Автор Тема: Петя Дубарова  (Прочетена 8792 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен me4tatelka

  • Професор и половина
  • **
  • Публикации: 6386
  • Пол: Жена
Петя Дубарова
« -: Април 11, 2007, 16:44:05 pm »

Петя Стойкова Дубарова (25.04.1962, Бургас - 04.12.1979, Бургас).

Учи в английската езикова гимназия в Бургас. Самоубива се ненавършила 17 години. Пише стихове от най-ранна детска възраст. Първите й публикации са във вестниците "Септемврийче" и "Народна младеж", в списанията "Родна реч" и "Младеж". Неин духовен наставник е поетът-преводач Григор Ленков.

През краткия си живот Петя Дубарова създава оригиналнипоетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния живот на 70-те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности - морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията, възвръщайки архетипния им смисъл и първичната им красота. Стиховете й разкриват духовния облик на едно поколение, нежелаещо да се примири с унификацията, лицемерието и лъжата. Несъгласието си с пошлостта и порока Дубарова изразява не само с лириката си, но и с отказа да бъде съучастничка в заблудите и фалша на едно деградиращо общество. [/color]

Доброта

Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.

 
Понякога съм толкова добра!...
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!

 
Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.

 
Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла

 
да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!

До утрото

Един далечен фар, като око на гларус,
напълнено със морска светлина,
повика ме при себе си.
Не зная -
да ида или тука да стоя.
Поглеждам към морето.
То люлее и себе си, и хиляди звезди
като златни отпечатъци от пръсти...
То моли ме при него да стоя.
Усещам как и мидите под мене
черупки и треви са ми постлали.
"Постой при нас! Със теб ни е добре!
Ний всички морски тайни ще ти кажем."
Къде да ида?
Толкова неща ме викът или молят да остана.
Дали при фара или тука да стоя
и с мидите добри да разговарям?
Дали със гларусите бели
или с чайките
да дишам на небето ветровете?
Дали пък да отида там, при рибите,
за да ми покажат своето плуване?
О, тука ще остана чак до утрото
и тихо ще изслушам този разказ
на мидите, постлали гърбовете си.
Не ще забравя да целуна фара
по челото, препълнено от блясъци.
Аз своето присъствие на птиците
поне до утрото ще предоставя.
Не ще обидя аз със отказ рибите
и с тях до утрото ще поиграя.


УБИЙСТВО

Едно пристанище изплю мазут.
Нахално сви очи и се захили.
Премина през морето тръпка студ,
закашля то, изопна сини жили.

Една вълна - красива и добра,
отровена полегна върху кея
и тъжни чайки с чайкови пера
закичиха и гроба и, и нея.

Морето не заспа до сутринта.
За мъртвата си рожба дълго плака...
Затвори във сърцето си скръбта
и утрото замислено дочака.

След туй дойдоха хората, и те
поискаха морето да им пее.
Поискаха гирлянди да плете
от бялата си пяна, да се смее.

Да бъде като пълна чаша с ром,
разпенена, но синя, силно синя,
да бъде пак красив и светъл дом
на слънце, на живот и на богини.

Но то мълчеше в сива светлина
и пареше му раната горчива -
красивата загинала вълна.
Отровата не спря да се разлива...

И чувстваше се как загива то
със рибите, с отровени делфини,
с хрилете им треперещи като
вибриране на водорасли фини.

И някой ден навъсен, студ суров
пристанището сиво ще облъхне,
под черна пяна като под покров
в нозете му морето ще издъхне.





[heart__] [heart__] [heart__] [heart__] [heart__]




 



« Последна редакция: Април 11, 2007, 16:45:56 pm от me4tatelka »







"Обожавам простите неща, те са последното убежище на сложните натури." /Оскар Уайлд/

Неактивен ivorysoul

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2478
  • Пол: Жена
  • No one is an island
Re: Петя Дубарова
« Отговор #1 -: Април 27, 2007, 10:44:14 am »
едни от любимите ми стихове на Петя Дубарова:

ТЪМНИ УЛИЦИ

Тъмни улици мрачно снагите си вият
и се сплитат на възел - замръзнал площад.
Цяла нощ ветрове настървено се бият
върху синята плът на студения град.

