Автор Тема: Христо Фотев  (Прочетена 3904 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен ivorysoul

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2478
  • Пол: Жена
  • No one is an island
Христо Фотев
« -: Май 03, 2007, 14:35:34 pm »
Там далеч, далеч в Бургас...

Там далеч, далеч в Бургас,
там - в самия пясък,
пролетен се виждам аз
и в дъждовен блясък.

Мислех си с пътуващ глас
че съм сам - и вечен.
Лъжех - а не знаех аз -
че съм - малък и далечен.

Как да знам че съм пиян
аз от дъжд и песен,
дъжд със вкус на океан
и на път чудесен.

Как да знам че съм щастлив
в тоя стръмен пясък.
Аз не вярвах, че съм жив,
а бях жив - до блясък.

Бях по-жив от кратък вик
на делфин - и гларус.
Цял - във техния език,
старт, печал и радост...

Там далеч, далеч в Бургас,
там от зимен пясък,
аз изграждам своя глас -
острият му блясък.

***

Пощальонът на щастието

Понякога животът ми престава
да се завръща и да заминава.
Поняка животът ми престава
да ме събира и да ме раздава.
Живота ми понякога престава
да ме отделя и да ме сродява
с дървета, с птици, с хора. И тогава,
когато е най-страшното, тогава
той - пътя във душата ми изгрява,
изправя се и тръгва със такава
усмивка, че луната избледнява,
и всичко избледнява,
и всичко избледнява -
засиява
в усмивката му цялата планета...
И аз отново тръгвам в песента
с момичетата, с тънките момчета -
най-хубавите на света.
Вий помните ли името ми? Помня,
че всички ние бяхме с имена.
Но аз не помня тежестта огромна
на тъмнина, тъга и светлина...
Не помня на лицата ни чертите,
на думите ни сините искри.
Най-близките не помня, най-добрите,
най-светлите, най-първите дори.
Не се сърдете вий. Какво да правя?
Аз ще забравя малките неща.
Но няма никога да ви забравя -
най-хубавите на света.
Аз няма да забравя песента ви,
с която вий вървяхте призори.
Как неусетно пътя се изправи -
единственият може би...
Вий гледахте как той се устремява
и блясъка на бледите звезди
ръцете си на млечния подава
и той целува вашите следи...
И после си отидохме. Престана
да съществува нашата тръба.
Но в планината пътя си остана,
за да споделя простата съдба
на всичките си братя по земята.
И нашата съдба да сподели.
Той не напусна никога селата,
а цялата земя обиколи.
Вървяхме ний и той в нощта вървеше.
С нас падаше и с нас сега върви.
С най-силния в Добруджа ореше -
заплиташе се в острите треви.
С най-нежния той свиреше във Прага
и струните му радваха града.
В Австралия с най-смешния избяга -
в нощта под евкалиптите рида.
И ме разтърсва с тъмните си тръпки.
И аз мълча под свойте стихове.
И ще умра от стъпки, стъпки, стъпки...
А някакви далечни гласове:
Вода - крещяха някъде във тъмното.
Вода - крещяха някъде от стръмното.
Вода - и аз отново съм
най-малкия, отново най-любимия.
Отново се катеря на пътеката
във сянката дълбока на дърветата.
Джуджетата отново ми се смееха
и гущерите името ми пееха.
А гласовете бавно приближаваха,
издигаха се и полека падаха
върху ми и изчезваха джуджетата
и гущерите, птиците, дърветата...
И ме изпълва грижата - огромната -
да издържа, да не изпусна стомната.
Да занеса на викащите стомната...
Да заблести в ръцете им бронизирани
подобна на сърцата стилизирани,
подобна на сърцата по дърветата,
изрязвани несръчно от момчетата.
Вий помните ли? Няма да забравя
последния от дните ни... Деня
внезапно ме събуди със такава
невероятна плътна тишина...
Защо не ме събудихте? Аз помня
в очите ми небето натежа.
И се пробуди веселата стомна
в сърцето ми, което възмъжа.
Изострено - лицето ми разкъса
блуждаещите горски ветрове
и аз се втурнах по пътеката
към вашите далечни гласове.
Момичетата първи ме видяха.
Най-близкото смутено се засмя.
И ми подаде пъстрата уплаха,
купчината на първите писма
в последния от дните ни. Мълчаха
момичетата в странния покой.
И думите в дланта ми оживяха -
о, скъпи мой, любими, мили мой...
И полетяха тежките дървета
насреща ми със птича лекота.
Очакваха ме тънките момчета -
най-хубавите на света.
Аз бягах да им отнеса писмата
по-бързо и с такава бързина
тъй бягах, че подминах планината
и се намерих в друга планина.
Пробягах с нозете неуморни
тринадесет зелени планини,
тринадесет години и любими
тринадесет разплакани жени...
Най-после се превиха уморени
големите ми прашни колена...
Докоснах се със пръсти изумени -
наоколо ми беше тъмнина.
- Къде съм аз?
И виждам се във кръчма,
под някаква луна луминесцентна
с купчина нераздадени писма.
И отново скачам във трамваите
и мисля си дали ще ме познаете.
Отново ще крещя по телефоните,
по домофоните, по микрофоните...
В заводите ще вляза в кабинетите,
зад оксижените и зад предметите,
на портиерите ще стъпча марките
и ще прегазя бързо секретарките,
ще ви намеря и ще съм най-силния,
най-малкия отново, най-любимия...
С хиляда ключове да са заключени
и с хиляда кучета закучени
вратите на сърцата ви и къщите,
ще вляза аз преди да се намръщите
и ще ви търся с весели усилия
по име и презиме и фамилия...
« Последна редакция: Март 31, 2008, 19:50:01 pm от DEVIL_IN_HEAVEN »







