По бялата алея
сив врабец
трошички някакви
кълве и чурулика.
Какъв е непукист,
голям храбрец!
Студът не го прогонва,
нито плаши...
След него мислите ми
тихичко вървят.
Подръпват клонче,
пада снежна пяна.
Така е бяло,
чисто - като в сън...
Сънувам, че се връщам,
а ме няма...
Изгубих се
в един измислен свят.
Обичах го,
без него се стопявах
в илюзия,
реална като цвят
на диво цвете-
хрупкава измама.
Затрупва пътя ми
към себе си
снегът.
Красиво е,
а ме боли-мечтая
да стане чудо
и над мен да завали
наместо сняг
това, което нямам...