Автор Тема: Недялко Йорданов  (Прочетена 6579 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен vanilla_g

  • surreal intention
  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 3465
  • Пол: Жена
    • Veritatem dies aperit'
Недялко Йорданов
« -: Май 15, 2007, 23:07:54 pm »
Още един прекрасен поет  [evala]


16 плюс 16

За кой ли път по този бряг преминаха
едно момиче и едно момче,
живели по шестнадесет години,
а значи общо тридесет и две.

 
За кой ли път те спореха разпалено
по темата, наречена съдба,
и мислеха, че всичко са узнали,
щом знаят, че съдбата е борба.
 
И мислеха, че много лесно скриват
това, което крият всеки път,
но вярваха, че докато са живи,
те никога не ще се разделят.

 А от безкрайно старо време знай се -
животът има свое странно Не:
шестнайсет и шестнайсет е шестнайсет,
а никога не тридесет и две.

Но има ли значение, когато
света се гледа с четири очи
и радостта е двойно по-богата,
а мъката наполовин горчи?
За кой ли път по този бряг преминаха
едно момиче и едно момче,
живели по шестнадесет години,
а значи общо тридесет и две.

Край тях се смееше незабелязано
морето, този вечен великан -
голямо като обич неизказана
и синьо като път неизвървян.


Клетва

Когато нищо друго няма
във този свят, разполовен
на истина и на измама,
невярваща, ти вярвай в мен.

Дори когато те излъжа
невъзмутим или смутен,
заклевам те! и ти си длъжна,
презирай ме, но вярвай в мен.

Когато вече ни разделя
безсънна нощ и нервен ден,
във понеделник и неделя
ти непременно вярвай в мен.

Не в здравите ни златни обръчи,
в хербария ни изсушен
с реликвите на прашна обич,
не в спомена, а вярвай в мен.
 
Защото в битката неравна,
което водим сякаш век,
със теб сме станали отдавна
един живот, един човек.


Тя сега си отива

Тя сега си отива,
още днес си отива.
Тази рокля е тъмна и така й отива.
 
Тя е малка и хитра - на лисичка прилича,
но какво да направя, като пак ме обича.

Ето, тих и разумен, приближава се края
и къде ще отиде
аз не зная, не зная.

При кого ще отиде в тези нощи студени.
Тя ще мисли за мене,
ще си спомня за мене.
 
И защо една вечер
най-случайно ми хрумна
да я спра и почне любовта неразумна?

Тя сега си отива и почти е спокойна.
Тя е малка и грешна,
тя е малка и стройна.
 
И защо аз не мога да я спра. И не искам.
Един влаков сигнал като гларусов писък...

С нея весел ли бях,
непохватен ли,
чист ли?
Зная само, че тя все пак почна да мисли.
 
Тя сега е малка и хитра - на лисичка прилича,
но сега е богата -
тя вече обича.
 
Все едно дали мене.
Но сега точно - мене.
При кого ще отиде в тези нощи студени?
И защо аз не мога да я спра. И не искам.
Един влаков сигнал като гларусов писък...
« Последна редакция: Май 15, 2007, 23:09:30 pm от vanilla_g »








"Когато се молиш на Бога, уповаваш се на Неговата милост. Когато се молиш на Дявола - това е сделка - можеш да поискаш всичко. Но в замяна трябва да обещаеш нещо; а Дяволът приема само един залог..."



Неактивен ranenia skorpion

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1455
Re: Недялко Йорданов
« Отговор #1 -: Май 16, 2007, 14:45:26 pm »
нека да допълня....


      ДАМАТА НА СЪРЦЕТО МИ
 



Скача сърцето от бодване сладостно -
от минзухарено никнене...
Колко е странно... И колко е радостно,
че появи се отникъде.

Вечно засмяна... Ужасно инатеста.
Неотразимо чаровна.
Дипломатична и адвокатеста.
Мъркаща и гальовна.

Аз ли съм малкия? ти ли си малката? -
питам се хиляди пъти...
Аз съм Недялко! - викам в слушалката
щом като чуя гласа ти...

Нека топуркат край мене годините...
Като отвързано стадо...
Ти си причината на причините
никога да не съм дядо.

Мога и сам да си тикам каручката...
Капнаха вече конете ми.
Ти си ми гаджето!.. Ти си ми внучката!..
Дамата на сърцето ми!







    ДЪРВОТО



Дървото...Острият му корен
проникнал храбро във пръстта –
самоотвержен, отговорен
за всички клони и листа.

Дървото...Пълно със загадки.
Характерът му зъл и твърд.
Не жалещо листата кратки
и постоянната им смърт.

