Автор Тема: Дамян Дамянов  (Прочетена 21559 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен GaLLeRy

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2535
  • Пол: Жена
  • ««I m lost without ur love»»
Дамян Дамянов
« -: Април 11, 2007, 12:12:18 pm »


  Дамян Дамянов е роден на 13 януари 1935 година в Сливен. Завършва гимназия в родния си град през 1953 година и българска филология в Софийския университет през 1961 година.През 60-те години  работи като литературен консултант във в. "Народна младеж", редактор в отдел "Поезия" на сп. "Пламък"
   За първи път публикува стихотворения през 1949 година във в. "Сливенско дело", а по-късно обнародва поетични творби в централния литературен печат.
   Дамян Дамянов е удостоен със званието Народен деятел на културата, лауреат е на Димитровска награда, а през 1997 година получава наградата "Иван Вазов" за цялостно литературно творчество.
   Негови са книгите със стихотворения "Очакване", "Лирика", Поема за щастието", "Коленича пред теб", "Пред олтара на слънцето", "И си отива лятото", "Като тревата", "Ти приличаш на сълза", "Ще има връщане", "Молба към света", "Вчера по същото време", "Гимназия "Родина", "Да бях хляб", "Ако нямаше огън", "До следващата смърт"; драматичната поема "Преди всичко любов", "Живей така, че..." - есета, импресии, силуети, "И моята България пътува" - лирична хроника, "Тетрадка по всичко" - в която са изложени възгледите на поета по някои проблеми, "Първо име на щастието" - страници от пътни бележки, "Таванът" - роман, и др.
   През 1963 година на руски език излиза книгата му "Пусть окно распахнется" в превод на М. Кудинов. Отделни творби на поета са публикувани в литературни издания на руски, белоруски, украински, унгарски и др. езици.
   Негова съпруга е поетесата Надежда Захариева. Има двама сина и една дъщеря.
   На 6 юни 1999 година в 6.45 ч големият български поет почина на 64 години във Военномедицинска академия -София.



Любов


Каква магия си, каква!
С какво необяснимо чудо
владееш цялото това
човечество? Върховна лудост
или върховна мъдрост си,
щом в своя порив, в свойта жажда
ти можеш да го покосиш,
тъй както можеш да го раждаш?
Чрез тебе съществува то.
Чрез теб родено, с теб умира.
Чрез теб душата му - листо
се носи тъжно из всемира.
И този цял всемир тъй тих,
и туй листо, и този вятър
ведно събрани - туй си ти!
Да, ти, едничката, която
си вред и всякаква - кълбо
от грешна плът и дух безплътен.
Чрез теб, безсмъртнице Любов,
дори смъртта е миг безсмъртен.


Гробище


Какво небе - усмивка на жена,
след огъня на любовта - спокойна.
Каква прозрачно-тънка тишина,
Като въздишка лека на покойник.
Минавам бавно. Кръст до кръст стърчи.
Еднакви! И пръстта под тях - еднаква.
Кой - честен, кой - нечестен, не личи.
Пръстта ги изравнила. И очаквам
да срещна своя гроб. Да, ей го там.
Баща ми, майка ми, макар на тясно
да спят в прегръдка, мръдват се едвам,
за да ми сторят помежду си място.
До тях присядам кротко на ръба,
цигара паля и им шепна тихо:
"Почакайте ме още... Не скърбя,
не ме е страх, но още два-три стиха
да си допиша и едно дете -
най-мъничкото - да си доотгледам,
и сам ще дойда..."
       Чуват ли ме те,
не ме ли чуват - няма знак. Последен
и тънък лъч - Като душа играй.
Какъв покой! Едната свещ пропуква...
Ах, ако има нейде божи рай,
дали пък този рай не ще е тука...

 
Ревност

Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим, прости.
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя
и да се влюбя. Тъкмо в теб!
До днес. Но днес, незнайно как тъй
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзирах аз.
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те загубя? -
си виках сам във адски страх.
Нима?! Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг.










