Камелия Кондова е родена през 1969 г. в Добрич. Завършила е езикова гимназия в родния си град. Висше образование получава във ВТУ "Св. св. Кирил и Меотодий", специалност българска филология. Работи в радио Добрич като журналист. Член е на съюза на българските писатели от 1997 г. Автор е на стихосбирките: "Повод за живот" (1988), "Не и милост" (1990), "Как се обича художник" (1994) и "Тепърва ще се уча на живот" (1998). Отличавана е с Голямата награда на националния конкурс "Петя Дубарова", с Голямата награда на националния конкурс "Веселин Ханчев" (двукратно), с Първа награда на в. "Литературен глас" - Стара Загора, с Първа награда от националния конкурс "Петър Алипиев" (2003) и др.
Аз съм нощната птица...
Аз съм нощната птица, която
вече няма да идва нощем.
Тук ужасно мирише на лято.
Не ми казвай, че трябва още
някой късно при теб да ляга
и да топли твойте недели.
Умори се от стъпки прага.
Аз си тръгвам оттук - къде ли?
Както винаги - не попита...
Всъщност - нямаше да ти кажа.
Гледай: лудият вънка се скита
и сънува жената от плажа.
Като тръгна, и ти ще сънуваш.
Само няма да си признаеш.
Все едно. Нали нищо не струват
трите точки, довели до края?
Аз отново съвсем се разбъбрих.
С други думи - старата песен.
Ако сбъркам и пак се върна -
помогни ми. Смени си адреса!
***
Празнувам невъзможната ни среща...
Празнувам невъзможната ни среща.
На масата постилам тишина.
Звъни съседът. Бил самотен нещо.
Помислил си, че също съм сама.
Не съм сама! - усмихвам се смутено,
тъй, сякаш има някаква вина.
Отива си. Оставам само с тебе.
Не се сърди, че той не те видя.
Не се сърди, че той не ни повярва.
Очи за тебе имам само аз.
Защото си измислих този празник.
Защото си откраднах този час.
Целувам те. Добре е, че те няма.
Не бих посмяла, ако беше тук.
Ще ми простят ли жалката измама,
цветята, подарени ми от друг?
Живота си наливам вместо вино
във чашата ти. Може да горчи.
Дано да имаш сили да изпиеш
горчилката на всичките ми дни!
***
Предчувствие
Когато се родя - ще бъде късно.
Отдавна слънце и луна ще има.
Паркетът в хола ще е лъснат.
На закачалката - палто за зимата.
Любимият тогава ще е женен.
И в парка двете му деца ще тичат.
Часовникът на други ще е верен.
Ще има смях за другите момичета.
Когато се родя - ще бъде зима.
След нея есен. После - зима, есен.
И някой друг ще се нарича с името ми.
И някой друг ще е написал песните.
И тъкмо да открадна нещо пролетно.
И тъкмо чудо някакво да стане.
И тъкмо да река - това е мое.
Ще си отида.
А ще бъде рано.
***
Задкулисно стихотворение
Знам, че искаш, по хлапашки сресана,
не мъжът ми — Хамлет да откриеш.
Само не надничай зад кулисите.
Ще се счупи цялата магия.
Хамлет има десет лева в джоба си.
И се пита — хляб или цигари.
С два пакета изкопава гроба си.
С фасовете веждите си пари.
Хамлет има две деца — подробности.
Вярно, че не влизат по пиеса.
И една Офелия — виновница,
че не става вече за принцеса.
В къщата им зимно слънце влиза.
Плаши ги дъхът на светлината.
Хамлет или гледа телевизия —
или гледа празното в душата си.
Затова, заклевам те, момиченце —
точно там, на сцената, с декорите:
струва си, но само там — обичай го!
Другото е моя територия.
***
Не и милост!
Вече не са същите момчета,
но и тези също пият бира...
Бях хиляда пъти Жулиета.
Само че накрая не умирах.
Милост ли? Проклятие е, Боже,
че след любовта оставаш жива.
Вързана след ласката — за ножа.
Галена след цвете — от коприва.
Жива, за да гледаш как се мята
жалката опашка на надеждата.
Дълга — за размера на земята.
Къса — във небе да се оглежда.
Милост ли? Ромео заприлича
на охранен празник, но без песни.
И какво, че още ме обичал...
Вече му е навик — по пиеса.
А на мен остават двата края,
дето все да вържа не успявам.
Милост ли? А мога ли да зная
колко още милост заслужавам?!
Ако може, друг да я получи,
друг след мен сто века да пребъде.