Let your soul be your pilot

Неактивен ivorysoul

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2478
  • Пол: Жена
  • No one is an island
Re: Христо Фотев
« Отговор #1 -: Май 11, 2007, 14:30:09 pm »
Най-после ний, сърце...

Най-после ний, сърце,
сме в центъра на лятото,
в самата му сърцевина -
след толкова прекрасни поражения.
На лятото - единствената ми победа -
в центъра сме ний, сърце...
И падаме връз пясъка
сред часовете вцепенени - в светлата
вибрация на часовете... Господи.
И как излита Ангела на моето
опитомено отчаяние... Усмихва се,
изпълва паметта ми с милосърдие.
Най-после победихме ний -
спасени сме.
Насреща ни е лятото - и залива
с триъгълните си криле...
Спасени сме!

***

Острова - на залива закрила...

Острова - на залива закрила,
строга и любовна светлина.
Не скалите - неговата сила -
вашите човешки имена.
И света когато акустира
в пристаните на града - помни
всичко туй, което не умира
и живее в кратките ни дни.
Тук между небето и водата
по-солена от сълза вода
всички ни сродява - свободата -
Вашата прекрасна свобода.
« Последна редакция: Март 31, 2008, 19:53:04 pm от DEVIL_IN_HEAVEN »
Let your soul be your pilot

Неактивен ivorysoul

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2478
  • Пол: Жена
  • No one is an island
Re: Христо Фотев
« Отговор #2 -: Май 21, 2007, 10:01:44 am »
Малка балада за голямата река
На Серафим Северняк

Реката свети, после потъмнява.
Реката има ласкава ръка.
И отминава, и не отминава -
навсякъде и винаги река.

От пролетта навярно, много бистри
изгряха в нея древните звезди
и рибите - детинските й мисли -
блестяха златни в сините води...

И всичко беше ново, по-огромно.
Аз дълго гледах тъмната вода
и можех вече ясно да си спомня
какво съм бил, преди да се родя.
« Последна редакция: Март 31, 2008, 19:50:53 pm от DEVIL_IN_HEAVEN »
Let your soul be your pilot

Неактивен kalista

  • King of the brains
  • *****
  • Публикации: 9283
  • Пол: Жена
Re: Христо Фотев
« Отговор #3 -: Май 24, 2007, 23:58:47 pm »
Понякога по-много се обичахме...

 [heart__] [heart__] [heart__] [heart__] [heart__] [heart__] [heart__] [heart__]

Понякога по-много се обичахме,

понякога по-малко, а понякога,

когато ти заплакваше в ръцете ми,

живота ми приличаше на щастие.

Луната мълчаливо ни преследваше.

Рисуваше телата ни по пясъка.

Ний правехме какво ли не - понякога

наистина приличахме на влюбени.

Но пясъка изтече от косите ни

и се завърна помежду ни въздуха.

Естествено е във такива случаи

усмивката ми малко да е стъклена.

Естествено е във такива случаи

усмивката ми малко да е стъклена.

Естествено е да потърся хората.

Да се разтворя в тяхното съчувствие.

Да им изплача болката си с някакво

забравено и скрито удоволствие...

(Аз мога да разплача и дърветата,

и птиците и бронзовите бюстове,

но докага ще ни сближава болката

и много ли е трудно да сме искрени?)

И затова ще се усмихна някак си.

Усмивката ми ще е малко стъклена.

Уплашено ще питам - и безмилостно

луната и дърветата, и себе си,

наистина ли ние бяхме влюбени?

Наистина ли ти си мойто щастие,

или в нощта приличаше на щастие?

Тогава ще напиша неочаквано

най-истинското си стихотворение,

най-хубавото... Като тебе

хубаво.

 

И толкова далечно - като теб.
Promises disguise as temporary truths which end up as the world’s greatest lies.

Неактивен ivorysoul

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2478
  • Пол: Жена
  • No one is an island
Re: Христо Фотев
« Отговор #4 -: Август 01, 2007, 10:36:57 am »
Оптимистичен реквием
На Атанас Манчев

Аз съм целият в твоето начало
обещало ти щедро света -
в окриленото - твоето тяло
тъй далече сега от смъртта.