No PaIn InSiDe... YoU`Re My PrOtEcTiOn

Неактивен SkitnicaVmoretO

  • Модератор
  • Master of disaster
  • *****
  • Публикации: 4176
  • Пол: Жена
  • I died to become immortal...
    • SkitnicaVmoretO
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #1 -: Април 13, 2007, 10:34:04 am »
Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!
"Светът ще свърши, казват, в огън,
а други - в лед.
Ако говорим за желание,
избирам огън без терзание.
Но ако пак му дойде ред
да мре, омраза съм поел
такава,
че и ледът за тази цел,
бих казал, става."

Робърт Фрост

Неактивен vanilla_g

  • surreal intention
  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 3465
  • Пол: Жена
    • Veritatem dies aperit'
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #2 -: Април 13, 2007, 16:48:39 pm »
Среднощна молитва

Събличай се, полека се събличай
със грацията дивна на русалка!
От себе си едно след друго свличай
прикритията нежни, ала малки
на свойта плът свенлива, но греховна.
Нима е грях тъй да те гледам, мила?
Нали от този вечен грях любовен
ний всички на света сме се родили?
Нали от този "грях", така наречен,
започва всъщност нашето начало?
Ако е грях, то този грях е вечен,
безсмъртен като смъртното ти тяло.
И като моето, което те обича,
което тръпне, чака и което...
Събличай се! Полека се събличай,
греха да видя и да го усетя,
в копнежа му да изгоря докрая...
На този свят горчив и толкоз мрачен
по-сладко чудо от това не зная:
жена, която се съблича в здрача...

Събличай се и ми свети със вечност.




Ела до мен...

Ела до мен с целувката безкрайна
на наште две обречени тела!
Ела! Като магия! Като тайна!
Ела, като безсмъртие ела!
Като звезда, умряла в изнемога
от сблъсъка на срещната звезда!
Ела! Изпепели ме в своя огън!
Сама стани на пепел! Но следа
подире ни в небето да остане!
И с нашта светлина тя да блести!
На нашто място да остане рана.
Но с друга светлина след нас огряна,
вселената ще ни обезсмърти.

"Когато се молиш на Бога, уповаваш се на Неговата милост. Когато се молиш на Дявола - това е сделка - можеш да поискаш всичко. Но в замяна трябва да обещаеш нещо; а Дяволът приема само един залог..."



Неактивен eScaPisT

  • Mary{}Jane
  • Многознайко
  • ****
  • Публикации: 373
  • Пол: Жена
  • At the back of the beyond
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #3 -: Април 15, 2007, 11:24:39 am »
Когато си помисля,че и ти
   ще си отидеш някой ден от мене
   и подир тебе пътните врати
   ще се полюшват празни и студени,
   и небесата ще се вкаменят,
   и птиците от скръб ще остареят,
   а аз ще стана празен кръстопът,
   по който само ветрове ще веят,
   едно небе ще смазва моя гръб,
   в гърдите си ще нося черен камък
   и хорските усмивки ще са скръб -
   когато си помисля,че те няма...
   Когато си помисля... Не, не, не!
   Но ти си тук - усещам те във здрача.
   Заспивайки на твойте колене,
   Ще се насмея и ще се наплача...
   Сърцето ми, събрано на юмрук,
   полека се отпуска в твоите пръсти...
   Да, ти си тук! Усещам, че си тук
   по утрото, което пак възкръсва.

                  *     *     *
Отивам си. Но моля те, не страдай!
Не се измъчвай и не се кори.
Не си виновна ти да стигна ада
и огънят му жив да ме гори.

Не си виновна ти, не си виновна!
Виновен е светът със хорски бяс,
със тази пяна мръсна и отровна,
изсипана зловещо между нас.

Виновно е навярно битието,
което изкопа между ни ров,
което в злоби, в сметки ни помете
и не остави място за любов.

