КАК се живее с такава обида?!
Никой не пита, никой не знае.
Допуснах от страх за теб да си идеш,
А всъщност, всъщност,това не желаех.
Обичах те много, но пък допуснах
Други хора да влизат в нашия свят
И влака житейски с тебе изпуснах,
А връщане, връщане няма назад...
Как много боли - боли ме за тебе
За мечтите ни като пясъчни кули
И нося те още – дълбоко скрит в мене
И плача, и чакам те още... не чу ли?!
Всички имаме по една история – преди много години (около 10) срещнах мъжа на живота си. Той беше красив, синеок, висок, мъжкар... Пет години деляхме живота си, но те бяха кошмарни. Много хора (родители) се намесиха в отношенията ни – разделяха ни религии, приятели, задължения, снобарство... И аз се уморих – от лъжи, от преструвки, от скандали, от суета... Предадох се и съжалявам... Сега, малко повече от 5 години по-късно, все още изтръпвам при мисълта за него, все още го сънувам. Сега се чуваме чат-пат, пишем си чат-пат, обичаме се чат-пат... Разделени сме, не се виждаме. Ттой има свое семейство, а аз – мое. Не бива да рушим живота си повече (накъде ли повече?!), но не бива и да лъжем половинките си и затова само скришом разменяме някоя дума. Днес сме в един и същи град, почти на миг разстояние, но то е огромно и не преодолимо...