Да си целия в своето начало
и в самото сърце на света -
с окрилено от въздуха тяло
и на стъпка почти от смъртта.
в любовта да си целия - както
си до болка в нощта - и в нощта.
Да е твойто признание кратко -
ти на друга - една - обеща
верността си - и скочи във мрака
там където със звездни очи
Свободата - тя нежно - те чака
и без твоите устни - мълчи!
Върху теб Тя в нощта ще се спусне -
твоя майка, сестра и жена.
Ще запее тя с твоите устни
и ще бъде в нощта - Светлина!
И ще бъде сияйно начало!
Ти - в самото сърце на света!
С окрилени и устни - и тяло.
« Последна редакция: Март 31, 2008, 20:20:45 pm от DEVIL_IN_HEAVEN »
Let your soul be your pilot

Неактивен meteor

  • Наказан
  • Master
  • *
  • Публикации: 1076
  • Пол: Мъж
  • д-р Ханибал Лектър
Re: Христо Фотев
« Отговор #5 -: Декември 08, 2007, 15:21:23 pm »
Ето го и любимото ми стихотворение.
Mорето само живите обича,

а мъртвите изхвърля на брега.

Едно момиче, ах, едно момиче

морето не изхвърли на брега.

Остана само кърпата позната

да се прелива с белите вълни.

Момичето обичаше моряка,

моряка - всички хубави жени.

Остана само кърпата с червени

и лилави ресни като преди.

Ний плакахме безшумни и смутени

и скочихме в студените води...

До дъно преобърнахме морето

със пръсти, посинели от тъга,

да търсиме момичето, което

морето не изхвърли на брега.

Нека другите да внасят ред в хаоса.
Аз пък ще внасям хаос в реда.

Неактивен Lake_Lady

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1374
  • Пол: Жена
  • My Smooth Operator...
Re: Христо Фотев
« Отговор #6 -: Януари 07, 2008, 01:04:18 am »

 :) :) :)

 И нощите са стъклено студени...

На К.Павлов

 
И нощите са стъклено студени.
И въздуха не омагьосва никого.
Земята е сама за себе си.
Луната е сама за себе си.
И всички сме сами за себе си
във нощите на януари.
И струва ни се, че измислица -
чудесна и велика, но измислица -
са били и тревите,
и цветята,
и дърветата.
 
Във себе си е вгледано дървото.
Не вярвайте! Привидна е смъртта му.
И мъртвата му фигура, която
напомня пра-прастарите релефи
на пещерните хора е измамна...
Дървото е затворило очите си -
усмихва се във себе си дървото.
И мисли - непрекъснато работи
фантазията му, дълбоко скрита
в привидно овъглените му корени.
Дървото се усмихва. Не мислете,
че ни презира. Радва се дървото.
И мисли, че приличаме на него
по чистота, усилие и щастие...
Че някъде дълбоко в себе си,
където са големите ни корени,
ний вярваме по-силно и от него
в тревите и цветята, и дърветата...

И никакво спасение във думите!...

И никакво спасение във думите!
 
Унищожи ти помежду ни въздуха
и любовта ни се превърна в статуя.
Ти обезсмисли всичките си жестове,
обезплоди им ритъма. В насилие
превърна красотата им...
Обсеби ме
и ме изгуби с някакво неистово,
жестоко вдъхновение... О, Господи!
Ний бяхме под закрилата на всички
дървета, булеварди и крайбрежия.
Удостоени бяхме със прекрасната
закрила на сезоните - живеехме
със часовете като със приятели.
Сега са тъй враждебни часовете ни.
И думите - безсмислени са думите!
Внезапното печално изумление
в очите ти (ах, как скърбя за себе си)
ме предизвиква и отрича целия...
Тъй чужда си и тъй ненужно хубава,
ти - удвоената ми самота,
но време е:
- Върви си и не се завръщай никога!
Спаси ме ти и отнеси със себе си
лицето си на оскърбена - тъмната
енергия на яростно отчаяна...
Не ме убивай с гипсово-студеното
подобие на любовта си...
Моля те,
не се завръщай! Остави ми думите -
лицата им извърнати и гарата!
И името си - легнало на релсите,
на релсите за София... На дъното
на моето мълчание...
Завинаги!


 ...Но е ужасно да не те загубя...

На Уляна
 

...Но е ужасно да не те загубя.
И аз те губя - губя те по улици
и влакове със някакво неистово,
прекрасно разточителство. По влакове
и улици... Сеячът аз на твойте
сълзи съм... Ще умра от изумление.
Какво да съхраня?
Несъхранимото?
Косите ти, ръцете ти и погледа
(със сребърните ключове на дъното?)
Как да убия светлото движение
на нежността си, сестро моя... Въздуха
се утаява и звездите - твоите
лунички - са високо над дърветата.
Да тръгнеме по вечерните улици.
И нека да им посветиме своето
мълчание... О, ти си като спомена -
озона - след дъжда... Но ти си хубава.
Хвани ме за ръката, тук, сред хората.
Сред хората вечерни и отстъпващи.
Сред думите, приведени под бремето
на оскърбената ти красота...
Да тръгваме.