Отивам си. Но ти не ме изпращай!
Бих всичко друго преживял, освен
разплаканите ти очи - две цеви страшни
със два куршума - две сълзи след мен.   
Destiny

Неактивен me4tatelka

  • Професор и половина
  • **
  • Публикации: 6386
  • Пол: Жена
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #4 -: Април 16, 2007, 16:22:27 pm »
ПИСМО ДО ТЕБ

Вдигни очи ! За мен вдигни очи !
Защо? Не питай ! Просто погледни ме !
Помилвай ме и просто помълчи ...
И ако искаш двама да мълчим.
Защо ? Не питай ! Ти ще разбереш -
загледай се в погледа ми влажен
очите, ако можеш да четеш,
очите, вместо мене ще ти кажат.
В тях блести сега една сълза,
а твоят смях е птичка под небето.
Ръцете ти са клонки на бреза,
а аз живях без сини небеса,
без пролети, без цъфнали надежди.
Очите ти са капчици роса,
в които небесата се оглеждат.
Лицето ти е цялото в светлина,
косите ти горят като житата.
А в моите нощи нямаше луна,
затуй израснах блед сред тъмнината,
затуй протягам смръзнали ръце
и жадно през очите ти надничам.
През тях се вижда твоето сърце
и затуй тъй много те обичам !


ПРИКАЗКА

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?

"Обожавам простите неща, те са последното убежище на сложните натури." /Оскар Уайлд/

Неактивен иринка

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 4069
  • Пол: Жена
  • Take it easy
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #5 -: Април 20, 2007, 11:44:15 am »
РЪКА ЗА ПРОШКА


Подавам ти я. Ето на - прости!
Протягам ти я за да се покая
за нещо, за което знаеш ти,
но за което аз, уви, не зная.
Виновен съм. За всичко в този свят
единият все в нещо съгрешил е,
единият - все в нещо виноват.
И този тук един съм аз. Прости ми.
Ти не прощаваш. Гордост. И тъга.
Вместо с любов, с ирония ме плискаш.
И моята протегната ръка
със празното пространство се здрависва.
Добре тогаз. Ще си я прибера.
Ще си я взема, щом не ти е нужна.
Но тази длан, била с теб и добра,
но тази длан, била с теб и нечужда,
един път непоета ли умре,
несрещната един път ли остане,
знай, няма вече никога да спре
и да понечи твоята да хване.
Отблъснеш ли я днес, то утре как
ще хвърлиш мост помежду теб и мене?
Не, не поемай моята ръка,
но да не стане някога така,
че да я търсиш в цялата вселена...

КАК СТАВА ТЪЙ...


Как става тъй, че почваме с любов,
за да преминем после към омраза
и нишките най-нежни в тел желязна
да навъртим в задушващо кълбо?
Как става тъй, че дом, събран със жар,
в килия най-студена се превръща,
тъмница става светлата ни къща,
любимият във нея - тъмничар!
Не само той - за теб, за него - ти!
Затворът - общ, присъдата ви - обща,
и онзи кръг неспирен, денонощен,
във който той и двама ви върти!
Какво излиза? - Не е брак, а мир...
Примирие сте сключили самички!
И стават брънки брачните халкички,
откъснати от общия синджир.
И тъй - дорде единият от вас,
синджира скъсал, литне безвъзвратно.
И споменът за него - късче златно -
на другия на пръста заблести...

ОТ ДНЕС НАТАТЪК


До днеска любовта ни беше тиха -
спокойна като лятната река
и като зима без свирепи вихри,
и като пролет, будна под снега.
И се въртяха пролети и зими.
Търкаляха се бавно нощ и ден.
А аз дори забравях, че те има,
защото беше винаги край мен.
Защото като сянка неотлъчна
ме следваше във лош и хубав час.
Чак днес разбирам колко било мъчно
без сянката си да живея аз.
От днес нататък като клон прекършен
аз ще те чакам сам насред света.
За всички любовта с раздяла свършва.
За мен и теб с раздяла почва тя.