А на мен — дай Боже, да се случи
същото.
Обаче със присъда.
***
Сюжет от края на света
"Не съм Пепеляшка"
Елка Няголова
Обаче аз съм Пепеляшка.
И моят полунощен час,
като ранена нежност страшен,
ще позвъни сега у вас.
Покорството ми ще изчезне.
И кратката ми красота
ще се превърне в грозна бездна —
сюжет от края на света.
Ще изиграя Магдалена.
Убийствено ще те спася.
Но не душата ми ще вземеш.
Подобието на душа.
Прекрачил клетката за луди,
попитай тялото от кал —
не колко пъти си ме любил,
а колко пъти си летял.
И не за да спасиш нещата —
останките от любовта.
А да узрее светлината
за друга някоя жена.
След шанса си да ме изгубиш —
пази я в съмналия мрак,
когато срещнеш пеперуда.
Дано да ти се случи пак!
***
Между две луни
Бездънна като гърлото на рана,
осъмвам в неочаквания сняг.
Един капчук в очите ми остана —
за смъртните да ми напомня пак.
О, Господи! На двамата съм мила.
И двамата отрониха сълзи.
И как да ги запазя с крехка сила,
когато любовта ми ги боли?!
И двамата започват отначало.
Догонват ме с инфарктни стихове.
Готови са не само мойто тяло —
душата ми да разделят на две.
А тя отдавна вече разделена,
запратена по дявола двурог,
превръща всяка дупка във вселена.
И всеки мъж — във първороден бог.
От мен създаден, богът ме прекрачва —
от бясната луна да се спаси.
Изгубил ореола, после плаче.
Децата си заченах от сълзи.
***
Как се обича художник
И който се представя, че е лесно -
простете ми, обаче е глупак!
Разделя ни един прочетен вестник
и ни сближава съмналия мрак.
И стискам зъби, да не се търкулне
сълзата ми - един излишен плод,
когато псува българския футбол
(и покрай него целия живот).
Когато всяка вечер се сбогува
с последната картина - след това
безпаметно-пияно ме целува.
(Така се люби само след Смъртта).
И аз разбирам, вече я е срещал.
В една подобна нощ е била тук.
След нея аз съм спомена за нещо.
което се е случило със друг.
Аз просто дилетантски я замествам.
И чакам да потропа някой ден.
Дано й стигнат нежност, смях и песни -
да го обича повече от мен.
***
Неопитомено
Стопанка бях на вълчата бърлога.
Делях я с още няколко вълчици.
Навярно затова сега не мога,
въобще да се престоря на момиче.
По цели нощи ноктите си гризех,
в очакване вълкът да изтрезнее.
Така привикнах с вълчата му низост,
че и до теб - съм с мисълта за нея.
А ти си... на измислен ми изглеждаш.
Какво, че имаш и паспорт, и име.
Боли ме безпощадната ти нежност.
Добър си - и не може да те има.
Отивай си, с паспорта и с колата.
По живо и по здраво те изпращам!
Това, че си ме хванал от гората -
си е направо таралеж във гащите.
Животът ми изобщо не е розов.
Какво ще ми се правиш на възпитан!
Ако ти хрумне да ми купиш рози -
ще се зарадвам само на бодлите.
Ако ти хрумне да поканиш гости -
ще ги ухапя и ще се разтичат.
Преглъщаш, стискаш зъби или просто
си съвършен дотам, че да обичаш?
Аз не паса трева, такива хора
в живота няма - те са съчинени.
Отивай си преди да изговоря:
Студено ми е. Остани при мене!
***
Само настроение
Градът, приспал наивните си грижи,
пестеше ток - спести дори Луната.
Угасвах до един задрямал ближен,
а страшно ме болеше тъмнината.
Припомнях си нарочно всичко светло -
но все едни, едни и същи мутри...
Навън един изкукуригал петльо
ме лъжеше, че ще се ражда утро.
Не ми тежаха мръсните чинии.
Тежаха ми неискрените пръсти.
Молитвите дъждът да ме измие
се сбъдваха - но непременно късно.
И пак осъмвах ничия, но цяла.
(Късметът да не стана на парчета
се плезеше в зелено огледало -
очите на разлюбени момчета.)
Тогава още знаех, че те има -
един такъв, на никого приличащ.
Но нямаше лице и глас, и име -
и аз не знаех как да те обичам.
Когато знаех, вече беше късно
тревата след дъжда да се изправи.
Стъмни се. И сълзата ми се пръсна
в окото ми -
за да не те удави...