Позволи ми да мисля за тебе...

Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка... Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист... Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни... Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си... Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай!
Неизвестно с кого -
съществувай!
 
И си спомняй за мене понякога.


Колко си хубава!...

На М.К.

 
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
 
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави
 
Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
 
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
 
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
 
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.

Балада за себе си след заминаването на Мария


Навярно мойте пръсти са студени,
но аз не мога вече да ги стопля.
Когато се събудя, ще си вече
заминала... Когато се събудя,
ще трябват много дни, за да си върна
лицето на света около мене -
на всички близки хора аромата -
сега не ми е нужна любовта им.
Като кама, забита във земята,
ще прозвъни самотното ми тяло.
И само любовта със силни длани
отново тъжната кама ще вдигне.
И аз отново страстно ще се врежа
в плътта на дните светли или тъмни.
Ще ме вълнува всяка нова среща
с цветя и птици, с хора и дървета.
Ще ме разплаква всяка чужда болка,
а всяко чуждо щастие внезапно
ще ми напомня бързите ти стъпки,
докато неусетно те забравя...
И аз ще се събудя. Ще потъна
в уханната вода на свойте нощи.
Небето - ярколюспесто - ще падне
във чашата ми като златна риба.
 
На своите приятели отново
ще подаря най-светлите си думи
и ще се смея, ще кънти в гласа ми
онази властна радост, че живея.
Жените ще минават с пъстри дрехи
и в бяло, ах, цветът на тишината,
една жена ще ме докосне кротко -
ще каже, че е мислила за мене...
Коя е тя? Къде е тя? Не зная!
 
Аз само зная, че дълбоко в мене
остана любовта, навярно утре
отново ще се влюбя. Трябва всички
да сме безумно влюбени, тогава
като децата мислиме красиво,
сънуваме звезди, говорим дълго
с дърветата като с любими хора.
 
Аз ще живея! Ще живея, както
човешката ми жажда повелява,
и всеки има право да осъжда
или приветства моите желания.
Аз няма да броя като монети
минаващите дни, ще правя нещо
не само да се храня, а да бъда
в приятелството на добрите хора.
 
И заедно със всички непрестанно
аз ще се боря със живота, който
ни ражда за любов, а после страшно
враждува с любовта. Ще пазя само,
ще пазя само своята усмивка,
готова да прегърне всички хора.
Когато я изгубя, ще потърся
в нощта отново своите приятели.
И ще мълчиме. Светлината звездна
ще ни притисне като златна плоча.
Ще каже някой, че не сме по-мъдри,
а просто, че сме деца. Тогава
случайна птица или само сянка
на прелетяла много ниско птица
ще възкреси едно червено слънце -
ах, веселото слънце в Анхиало.
Отново ще потръпна като в треска
при допира на твойта бяла дреха,
а в сенчестите улици отново
ще се разперят малките прозорци.
 
Плетачките на мрежи ще ни гледат,
ще се усмихват старите рибари,
ще се забравят - гларуса отново
ще налети и риба ще открадне.
Но ние ще вървиме много бързо
към пясъка, където ще изплува
като с голяма баладична лодка
една луна, която ще ми върне
и синьото море, от обещания излято.
И скромните цветя, възпяващи пръстта.
И птиците, отнесли двадесет и петото ми лято
далече някъде, далече някъдена края на света.

Из "Ужасна поема"