Дървото...Клоните му кротки.
Застопорени всеки път,
когато птиците кокотки
със нежен кикот отлетят.

Дървото...Старо. Дълголетно.
И вече сбръчкано наглед.
И въпреки това - суетно
в сезонния си тоалет.

Дървото...Как потъва в здрача
на изтънялата гора...
И оверлога на кълвача
по грапавата му кора.


     


                НАЗАД



Долу, до морето на самия бряг
плаче безнадеждно стар и тъжен рак
целият във пясък, с рачешки сълзи
плаче и назад пълзи.

Смешно седмокрачи - връща се назад
там където беше неговият свят.
Някъде остана осмият му крак -
може би ще го намери пак.

Пее във ушите му нощният всемир
затова загуби пак ориентир.
Смахнат и назадничав, стар и демоде.
И не знае вече накъде.

Как да се завърне в своето преди -
нежни водорасли, сребърни звезди,
златни - златни рибки в синята вода
там при свойта млада свобода.

Мъничко момиче с грейнали коси
храбро се навежда, за да го спаси.
Иска да го скрие, взела го в ръка,
в свойта малка шапка с козирка.

Ах, неблагодарник! Ах, че будала!
Ах, какви големи остри щипала!
Болен, стар и тъжен… ала туй е блъф!
Пръстчето е цяло в кръв!

Мъничко момиче, бързо го хвърли!
Той си заслужава да го заболи.
Запрати го право в синята вода.
Нека да умре на свобода.

Нека там остане… нека там заспи.
Пръстчето в морето бързо потопи!
Никому не казвай… времето тече…
Ето идва твоето момче.
 




            ДО ДРУГАТА СМЪРТ




Не, не спирай победния марш, наша малка пехота -
от две храбри войничета - рамо до рамо в нощта.
Колко битки! И жертви! И край… Победихме Живота...
И какво ни остана? Да победим и Смъртта.

Залегни във окопа до мен. Срещу залеза слънчев.
Тъмнината, със пушка в ръка, как коварно пълзи.
Дай ми босия крак да извадя коравото трънче.
Ах, в окото ми влезе мушица!.. И още сълзи.

Изстрел... изстрел... и изстрел... И всеки - звезда на небето.
И от тука нататък - звезди... и звезди... и звезди.
Ще улучим Смъртта със последния - право в сърцето.
Между двете й ледено бели и голи гърди.

Виж Смъртта как умира... Как тъжно се киска Живота.
Кой ли там я погреба... Дълбоко в небесната твърд.
И сега накъде, до кога, наша малка пехота...
Две войничета рамо до рамо... До другата Смърт.



 


   ПРИКАЗКА ЗА СПЯЩАТА ЦАРКИНЯ



Вечерта е малко тъжна,
вечерта е много синя.
В мойте ръце притихва
кротко спящата царкиня.

Спящата царкиня тихо,
доверчиво е заспала.
Аз целувам в тишината
нейната усмивка бяла.

Моята ръка е пътник,
неуверен, разтревожен.
Пътят, който ще измине,
може би е невъзможен.

Ето тръгва по косите
леко, сякаш моли прошка,
спуска се надолу, спира
пред учудената брошка.

Тя е камък пограничен,
знак и страшен, и прекрасен,
който сочи, че оттука
пътят вече е опасен.

Вечерта е много светла,
вечерта е много синя
и във нея се пробужда
тихо спящата царкиня.

Ти не се ли сърдиш малко,
виждащо момиче?
Моята ръка е пътник,
който своя път обича.

Тя обича го, защото
той не е студен и равен.
Ето пътят се изкачва,
пътникът е смел и бавен,

той върви по стръмнината
дълго, много дълго време,
и когато стига горе,
спира дъх да си поеме.

После слиза все тъй бавно
и под неговите стъпки
пътят леко се раздвижва
в необикновени тръпки.

Ти не ми се сърдиш, зная,
топло, тръпнещо момиче.
Моята ръка е пътник,
който своя път обича.

И не може вече никой,
никой да и го отнеме.
Този път е чист и ясен,
този път е бял и земен.





               НЕ ОСТАРЯВАЙ, ЛЮБОВ





Не остарявай, любов, във телата ни топли и слети.
Ах, неуверена нежност все още в душите ни свети
и подозрително блясват шпаги от минали страсти,
звън на решителна битка за невъзможното щастие.

Не остарявай, любов, толкова страшна и дълга.
Опроверганото време ляга унило на хълбок.
Нека все тъй да гризем на надеждата острия залък –
късно е вече да спреш, рано е да се прощаваш.