Неактивен DEVIL_IN_HEAVEN

  • Модератор
  • Професор
  • *****
  • Публикации: 5686
  • Пол: Жена
  • Dum Spiro, Spero!
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #6 -: Май 28, 2007, 23:29:42 pm »
Девойката, която ми постла легло

По пътя ме настигна мрак,
планински вятър, силен мраз.
Замрежи всичко ситен сняг
и без подслон останах аз.

За щастие във моя смут
една девойка ме видя
и мило в своя дом приют
за през нощта ми даде тя.

Дълбоко и благодарих,
учтиво преклоних чело-
учтиво и се поклоних
с молба да ми даде легло.

Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и “лека нощ” ми пожела.

Когато до самия праг
със свещ в ръката тя дойде,
девойката замолих пак
възглавница да ми даде.

С възглавницата във ръка
се върна тя при мен за вчас.
Със таз възглавница-така
я взех в прегръдките си аз.

Тя трепна в моите ръце
и каза, като в мен се сви:
“О, ако има в теб сърце,
моминството ми остави.”

Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело.
С ухайни устни беше таз,
която ми постла легло.

Бе хладен нежния и крак
и кръгла малката и гръд:
две малки, бели преспи сняг,
навявани в тоя таен кът.

Целувах милото лице,
косите и от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.

И пред разсъмване почти,
за път когато бях готов:
“О, ти, опропасти ме ти"-
ми каза моята любов.

Целунах скъпото лице,
очите, пълни със тъгa,
и казах:"Тия две ръце
ще ми постилат отсега.”

Тогаз тя взе една игла
и дълго ши през тоя ден.
Сама до хладните стъкла
тя риза шиеше за мен.

Години има оттогаз,
бледнее бялото чело.
Но все по-скъпа ми е таз,
която ми постла легло.
Здравей!

Исках само да ти се извиня за дългото си отсъствие. Не бях готова да ти пиша. Днес се събудих. И открих, че дишам. Спомних си, че ми липсваш. И ето, родиха се няколко стиха...

angel4e_f

  • Гост
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #7 -: Май 29, 2007, 23:07:55 pm »
Безпътен

Защо дошла си, любима?
Какво търсиш от скитник без сърце?
Нима мислиш, че в животът ми любов има?
Не виждаш ли - лъжец съм с кървави ръце.

Ръцете свои ти недей разперва,
прегръдката не ще ме стопли...
Добрината до душата ми цял живот се изкатерва,
но без помощ... оттекват само жални вопли...

Устните не свивай,
моята целувка пълна е с омраза,
разочарованието си не скривай...
ненавистта е призрачна зараза...

Сърцето си как може да ми подариш?
Без да усетя с него ще се подиграя.
След всичко зло вярваш ли, че мрака в мен ще нарушиш...
Не вярвай... за греховете си не ще се никога разкая.

***
Какво в душата ми стана?
Небето пропада върху мен...
В любов ми се обрече, мила... до края тук остана
и в лято превърна моя ден студен...

***
И аз сърце съм имал,
макар че цял живот другите крадях...
Чуждото щастие съм взимал
и от това все по-нещастен бях.

Ти, мила, подари ми мъничко прегръдка,
стопли чуждото, зло сърце...
А от гърдите ми изтръгна се мъчителна въздишка
и сълзите обляха белязаното ми със срам лице...

angel4e_f

  • Гост
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #8 -: Май 29, 2007, 23:08:18 pm »
ИНТИМНО
Не ме допускай толкоз близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен
Ех, вярно е, даленото гнети
но за това пък близкото погубва!
Щом искаш да съм тво, далеч ме дръж -
Далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
Разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една "Мадона" от Рембранд
Погледната от близичко е грозна
И целия и гений и талант
Е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
Която отдалеч е рай вълшебен
Отблизо ти се вужда буца пръст -
Пръст, във която ний сте легнем с тебе…

angel4e_f

  • Гост
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #9 -: Май 29, 2007, 23:08:58 pm »
КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш ..