Със тишина са надарени мъртвите,
а живите - с мълчание.
Убива ме
и ме спасява верността към думите...
(Коя от тях ми обеща спасение?)
Сърцето ми се помири със своето
пространство, тъй жестоко обитаемо.
Завършени са всичките ми жестове...
Понякога си мисля, че съм статуя.
Навярно изменила е душата ми
на нещо тъй прекрасно и забравено
и затова лишени от величие
са нейните движения...
Простете ми.
Но как опитомявате сърцата си
вий - всички вий, които ме осъждате?
По-сляпо от цветята е сърцето ми.
В голямата сладкарница с бамбуково-
банални лампиони - до театъра -
тъй осезаема израства самотата ми.
Зелени са дърветата в прозорците.
Зелено, превърни ме на растение,
за да мълча - да не натрапвам никому
аз своето отсъствие... Вий, погледи!
(И устни коронясани от бирата.)
Приятели внезапно ме прегръщаха
с ръце любовни и братоубийствени.
Вратите се отваряха (о, въздуха)
и се затваряха вратите... Влизаха,
излизаха и влизаха
със викове
и с думи - изменилите на думите.
Подире им пристъпваше Голямото
мълчание... Но влизаха и Верните -
изваяни от тишина... С измъчени
и тъй прекрасни устни... О, следобеди
в разцвета на смъртта си.
Вентилатора.
Бармана. Сервитьорите... А в събота,
по-хубава от стюардеса, влизаше
смъртта ми (и как светеха гърдите й).
Тя гледаше в ръката ми и казваше,
че ще живея винаги... Щастливите
ме гледаха със завистливи погледи.
В голямата сладкарница с бамбуково-
банални лампиони - до театъра -
тъй осезаема израства самотата ми.
По-мощна от вината ми пред думите.
Пред думите невинни и преследвани.
Насилвани от толкова престъпници.
Как да забравя светлите им трупове,
захвърлени във морагата - по мрамора
на книги и на гласове...
О, думите!
Извитите им китки - и ранените
им хълбоци на изумени юноши.
Агония в казармените плацове
на страниците - лагерно подобие
на празника... Как да забравя
във думите, изречени от майка ми -
свободните им лъчезарни жестове,
особено последния - със чашата
от мляко, тишина и милосърдие...
Кой предизвиква моето мълчание?
Страхувам се да не насиля думите.
Търпение, не ме напускай никога.
И не щади ти златните си гвоздеи
за устните ми... О, бъди безмилостно.
Не ме напускай никога - изпълвай ме
със старото, прекрасно подозрение,
че може би принадлежа на другите!
Навярно тук е коренът на думите
Призвание,
Величие и
Щастие!
Аз трябва да се осезая целия.
За да забравя себе си - във името
на другите. (Тъй празно е понякога
срещу ми огледалото). Търпение!
Ти, плахо премълчана биографийо
на чувствата ми... Ти, сърце, зазидано
в кристала на морето... Ослепителни
и все по-кратки реплики от детството,
звезди над паметта ми - възхитителни;
безплодни намерения - и жестове!
Но вярата, че съществува някакво
пространство - по-човешко и по-нравствено
зад жестовете, зрее във сърцето ми.
Ужасно е обратното - замръзнали
и неподвижни кораби и влакове.
И пътища, жестоко балсамирани...
Тогава ни остава невъзможното,
единствено, което е по ръста ни -
печалните ни рамене... И болката.
И чудото - замаха на крилата ни.
Защото ний сме по-високи може би
от свойто отчаяние... Защото сме
невинни по призвание... Ний вярваме
във думите окървавени -
никога
в окървавените ръце... Сърцата ни
са тъжни, доверчиви, обетовани...
И може би жестоки в слепотата си.
...По-сляпо от цветята е сърцето ми.
В голямата сладкарница с бамбуково-
банални лампиони - до театъра -
се свечерява - овехтява въздуха.
Във въздуха съм, както във палтото си.
И в тялото си - както съм...И в твоето
присъствие на окърбена влюбена...
О, стара Жулието, как мечтая аз
за гроба на Ромео... Но върви си ти.
Лъжа е милосърдното ти щастие
и равно на убийство...
Там, на гарата,
е моето спасение - и щастие.
В чакалнята - където са запалите
и будните ... Безшумните им погледи
са пълни със внезапно обещание
за братство...




В прегръдката си ме събираш цялата и ме разпиляваш из Вселената...
http://www.vbox7.com/play:8854186b

Неактивен ivorysoul

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2478
  • Пол: Жена
  • No one is an island
Re: Христо Фотев
« Отговор #7 -: Януари 28, 2008, 12:51:53 pm »
Христо Фотев
Из "Понтийски мотиви"

На Екатерина Томова

1
Не питай къде е морето, което лети!
Морето е всичко, в което си целия ти.
До върха на косите си, твоите бивши коси,
да си целия - иначе никой не ще те спаси.
Ти сянка ще си, но не твоята сянка сега
ще спасява делфина; напразно ще търси брега
и напразно под синьото, пусто и страшно небе
Антигона, сестра ти ще търси да те погребе.
Не питай напразно морето, което лети -
морето е всичко в което си целият ти.
И какво че деветата твоя, последна вълна
ще е синята някоя, пуста и страшна жена?
Когато в морето си целия ти - прошепти
"Ах, колко си хубава - колко си истинска ти!".
И тогава делфина във детската своя тъга
ще се хвърли със целия теб на брега... На брега,
ще вдигне лицето ти, твоето чисто лице,
Антигона със траурно-властни и силни ръце.

2
Когато в морето си целия ти - запомни
Да си целия ти във морето на своите дни.
И смъртта ти (какво че отново надига се тя)?
Че пасажа от скъпи удавници пак прелетя?
Че отново си в пяната мраморна ти на една
тишина - от последни усмивки - и имена?
Ти до дъно изпий тишината - и отмини!
Не е лакримарий морето на твоите дни!
На ръцете си вярвай, на нозете си, ти си следа.
Да си светла следа дори и в самата вода.
И във въздуха, който полира водата, да си.
В паметта му да си със развяти до болка коси.
С "Бътерфлай" прекоси на морето си ти паметта.
Не залитай след шлейфа на бившите твои лета.
Есента е пред теб! На Септември призивните дни.
На Септември с усмивка ти златната котва вдигни.
Сроди се със всичко, което живей, и лети.
Със живота, във който си целия ти, само ти.
И тогава не питай къде е морето. И есента.
Къде е Медея? Медея... Прости ли ти тя?

