Ти често посвещаваше ми песни...
и думите ти там изглеждаха тъй лесни
изречени да бъдат, даже подарени...
но никога не ги изрече смел пред мене...
Ти често с лирика говореше ми ... пред тълпата.
И хвалеше се, че аз ще съм Жената...
А насаме оставахме ли беше тъй студен
сякаш за пръв път чуваше за мен...
И в онзи ден дъждовен,
когато написа поредния си стих тъжовен,
роза малка без бодли
намери вместо мен до тебе да лежи,
а до нея пък бележка
и ти помисли си, че е някоя поредна смешка...
Но листчето, попито със сълзи,
теб винеше - вече не мълчи...
И прочете "Сбогом, обич моя,
аз тъй и не успях да бъда твоя..."
Китарата бавно заплака за мен...
но ти беше вече спомен забранен...