Не остарявай, любов, чуваш ли, много те моля.
Кой те гримира така в тази изтъркана роля,
кой в този смешен костюм глупаво те е облякъл –
всичко е само игра, всичко е само спектакъл.

Не остарявай, любов! Ето, завесата пада –
кратък поклон и тръгни – гола, нахална и млада.
С нокти и зъби докрай своята чест отстоявай.
Не остарявай, любов, моля те, не остарявай!
 



                ПЛАЧ ПО МАМА



Изплаках всичко вече. Душата ми е суха.
Но знам, че всички мъртви в отвъдното ме чуха.

Ти как си горе, мамо? Как да надникна в мрака?
След петдесет години баща ми те дочака.

В най-светлата му младост го взе смъртта коварна,
но петдесет години ти му остана вярна.

И ето - ти си тръгна... Защо така набързо?
Навреме ли?... За майките изобщо няма възраст...

Така ли бе решила?.. Да ни спестиш тревога.
И куфарчето с дрехите си стегнала, за Бога!

Парите за ковчега в найлонова торбичка...
Как да те вразумявам, ох, майчице едничка!

Ох, мамо! Майко! Майчице! Защо ме изостави!
С годините сърцата ни уж стават по-корави...

С годините сърцата ни уж стават по-студени.
Аз ще се справя, майчице. Ти не мисли за мене.

Не е възможна всъщност нашата раздяла.
Ти продължаваш в мене - Ти съществуваш цяла.

Аз цял живот опитвам на теб да заприличам
и също като тебе се уча да обичам.

 






ПРИКАЗКА ЗА ПИНОКИО





Ослепял за нещата наоколо
и привикнал съвсем да мълчи -
ето, малкият дървен Пинокио
изведнъж е отворил очи.

Двете палави весели кръгчета
се заглеждат във стария шкаф,
оживяват несръчните пръстчета
и Пинокио вече е прав.

И върви той по тайните улички
с неизвестни, добри имена,
под небето, обсипано с лунички
и сред тях една малка луна.

Всичко сякаш е много познато,
сякаш някога пак е било.
Ах, Пинокио, даже земята
представлява едно колело.

Той се смее почти без причина
(няма шапка и няма палто),
а зад ъгъла там Коломбина
се е спряла кой знае защо.

И Пинокио, без да разбира
(или вече разбира това),
влиза в нейната малка квартира
със замаяна леко глава.

Този номер е лесен за нея,
а за него е толкова нов
и навярно съвсем ненадейно
все пак почва една любов.

Те си казват все същите думички
зад все същото прашно стъкло.
Тя е цялата,
цялата в лунички
на все същото тясно легло.

Ех, Пинокио, има ли смисъл?
"Има смисъл -
отвръщаш ми ти. -
Всичко беше толкова истинско,
затова вече свършва почти.

Всеки тръгва по свойта посока,
но светът е за двамата нов:
тя повярва, че има Пинокио,
аз научих, че има любов."
"И само ТАМ един прозорец свети ...
сред цялата космична тъмнина,
сега те викат - хиляди планети,
но ти се връщаш .... вечно у дома... "

Неактивен ivorysoul

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2478
  • Пол: Жена
  • No one is an island
Re: Недялко Йорданов
« Отговор #2 -: Май 16, 2007, 15:09:19 pm »
Ще те накарам да се влюбиш...

Ще те накарам да се влюбиш
и не във мен, и не във него -
във вятъра и във звездите
ще те накарам да се влюбиш.

 Ще ме накараш да се влюбя
във ритъма на дъждовете,
във погледа на всяка пролет
и в пролетта на всеки поглед.

Ще те накарам да се влюбиш
и не във мен, и не във него,
и не във себе си, а просто
ще те накарам да се влюбиш.

 Ще ме накараш да се влюбя,
когато в любовта не вярвам,
не вярвам в теб, не вярвам в нея,
когато в себе си не вярвам,
когато просто и банално
говоря най-банални думи
и зная всичко и на всичко
вкуса съм вкусил тъй отдавна.

 Ще ме накараш да се влюбя,
и не във теб, и не във нея,
и не във себе си, а просто
ще ме накараш да се влюбя.

 Ще те накарам да се влюбиш
и със любов ще те накажа,
защото в мен, защото в него,
защото в себе си не вярваш.

 И после в някаква аптека
ще те изпратя със рецепта,
но е направо безнадеждно
лекарство от любов да търсиш.

Ще те накарам да се влюбиш.
Ще ме накараш да се влюбя.
Ще те накарам да се влюбиш
и със любов ще те накажа.