3
Но наистина плаче ли тя? Продължава ли тя
да сънува колхидските солници там, във нощта?
Ах, когато в морето си целия ти - позволи
свобода на сърцето си - колкото и да боли.
Довери му се ти, нека то най-добре избере
към какво да разгърне крилете си или да умре.
Ти го следвай! Не падай! На стъпка от него бъди,
със прозрачни, дори и за слепия, крехки гърди.
Ти над свойто ранено сърце не плачи, не жали.
Премълчи - и повярвай във всичко, което боли.
И във всичко, достойно за болка - или за тъга.
Ти не бързай! Докрай - заслужи на седефа мига.
Да удари часа на седефа... Той с нежни ръце
и със скокове нежни на пластове в твойте сърце,
в твойто скръбно, ранено сърце да расте, да блести...
И тогава - не питай къде е морето, което лети.
Не тъгувай за своето име, което в нощта отлетя.
Със морето, вълните... Вълна - анонимна е тя.


Облакът

Нека го примамва океана
със безкрайността на синевата.
Като нещо скъпо, обещано
облакът се връща на земята

да разкаже тихо на дървото,
на тревата и на планината
страшната съдба да си високо
помежду небето и земята.
Let your soul be your pilot

Неактивен Kiss`

  • Професор и половина
  • **
  • Публикации: 6261
  • Пол: Жена
  • 'cause on my love you can depend ...
Re: Христо Фотев
« Отговор #8 -: Февруари 06, 2008, 22:47:51 pm »
Още един поет , с който Бургас може да се гордее ..

Ода в чест на един поет - и неговия кораб "Аполония Понтика"

Ти - лято стръмно - и осемдесето!
Ти - събото, родена за покой!
За спускане на кораби в морето...
как потрепера с тъмна тръпка. Той -
мечтаният - от мачтата до кила -
прекрачи той деветата греда
и затрептя от красота и сила
най-после в съвършената вода
и в съвършеното - до болка - синьо...
А аз крещя към всички небеса -
о, майко на моряците - богиньо,
светицо от стомана и роса,
бъди му Ти най-святата закрила!
Води го от вълна ти на вълна,
в моретата опасни на дактила
и по-коварни от една жена...
Компаса му благослови ти, свята!
Над картите му светлина бъди!
И в цезулата страшна между двата
внезапни урагана - го води!
Метафорично-златните му мрежи
Ти приеми във свойта глъбина!
Изпълвай ги със люспести копнежи -
спасен, пред смъртта, имена
и спомени - щастливо заредени
със бъдеще... На края си спомни!
Спомни си Ти на края и за мене!
От пясъка - Богиньо - ме вдигни!
Да тръгна аз обратно към безкрая,
под знака на тракийските съдби...
Там - към последната колония на рая,
в която ще изчезна може би...

 
« Последна редакция: Март 31, 2008, 20:23:46 pm от DEVIL_IN_HEAVEN »
Не можеш да откриеш нови океани, ако нямаш куража да изгубиш брега от погледа си.

Неактивен Devil`s Bride

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2826
  • Пол: Жена
  • Търси ме в спомена за бившите крила...
Re: Христо Фотев
« Отговор #9 -: Април 05, 2008, 11:32:00 am »
Балада за България


България във тихата дъга
над жълтите поля с червени макове,
България във моята тъга
зад тъмните стъкла на всички влакове.
България по тъмните бразди на всяка равнина.
България във светлите гърди на моята жена.
България по тъмните крила
на птиците, от зимата прокудени.
България по светлите чела
на всички пеещи и всички влюбени.

По всички, всички стародавни пътища България.

Бавно вървяха
в пътища тесни
с детска уплаха
твоите песни.
Тъжни девици
в късни седянки,
бивши войници,
слепи, шармантки
като по книга
ги пяха жално...
Песни ли? Стига!
Ти беше гладна.
От болка - черна,
от мъка - свята,
вдовицо верна
на Караджата...
И твойта мъка,
дълго люляна,
изпъна лъка.
Народът стана
из минни кули,
из ниви гъсти,
със медни скули
и силни пръсти
хвърли в борбата
той свойте сили,
пося земята
с братски могили
и те прегърна
като закрила...
Всичко ти върна -
вяра и сила.
Сега, когато
люлей в балкана
твоето лято
златна камбана,
то се надвеси -
горда родилка -
и ми донесе
в пъстра престилка
мъдрото детство
на свободата
като наследство
от Караджата...

България по малките слънца
на поздрави и възпоминания.
България във кротките сърца
на всички честни в своите желания.
България измедната тръба на всяка веселба.
България във моята съдба и вашата съдба.
България по сините крила
на дни и нощи, радостно събудени.
България по мъжките тела
на мойте стихове, безумно влюбени...

По всички, всички устремени пътища България!


Неактивен ivorysoul

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2478
  • Пол: Жена
  • No one is an island
Re: Христо Фотев
« Отговор #10 -: Август 26, 2008, 12:23:13 pm »
Христо Фотев
Наистина ли си отива лятото...

Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си отново ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата неспирно я люлееше -
завиждаха му може би ръцете ми...
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му отново обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото -
ний, влюбените, вярваме на лятото.
Ний, влюбените, винаги потъваме
в очите му дълбоки -
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите... Ний вечно се усмихваме.
И устните ни вечно са уплашени.
И вечно, вечно, вечно искаме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.

По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...
Let your soul be your pilot

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Христо Фотев
« Отговор #11 -: Февруари 16, 2009, 22:16:29 pm »
Балада за Ромео и Жулиета

На Ц.Д.

1
Ромео пак поведе Жулиета
по старите си вкаменени дири.
В градините с премръзнали дървета
или потайно в тесните квартири...
И в сенките на техните пердета
със устни, и от пламъци по-сини,
Ромео пак целува Жулиета
като преди, преди, преди
години!

2
В поледицата звънко потрепера
тополата... И всичко занемява!
- О, примавера! Белла, примавера -
виелицата ли сега запява?
Една прегръдка къса на перона!
Едно последно - "О, мисли за мене"!
И става цялата земя Верона,
потънала в невиждано цъфтене!

3
Ах, колко дълго, дълго сме живели
на сцената в различните спектакли!
Кога луминесцентните кристали
заместиха маслинените факли?
И ти - красива в техните сияния -
дойде при мене като от безкрая...
За щастие ли, или за страдания -
не зная!

4
Да тръгнеме! Аз трябва да говоря,
защото става нещо страшно с мене.
В една следкарница със много хора
да седнеме, притиснали колене.
И с треперящи лакти върху кръга
на масата - с димящите кафета -
ще ти разкажа как Една излъга
сърцето ми, че била
Жулиета!

5
Приличахте си в устните - наверно
не си била целувана тогава.
В косите и канеленото черно
и досега не мога да забравя!
Два подписа благословиха брака!
Два поклона във бялата й къща...
И тя получи право да ме чака,
да ме изпраща и да ме прегръща!

.............................................................
...Вървяхме ний! Мълчахме в тишината!
А някъде зад всичките небета
безшумно се събличаше луната
със тънките ръце на Жулиета!

15
И падахме в леглото уморени.
Заспиваше тя може би щастлива
на бялата възглавница до мене
като момиче тиха и красива...
Усмихваше се бледа, просто бяла,
а аз я гледах тъжен и учуден -
защото може, както е заспала,
да не поиска тя да се събуди!

16
И тя не се събуждаше - мълчеше
заключена... от сънища пияна!
И тихо беше!
Тихо!
Тихо беше!
А времето струеше от тавана...
Отекваха край мене часовете
безцветни, монотонни, упорити -
роднините й в старите портрети
приличаха на черни сталактити!

17
В прозорците, по-глухи от гоблени,
душата ми се взираше... Тогава
разбрах аз, че някъде - не в мене -
живота ми като вода минава...
Че някъде живота тържествува,
ликува и прощаваи наказва,
но в моето сърце не съществува
и моето лице не забелязва!

18
Къде е той?... Мълчеше Жулиета!
Мълчаха сталактитите! - Къде е?
Не искам да живея без морета
и без герои - исктам да живея!
Не ми е нужна мъдрата ви грижа!
Насреща ми не тръгвайте, защото
аз - Дон Кихот - сега ще ви пронижа
във веселото име на живота!

19
Къде е той? И как да го позная?
Да го докосна и да го открия?
Аз искам да живея - да мечтая!
Да съм герой!
Най-верния!
Добрия!
Навсякъде да съм - във всяко време,
във всяко нещо и във всички хора!
За да не бъде любовта ми бреме,
да се усмихвам - вярно да говоря!

20
Но спеше тя - мълчеше Жулиета!
Портретите мълчаха - и без думи
аз се загледах дълго във лицето -
в ръцете й разпънати върху ми...
Сърцето ми почувства, че те няма,
и се заблъска в тъмната си клетка...

21
Разбира се - небето не изчезна!
Не експлодира земната обвивка!
Луната от върха си ме погледна
със свойта ренесансова усмивка!
Дърветата отново разцъфтяха...
И пак в нощта сърцето ми завика...
Гледачките на карти те видяха
и казаха ми, че си дама пика!

22
Ах, колко дълго, дълго сме живели
на сцената в различните спектакли!
Кога луминесцентните кристали
заместиха маслинените факли?
И ти - красива в техните сияния -
дойде при мене като от безкрая -
за щастие ли, или за страдания
- не зная!

23
Да тръгнеме по светлите пътеки
на деветстотин шестдесет и трета...
Аз съм Ромео от рода Монтеки!
Наистина ли ти си Жулиета?
И тебе ли те лъгаха?
Прости ми
и не плачи! Да тръгнеме веднага!
Повтаряй ми - крещи ми свойто име
и ми подай забравената шпага!

24
Крещи ми свойто име - не забравяй,
че ти си Жулиета! Излъжи ме,
че птицата в градината е славей...
Ромеевите жестове върни ми
и словото Ромеево... Не спирай!
Не падай ти на сцената огромна!
Ти милосърдно текста ми суфлирай!
Аз ще си спомня! Всичко ще си спомня!