--------------------------------------------

Когато те измислих се уплаших !
Творение от поетичен дим,
създание от слабостта ми страшна,
дошло мен - силния да победи !
Когато те измислих, цял изтръпнах :
не сън - жена родена от жена,
решила с обич свята и престъпна
да ме превърне цял в развалина !
Когато те измислих се побърках :
като вандал със крясък зъл и див,
ти влезе в мен, обра ме като църква.
Но твойта кражба аз благослових.
Да, свята да си, обич огнекрила !
Грабежът ти бе страшен, но свещен
мъжът е в най-голямата си сила
когато е от слабост победен.

angel4e_f

  • Гост
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #10 -: Май 29, 2007, 23:09:35 pm »
ЛУННА СОНАТА
В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.

-------------------------------------------

МОЯ НОВА ГОДИНА
Във тази чудна бяла нощ къде си?
И тази нощ ли ме оставяш сам?
Годината на теб какво донесе?
На мене ли? Подарък най-голям...
Една торба със мъка пак остави
годината под моята елха
от мъката аз песни ще направя,
от сълзите - на римите смеха!
Но песните ми няма да са тъжни -
до хората ще стигат без скръбта -
поетите - те винаги са длъжни
да не показват сълзи пред света!
Самички свойте сълзи да изпият
дори в новогодишния си тост
и хамлетовска мъдрост да разкрият
на хората всевечния въпрос:
"Да бъдем ли?..."
Защо пък да не бъдем?
Та в бъдното са нашите очи,
макар светът понявга да ни пъди
и глътнатият залък да горчи!...
Годините ще спират като гости,
но ние ще оставаме след тях,
защото се обичахме по-просто
и всяка скръб обръщахме на смях!...
Във тази чудна бяла нощ къде си?
Годината на теб какво донесе? 

angel4e_f

  • Гост
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #11 -: Май 29, 2007, 23:10:21 pm »
ПИСМО
Бих ти изпратил писмо без адрес.
И аз знам, че ще получиш писмото.
То ще стигне при тебе нощес
или днес, но ще стигне, защото
този вятър, ту тих ту свиреп,
тези птици, с лъчи по крилата
са приятели с мен и с теб,
и по тях, и по тях ще го пратя.
Ако вятърът се умори,
ако птиците хвърлят писмото,
от ръцете на хора добри
то ще стигне до теб - не защото
сме единствени хора в света,
не защото света ни познава,
а защото приел любовта
от сърце на сърце я предава! 

----------------------------------------

Прости ми!

Виновен съм – разбрах,
постъпих, като мъничко дете,
неволно с теб се подиграх,
но размислих за постъпката добре.

Ти ме обичаш – зная,
защото те обичам аз,
затова – без да се колебая,
прошка искам в този час.

Разбирам, че ти е трудно
милосърдно да постъпиш сега,
постъпката ми беше неразумна,
но съжалявам за това.

Извини ме, моя скъпа,
аз грешник съм – ти знаеш,
понякога постъпвам тъпо,
но вече на това ще сложа края.

Обичам те, съкровище голямо,
обичам твойто скъпо име
и кротко ще ти кажа само:
Мила, моля те, прости ми!

angel4e_f

  • Гост
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #12 -: Май 29, 2007, 23:11:23 pm »
Спокойствие, пари, уют и слава ...
Какво ли друго липсваше ми още ?
Земята под нозете ми бе здрава,
безветрено - небето в мойте нощи.
Живеех, трупах.... Докато във мрака
усетих във гръдта си страшна яма :
Очи захлюпих, изведнъж заплаках
аз всичко имах, само тебе нямах !
Любов велика птица полудяла,
ти трябваше да дойдеш с велика сила
да възкресиш душата ми умряла
праха й да сметеш от нейните крила.
Ти трябваше с дихание горещо
да я опариш цяла в тъмнината
за да усетя над камари вещи,
че съм последен просяк на земята. 


