В синеоката вечер пробудена,
там, където е всичко разбулено
от кометни опашки оплетени,
някой чете стиховете ми...
Идва изгрев и в жълтата стая
се промъква окото на чая,
а над тънката книжка приведен е
този, който чете стиховете ми...
После взема писалка и листи,
нещо почва да пише и мисли,
и се нижат спонтанни послания
по- красиви от мойте писания...
И усещам след време-година
как ще зърна аз негова книга
и от мрак до зори край кометите
ще ми сгряват очите куплетите...