25
Ти текста ми суфлирай! Аз с такава
невероятна сила ще играя,
че в своята игра ще те забравя
и ще забравя автора - накрая
ще се усмихна аз в нощта сурова,
ще се изправя върху тротоара...
По дяволите твоята отрова,
аптекарю!

26
О, колко нощи с тяло уморено
и въпреки умората си - нежна -
ти хвърляше палтото си зелено
като поляна по земята снежна...
Или в дъжда по стълбите гранитни,
с бетонени и дървени извивки,
посрещната от много любопитни
и много унизяващи усмивки...
Ти падаше от въздуха по-бяла,
по-тежка от разпятия върху ми!
А после се усмихваше - видяла
уплахата в очите ми безумни...
Подаваше ми на косите гъсти
червеното и черното горене -
люлееше ме с трескавите пръсти
на любовта си,пазена от мене!

27
Понякога - печална, хладна, гола-
ти плачеше - до мене ти мълчеше!
Тежеше ти жестоката ми роля
и страшното ти име ми тежеше...
Аз падах върху нервните ти тръпки
и исках може би да те запазя,
но ти крещеше в моите прегръдки
от болка и обида, и омраза!

28
Къде си ти? До мене ли? Върви си?
Не си отивай, моля те, прости ми!
Обичай ме до края - усмихни се
и в своята усмивка приюти ме...

Не сме самотни ний! Недей повтаря,
че няма по-самотни във всемира -
Меркуцио не свири на китара,
но ни отстъпва своята квартира!

29
Ний влизаме по-тихи от луната.
На пръсти в коридорите вървиме
и тежката вода на тишината
е пълна със вкуса на твойто име
и мойто име... Ний сме много бледи!
И много тихи - малка е Верона!
Известно е на близки и съседи,
че нашата любов е "незаконна"!

30
Смутени са фасадите червени
на гражданските правови кодекси!
Кварталните светци са възмутени
до дъното на своите комплекси!
Ний бягаме... И някаква градина
ни скрива под високата си арка...
със блясъка на свойта перушина
и козина - ни среща зоопарка!

31
Бизона се бунтува - и рогите
са впримчени в изстреляната прашка.
Пауна ни поглежда със очите -
хилядата - на своята опашка...
Лъва не се надява за победа -
смирена е походката му тежка.
Маймуната ни гледа, гледа, гледа -
усмивката й е почти човешка!

32
И ме обзема ненадейно чувство!
Сега си с мене ти - и аз живея!
Ще издържим ли страшното изкуство
да сме човеци... Аз да съм Ромео!
Ти - Жулиета... Малката маймуна
ни гледа, гледа, гледа и се скрива!...
Благодаря ти - дай да те целуна -
понякога си толкова красива!

33
И толкова си в мене - че се плаша
и искам да изчезна! Да се скрия!
Но ти си цяла в стъклената чаша
на мойте часове... И аз те пия!
Във въздуха си, в градските дървета!
В тромпета на казиното -
по-стройна
от бронзовите звуци на тромпета -
ти цяла си в нощта ми неспокойна!

34
И се разсъмва... Тръгваме пияни
от въздуха на някоя алея...
с походките на древни християни
пред римската тълпа на Колизея!
И въпреки това - недей повтаря,
че няма по-самотни във всемира...
Меркуцио не свири на китара,
но ни отстъпва своята квартира!

35
О, дворове по-шумни от слугини!
И улици - събрани на площада!
Комини... И комини... И комини...
Ограда... И ограда... И ограда...
Театъра е до съда - съвета,
пожарната, часовника, файтона...
И блясъка на голите дървета
по голите площади на Верона!

36
Понякога страхът ни застъклява!
Тогава най-невзрачната завеса
езика си внезапно раздвоява:
Къде са? Не видяхте ли къде са?
Завесата се блъска във небето,
дърветата и хората - къде е?
Безсрамницата Жулиета де е?
И този стар алкохолик Ромео?

37
И във една от нощите, броени
от двама като сребърни монети,
аз знам - ще се събудят разярени
Монтеки - съюзени с Капулети...
Верона ще изтръпне занемяла
като китара, стъпкана на прага,
и ще прониже дрехата ми бяла
Тибалтовата шпага!

38
Тибалт ще трябва да умре - защото
е страшната ръка на Капулети...
Не искам да повярвам, че живота
и любовта са врагове заклети!
Не искам! И какво, че наранени
са нашите души от много болка! -
Аз ще ти кажа - ние сме родени
да помириме любовта с живота!

39
Ах, колко дълго, дълго сме живели
на сцената в различните спектакли!
Кога луминесцентните кристали
заместиха маслинените факли?
И ти - красива в техните сияния -
дойде при мене като от безкрая!
За щастие ли, или за страдания -
не зная!

40
Да тръгнеме...

"Няма нищо по-голямо от малките неща...."