Боси стълбове, голи чешми осълзени,
побеснели от болка и ужас липи.
А далече, зад хиляди златни недели
ляга лятото в нечии длани да спи.

А далече, зад съботи нежнолилави
блика пак лунапарк топлодъхав неон.
И дървета край него, зелени и здрави,
стягат своя вълшебен, усмихнат кордон.

И на трите сезона студеното рамо
ще разбия с ръце на парчета от лед.
Аз не ще се оставя на времето само
да ме носи през дни, ту назад, ту напред.

Ще попадам в червено море от контролни
и сама ще достигам най-светлия бряг,
и със длани от студ зачервени и болни
ще рисувам аз лято в ронливия сняг.

И запазила свойта момичешка вяра,
ще достигна на лятото синята жар -
там, където ме чака добър като гара
моят малък неонов добър лунапарк.

ИЗГОНЕНИ ОТ ЧАС

Изгониха ни - бяхме невъзможни.
Смехът ни бе решил да ни е враг -
избухна между тестовте сложни,
разрошен и подкупващ. Даже как

завързваше добрите химикалки
с невидими конци, вълнуващ, син
и смеехме се просто неразбрали,
че не е лодка синият ни чин,

че и часовникът не е палячо
със смешен нос - голямата стрелка.
И чакахме звънеца ни - тръбача
(сами си го неракохме така).

Но строгият учител не усети
красивото на пъстрия ни смях,
приел ни в свойта алена планета,
далеч от всякаква тъга и страх.

Изгони ни - ний бяхме невъзможни.
Но в дните, в тебеширен прах,
в контролните, объркани и сложни,
аз пазя спомена за този смях!

06.05.1977

ДА СЪМ СЛЪНЧЕВО МОМИЧЕ

В дланите ми каца слънцето червено -
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам, щом издъхна уморена,
то - слънцето - със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.

ЕЛА СЕГА

Нагази голо лятото в морето.
Изхвърли всички мъртви водорасли.
Разстла нов пясък в дъното, където
седефите като деца са расли.
Изопна фарът мъжкото си тяло
и някакво желание се пукна
в окото му от блясък натежало...
. . . . . . . . .
С внезапен скок към дъното се мятам.
Гребат вода ръцете ми изкусни.
И сякаш дишам под водата
с амфибийни гърди, с делфински устни.
Под мен зелени кръгове светлеят,
но пулса ми нагоре се катери.
Пристанища в минор сиренно пеят.
От техните разтворени артерии
тече мазут, изтича смърт в морето.
Плачи ти, лято - бъдещо сираче!
Ела сега, спасителю поете,
не с лист и молив, не за да заплачем!
(Как лесно е да плачеш върху листа!)
Побързай, братко! Да заключим нека
отровата и силата нечиста,
която е обхванала човека!...







Let your soul be your pilot

Неактивен me4tatelka

  • Професор и половина
  • **
  • Публикации: 6386
  • Пол: Жена
Re: Петя Дубарова
« Отговор #2 -: Юни 25, 2007, 18:35:03 pm »
Аз и морето

Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.

 
Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.

 
Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.

 
Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере.


С дъжда

От спуканите вени на небето
потича неспокоен и студен,
съзира ме, заглежда се във мен,
с езици хладни близва ми лицето.

 
Той ту се свива в локва пред нозете,
треперещ като коте от вода,
ту бяла електрическа звезда
във него се оглежда като цвете.

 
Заслушвам се и чувам как над мене
със капки черни като вишнев сок
той удря по циментовия блок
и нещо му говори със звънтене.