-----------------------------------------------

ПРИКАЗКА ЗА ТАЙНАТА ВРАТА
Ти за мен бе тайнствена врата,
тайнствен ключ аз исках да намеря,
който да отваря в любовта
най-добре залостените двери.
Като принц от приказките сам
търсих в пещерата великана,
ключ да ми даде от твоя храм,
но заключен храмът си остана.
Но нима вълшебства трябват тук ?
... Като стар крадец, като разбойник
най-накрай заблъсках с юмрук,
но вратата се затегна двойно.
Ти за мен бе тайствена врата,
сложих върху бравата ръката
като във просъница разбрах,
че била отключена вратата...
Не, не била тъй вълшебна тя
окована с катинари тежки,
чакала човешката врата,
да я стоплят дланите човешки.
« Последна редакция: Май 29, 2007, 23:12:55 pm от angel4e_f »

angel4e_f

  • Гост
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #13 -: Май 29, 2007, 23:14:00 pm »
СРЕЩА
С тебе ни събра случайността,
А можеше нима да се разминем ?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.
Ти щеше да останеш непознат,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.

---------------------------------------

КЪСНО

Защо си тук сега, едва сега?
Защо чак днес със погледа си, с тоя,
със който някога пропъди ме така,
че аз с години бягах, цял - тъга,
се сещам да ми кажеш: "Аз съм твоя!"
Защо чак днес, кажи, защо чак днес
се сещаш пак за любовта ми стара?
Тя бе до теб, но ти с нехаен жест
вместо в сърцето си да я поканиш - "влез!",
вратата и затръшна с толкоз ярост.
Тогаз бе лято... С думи и снага
и аз бях пленен. Ти бе също лятна.
Сега е вече есен. За кога?
Не виждаш ли - наблизо е снега.
До теб. До мен. И пътя към вратата
полека-лека ще затрупа той.
И с него - нас. И двамата. До пояс.
Защо едва сега си тук? Защо? Защо?
И да си моя днес, не съм аз твой.
Снегът е мой. И преспата му - моя.
Ах, късно си се сетила. И път
отдавна помежду ни няма.
Кога му беше времето, светът
гореше в зной. Днес иде с бяс снегът.
Преди да ни е скрил той, скрий се...
Късно!

angel4e_f

  • Гост
Re: Дамян Дамянов
« Отговор #14 -: Май 29, 2007, 23:14:46 pm »
Ти не ме обичаш, не ме жалиш,
може би съм малко некрасив ?
И от страст примряла, ти ме галиш,
свела погледа си мълчалив.
Аз към теб не съм ни груб, ни нежен,
скъпа моя, с чувствено сърце.
Разкажи ми за мъжете предни.
Колко устни помниш ? И ръце ?
Знам, това са сенки, отлетели,
без да те възпламенят поне.
Много колене са те люлели,
а сега - и мойте колене.
Нека някой друг да търсят вечно
тез очи, замрежени от страст,
а потънал в скъпата далечност,
всъщност малко те обичам аз...
Тая връзка, лека и нетрайна,
не зове съдба за теб и мен.
Както срещата ни бе случайна,
тъй ще си отида някой ден.
И по своя път нелек и мрачен
ще поемеш пак, но помни -
нецелуваните не закачай,
необичалите не мами.
И когато в уличката нощна
за любов друг някой ти шепти,
може там и аз да се разхождам
и тогава ще ме видиш ти.
Скрила се зад неговото рамо,
с лек поклон във тоя късен час
"Добър вечер !" - ще ми кажеш само
"Добър вечер, мис!"- ще кажа аз.
И не ще ме нищо в теб привлича,
и не ще се натъжа дори.
Който е обичал-не обича,
който е угаснал-не гори.