Let your soul be your pilot

Неактивен {dulgokoska}

  • Гений
  • ****
  • Публикации: 8771
  • Пол: Жена
  • Няма нищо по-голямо от малките неща.
    • `Квiти в волоссi`
Re: Недялко Йорданов
« Отговор #3 -: Септември 22, 2007, 16:30:29 pm »
МОЕТО МЪЖКО МОМИЧЕ

Моето мъжко момиче
никак не се шегува:
ако обича - обича,
ако ревнува - ревнува.

Аз не умея да бъда
толкова категоричен.
Моята строга присъда
е моето мъжко момиче.

То мълчаливо подрежда
моите мъжки ризи,
моите мъжки надежди,
моите мъжки капризи.

Яростен или усмихнат,
никога безразличен -
бавно и светло прониквам
в моето мъжко момиче.

Ако случайно побегна -
винаги пак ще ме връща
осъществената в него
моя истинска същност.

Весела и узряла
тя към света наднича,
скрита във женското тяло
на моето мъжко момиче.

1970


ЗДРАВЕЙ, АЗ!

       На Николай Аврамов

От себе си не си отивай,
със себе си живей,
Хей, Аз - за твойта съпротива
към моя свят - здравей!

Здравей, усмивка на лицето,
на твоята тъга.
Ще крачим двама общо взето
със тебе все така.

Тя си отива по-щастлива -
това го проумей.
От себе си не си отивай,
със себе си живей.

Сложи картини на стената,
две чаши извади,
налей коняк, изпий едната
и пода измети.

Легни си вечерта със свойта
внезапна самота
и чакай себе си да дойдеш
от бялата врата,

за да прошепнеш мълчаливо
на себе си: Здравей!
От себе си не си отивай,
със себе си живей.

1968


ВЪВ НЕОЧАКВАН И НЕИСТИНСКИ,
почти невероятен час
през пясъка на всички рискове
пристигна любовта при нас.
Пристигна и букетче радост
поиска тя да ни даде,
пристигна ненадейно, гратис
и дявол знае откъде.

А ние - зли, недоверчиви -
със нея тримата вървим
и питаме се мълчаливи
къде ли ще я подслоним.

И спираме. И хлопват в мрака
две независими врати.
Но тя стои пред тях, тя чака
и като кученце скимти.
Земята слуша как затихва
обидения тъжен вой
и няма кой да я повдигне,
да и' помогне. Няма кой.

И ето - тръгва с крачки леки
нанякъде пак любовта.
А ние виждаме, но всеки
стои зад своята врата.

1967
"- Как ты с ним справляешься?
- Я его люблю."


Неактивен Тя

  • Разбирач
  • ***
  • Публикации: 259
  • Пол: Жена
    • Някъде над покривите на града...
Re: Недялко Йорданов
« Отговор #4 -: Май 30, 2008, 15:38:15 pm »
ДОВИЖДАНЕ



Довиждане. Това е впрочем краят -
невъзмутим, необичайно лек.
Аз ще те виждам и това го зная -
един човек пак среща друг човек.

Довиждане. Ще потъмнее всичко.
Морето ще зашепне с тъжен глас.
Ще излетят на две страни две птички.
Една звезда ще падне в ранен час.

Но всичко пак ще светне. И изцяло.
И пак ще мами то. И ще зове.
Но няма да е бяло и небяло,
а оцветено с всички цветове.

Морето ще престане да приказва -
то просто няма мозък и език
и птиците безцелно и напразно
ще си летят със своя птичи вик.

Те няма да обичат и да страдат,
когато скитат в синия простор.
И таз звезда, която вечер падне
ще бъде просто гаснещ метеор.

Довиждане. Не казвам още сбогом.
Един човек пак среща друг човек.
Веднъж - като съдба и със тревога,
а друг път - като зрителен обект.
...и един мармот завива шоколада в станиол...

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Недялко Йорданов
« Отговор #5 -: Февруари 16, 2009, 22:09:56 pm »
Аз те попитах за какво мислиш,а ти ми каза:
-Не зная. Вятърът отвява мислите ми като калинки.
Тогава аз вдигнах ръка, хванах една мисъл и я затворих в шепата си като в кибритена кутийка. Долепих ухо и чух гласа на затворената калинка:
-Не искам да си отиваш!
Усмихни се.
Какво, че ще си отида?
На далечен път заминават и жеравите, но ще се върнат.
Зад червените къщи изчезва Слънцето, но ще се върне.
И влаковете се завръщат, нали?
И хората.
Какво са разстоянията, метър и километри?
Има очи, които виждат през високите планини.
Има мисли, които летят над безкрайните равнини.
Има хора, които никога не се разделят.
Усмихни се.
Има хора, които никога не се разделят!