 
Във тази нощ сама съм в тъмнината,
но нищо не навява самота,
защото е изкуство под дъжда
да можеш да говориш със водата.


 

"Обожавам простите неща, те са последното убежище на сложните натури." /Оскар Уайлд/

Неактивен meteor

  • Наказан
  • Master
  • *
  • Публикации: 1076
  • Пол: Мъж
  • д-р Ханибал Лектър
Re: Петя Дубарова
« Отговор #3 -: Декември 08, 2007, 15:37:40 pm »
Преди няколко дена, всъщност на 4.12. годишнината от смъртта на Петя Дубарова, посетих къщата - музей и присъствах на промоцията на стихосбирката "Четем и превеждаме Петя Дубарова". Мога да се похваля, че пръв като подарък получих книжката. Нямам думи да ви опиша емоцията, която преживях. Този ден ще го помня цял живот. Има някаква магия в тази къща, нещо вълшебно. Ако някой, някога реши, с най - голямо удоволствие бих го завел да си открадне малко вълшебство.
Ето от най - хубавите и стихове. Не мога да кажа, че ми е любим, понеже всичко от Петя ми е любимо.

Попитай детето: "Какво е живота?"
и вгледай се в ясните детски очи;
във тях ще проблесне учудена нота
и в отговор детският смях ще звучи.

"Какво е животът?" - попитай младежа.
Ще чуеш: "Това е красивия ден,
денят ми на младост, мечти и копнежи,
денят ми от слънце добро озарен!"

А старецът грохнал ще каже горещо:
"Обичам живота, красив, окрилен.
Животът е скъпото, святото нещо,
което отива си бавно от мен."

Със същите думи запитай тогава
поета и слушай добре:
"Животът това е, което остава
да диша, тупти и цъфти след смъртта."
Нека другите да внасят ред в хаоса.
Аз пък ще внасям хаос в реда.

Неактивен SavageGarden

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 3583
  • Пол: Жена
Re: Петя Дубарова
« Отговор #4 -: Февруари 06, 2008, 09:43:12 am »
И все пак го намери:)
Межу другото посещението в музея на тази поетеса беше наистина доста интересно и противно на очакванията ми някои прочетени стихове ми харесаха.
Играта е само игра,тя никога не може да бъде спечелена.Но никога не подценявай този,който прави крачка назад защото може и да се засилва!

Неактивен Lake_Lady

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1374
  • Пол: Жена
  • My Smooth Operator...
Re: Петя Дубарова
« Отговор #5 -: Февруари 06, 2008, 10:16:15 am »
Защо си си мислела, че няма да ти харесат?  :)
В прегръдката си ме събираш цялата и ме разпиляваш из Вселената...
http://www.vbox7.com/play:8854186b

Неактивен SavageGarden

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 3583
  • Пол: Жена
Re: Петя Дубарова
« Отговор #6 -: Февруари 06, 2008, 10:23:13 am »
Защо си си мислела, че няма да ти харесат?  :)
Една приятелка имаше да избира за часовете и по литература три стиха на Яворов и три на Петя Дубарова и ме помоли да и помогна.Дали защото не съм била в настроение тези на Петя Дубарова ми се сториха много скучни и не ми харесаха,но пък както казвам може и да съм се заблудила.Трябва да прегледам пак някои нейни произведения:)
Така и така ми е казано да я харесам  [lol]
Играта е само игра,тя никога не може да бъде спечелена.Но никога не подценявай този,който прави крачка назад защото може и да се засилва!

Неактивен Kiss`

  • Професор и половина
  • **
  • Публикации: 6261
  • Пол: Жена
  • 'cause on my love you can depend ...
Re: Петя Дубарова
« Отговор #7 -: Февруари 06, 2008, 22:42:13 pm »
Аз и морето

Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.

 
Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.

 
Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.

 
Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере.



