай, любов, чуваш ли, много те моля.
Кой те гримира така в тази изтъркана роля,
кой в този смешен костюм глупаво те е облякъл –
всичко е само игра, всичко е само спектакъл.
Не остарявай, любов! Ето, завесата пада –
кратък поклон и тръгни – гола, нахална и млада.
С нокти и зъби докрай своята чест отстоявай.
Не остарявай, любов, моля те, не остарявай!
ПЛАЧ ПО МАМА
Изплаках всичко вече. Душата ми е суха.
Но знам, че всички мъртви в отвъдното ме чуха.
Ти как си горе, мамо? Как да надникна в мрака?
След петдесет години баща ми те дочака.
В най-светлата му младост го взе смъртта коварна,
но петдесет години ти му остана вярна.
И ето - ти си тръгна... Защо така набързо?
Навреме ли?... За майките изобщо няма възраст...
Така ли бе решила?.. Да ни спестиш тревога.
И куфарчето с дрехите си стегнала, за Бога!
Парите за ковчега в найлонова торбичка...
Как да те вразумявам, ох, майчице едничка!
Ох, мамо! Майко! Майчице! Защо ме изостави!
С годините сърцата ни уж стават по-корави...
С годините сърцата ни уж стават по-студени.
Аз ще се справя, майчице. Ти не мисли за мене.
Не е възможна всъщност нашата раздяла.
Ти продължаваш в мене - Ти съществуваш цяла.
Аз цял живот опитвам на теб да заприличам
и също като тебе се уча да обичам.
ПРИКАЗКА ЗА ПИНОКИО
Ослепял за нещата наоколо
и привикнал съвсем да мълчи -
ето, малкият дървен Пинокио
изведнъж е отворил очи.
Двете палави весели кръгчета
се заглеждат във стария шкаф,
оживяват несръчните пръстчета
и Пинокио вече е прав.
И върви той по тайните улички
с неизвестни, добри имена,
под небето, обсипано с лунички
и сред тях една малка луна.
Всичко сякаш е много познато,
сякаш някога пак е било.
Ах, Пинокио, даже земята
представлява едно колело.
Той се смее почти без причина
(няма шапка и няма палто),
а зад ъгъла там Коломбина
се е спряла кой знае защо.
И Пинокио, без да разбира
(или вече разбира това),
влиза в нейната малка квартира
със замаяна леко глава.
Този номер е лесен за нея,
а за него е толкова нов
и навярно съвсем ненадейно
все пак почва една любов.
Те си казват все същите думички
зад все същото прашно стъкло.
Тя е цялата,
цялата в лунички
на все същото тясно легло.
Ех, Пинокио, има ли смисъл?
"Има смисъл -
отвръщаш ми ти. -
Всичко беше толкова истинско,
затова вече свършва почти.
Всеки тръгва по свойта посока,
но светът е за двамата нов:
тя повярва, че има Пинокио,
аз научих, че има любов."