Валят кокичета...
Превръщат се в снежинки
и върху устните ми бледи
се топят.
Умирайки ухаят все по-силно.
Най-нежен е умиращият цвят.
Ноември е.Обичам тази зима.
Дори, когато с пръсти -хладен лед
се рови в мислите ми-
бавно, непростимо
и връзва чувствата ми.
Има нрав проклет.
По нещо си приличаме и зная,
че няма начин да и изменя.
Дори, когато гневна я ругая,
тя има свое място в мен. Търпя...
Кокичета сънувам всяка вечер.
От този аромат боли глава.
По цялото легло ги пръсвам. Плача.
Лепя с мастило счупена душа.
Рисувам и очички и се смея.
Над себе си, над думата"любов".
Да бъда кротка кукла не умея.
Да бъдеш мой не беше ти готов.
Душата ти е айсберг и ме мрази.
Не мога да я стопля. Не успях.
Опитах се, но нищо не опазих.
И всяко мое чувство беше грях.
Сега не зная има ли надежда,
от грозни думи плащеница си уших.
Да бъда мъченица ми отреждаш,
да бъда твоя, себе си убих.