Това е едно от любимите ми нейни стихотворения  [inlovee]
Също и тези :

    НОЩ НАД ГРАДА

        Когато нощем улиците жадно
        на стъпки хиляди шума изпият,
        изгрява месецът и става хладно.
        Студени струи плажовете мият.

        И месецът, като крило на птица,
        небето, звездното, гребе нататък
        и всяка от звездите е зеница,
        в морето скрила своя отпечатък.

        Помислило за риби то звездите,
        ги люшка като корабчета златни,
        поемат ги в ръцете си вълните
        и скриват ги във свойта необятност.


----------------------------------------------


Заключваха ме - счупвах всяка брава,
не чувствах как вината в мен тече!
А в сянката ми девствено лилава
се вливаше и сянка на момче.

Завръщам се! Вината ми огромна
ме стяга в своя чер невидим креп!
На дните ми от счупената стомна
изтичаше налятото от теб!

Прощаваш ли ми, мамо? Аз се връщам.
Пред теб! Неблагодарницата аз,
смутена и виновна, се превръщам
във стрък от тебе, в твой единствен час.

И ти ще видиш - никак не е късно,
свидетел ми е мъдрият Бургас.
И твойта радост, мамо ще възкръсне,
кълна ти се - виновницата аз!

1978





Има наистина страхотни стихотворения.. Жалко,че си е тръгнала прекалено рано от този свят,самоубила се е то заради нещо,заради,което не е била тя виновна.. [confused]


Не можеш да откриеш нови океани, ако нямаш куража да изгубиш брега от погледа си.

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Петя Дубарова
« Отговор #8 -: Февруари 16, 2009, 22:54:12 pm »
Да си горещ и снажен

Улицата бяла, като котешка опашка
исклам да подръпна за измръзналия край.
Вятърът разтегнал е момчешката си прашка,
с топки сняг захвърля ме, щастлив като през май.

Колко рядко виждала съм зимата такава!
Колко рядко виждала съм своя град такъв!
С улиците, снежните, луната като брава,
с жиците, опънати от бяла снежна връв.

Може би затуй ми става толкова горещо -
устните, косите ми изтръпват като сняг.
А да си горещ и снежен е чудесно нещо.
Да си цяла снежна, ала топла пак.
"Няма нищо по-голямо от малките неща...."

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Петя Дубарова
« Отговор #9 -: Февруари 16, 2009, 23:28:55 pm »
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
 [inlovee]
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!
"Няма нищо по-голямо от малките неща...."

Неактивен БОРОВИНКОВО СЛАДКО

  • Новак
  • *
  • Публикации: 44
Re: Петя Дубарова
« Отговор #10 -: Септември 03, 2009, 00:23:43 am »
Едни от любимите :
   
Момчета

Внезапно разклонили мъжки вени

и вдигнали широки рамене,

красиви и все още несмутени

от тихо женско "да" и тежко "не",

 

превръщате с ръцете си изкусни

един велосипед във две крила.

Неволно ли докоснете ни с устни,

изчезвате. Не чакате "ела",

 

отново ваши стъпки се преплитат

със нежните ни стъпки по брега.

Пред нас животът, сочен като пита,

дъхти на мед, непипван досега.

 

А някъде и дене ме сънува,

жадува ме, прозрачна като мед,

във стихове ме търси и рисува

един усмихнат, влюбен в мен поет.

 

И счупя ли със свойта обич бяла

на детството си приказния храм,

аз своя път със неговия сляла,

най-светлата си песен ще създам!



Зимна ваканция


Тя се стопи като сняг във косите ми,

като отрязана плитка умря.

Как да я върна? Задъхват се дните ми,

търсят я, гонят я мойте утра.

 

Във пещерата на своето щастие

образ и тайна заравям със сняг.

После учебници грабват очите ми.

Бързат контролни, връхлитат ме пак.

 

Мила ваканция, пазя те, имам те

в спомени, бухнали като лоза.

Пазя те в своя хербарий на зимата

като замръзнала малка сълза!