 [inlovee]
"Няма нищо по-голямо от малките неща...."

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Недялко Йорданов
« Отговор #6 -: Февруари 16, 2009, 22:45:32 pm »
ЗЛАТНА ПРИКАЗКА

На ръба на последната нощ
и последния ден...Срещу края...
Аз те хванах - отчаян и лош.
И какво да направя? Не зная.

Златна...Златна...Потрепваш едва.
Неочаквано. Невероятно.
Ах, как искаш - зная това -
да те пусна в реката обратно.

Ти си моят внезапен шанс.
Вик от болка. Кълбо от сложност.
Три желания във аванс.
Три пароли за невъзможност.

Ти! От мрежата ми излез!
Всъщност тази е твоята орис.
Мой последен прекрасен жест
без претенции и без корист.

Отиди си...Дишай. Живей.
Ено - вече спокойно плуваш.
Моя приказке, златна, здравей!
Уверих се, че съществуваш.
"Няма нищо по-голямо от малките неща...."

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Недялко Йорданов
« Отговор #7 -: Февруари 16, 2009, 22:51:29 pm »
ВЕСЕЛО ОБЯСНЕНИЕ В ЛЮБОВ

Аз те обичам, глупаче, обичам те.

Колко е хубаво, че не ми вярваш.
Колко е весело, че се съмняваш
в крехкия пясък на мойта устойчивост,
в синия лакмус на моята искреност.

Аз те обичам, глупаче, обичам те.
Ти не ми вярвай обаче.
Обичам те.
И не се сърдя, че често ме бъркаш
с някое хубаво, с някое шантаво
магнетофонно твое момче.

Ти се сьмнявай, глупаче, съмнявай се
в бавния стриптийз на мойто старание
под смешния ритъм на мойта обърканост.
Тъжно е, знаеш ли (не, не ми вярвай),

за панталоните тип "сорокпятови"
и за косата, висока и щръкнала,
и за далечната,
тъй далечната,
ах, тъй далечната
нерешителност.

Аз те обичам, глупаче, обичам те.
Ти не ми вярвай, защото го казвам
толкова често и тъй разточително.
Ти не ми вярвай.
И нищо.
Обичам те.
Смешно е може би. И старомодно е.
Необяснимо е.
Невероятно е.
В тази цигарена и алкохолна,
и неочаквана
тишина...
"Няма нищо по-голямо от малките неща...."

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Недялко Йорданов
« Отговор #8 -: Февруари 16, 2009, 23:25:20 pm »
Щастие (Любимото ми  [inlovee])

Толкова дълго те търсихме...И съдбоносно.
Щастие...Щастийце...Криеш се, миличко, знам.
Тъкмо те видим...Тъкмо едва те докоснем...
Тъкмо те хванем...и няма те...няма те там...

Шапка невидимка...Как ли изглеждаш тогава?
Всъщност какво си?...Не подозирам дори...
Дълъг живот?...И любов?...И успехи?...И слава?...
Много приятели?...Много и много пари?...

Колко години...И всяка с това ни сурвака.
Земни неща...Мили боже, това ли е то?
Ах, покажи се на светло...Съвсем преди мрака.
Щастийце...Миличко...Пак ли се криеш...Защо?

Може би ти си наоколо...Без да го знаем.
Живи сме още...Изнервени...Стари...И зли...
Дай ни се...Все пак...За малко...Накрая...На заем...
Утре, например...Когато снегът завали...

Ето те...Идваш...Аз чувам гласчето ти звънко...
Хитрият поглед...Малката умна глава...
Двете опашки на ластик...Вратленцето тънко...
Господи, колко сме глупави...Ти си това!
"Няма нищо по-голямо от малките неща...."

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Недялко Йорданов
« Отговор #9 -: Февруари 27, 2009, 22:50:38 pm »
SIC TRANSIT GLORIA MUNDI

Иди на ешафода... Хайде!
Излез на синия екран.
До вчера – Бог... Народен айдъл...
А днес – позорно развенчан.

Тълпи след тебе... Автографи...
Цветя... Разплакани жени...
Но няма прошка, скъпи... Сгафи!
И бой от всичките страни.

Тълпата е непостоянна -
ту верен, ту враждебен пес...
До вчера викаше „Осанна!“
„Разпни го!“ - настоява днес.

И Бог видя... И се отрече...
И няма да те отърве.
Тъй рече: „Всички сте човеци
и няма други богове!“

И само Тя... Едничка само...
До теб... С пресъхнали очи...
Гушни се в крехкото й рамо...
И поплачи... И поплачи...

18 август 2007 г.

"Няма нищо по-голямо от малките неща...."