Прошка след прошка,
грях след грях,
накрая наистина вече замрях...
пречупен и смачкан... не издържах...
На парчета сянката ми разби,
и пръсна ги навън...
а там от небето тъгата вали...
Прогони ме нали?
А аз просто тръгнах си... уви...
Сега вървя и чувам стъпки,
никого не виждам вече-
само две сенки- изкуствено- безплътни...
една до друга, ала толкова далече...
Към мене пак вървиш и брод намираш,
но мостът нестабилно клати се... внимавай...
потрошен бе от тебе доста пъти...
внимавай да не паднеш... да не се удавиш...
Между нас, мостове много- от спомени-
някои са с изтънели прогнили въжета,
други- с дъски от обич и болка отронени,
а някъде далече- от силни, здрави дървета.
И тези, последните мостове,
от сълзи и усмивки, скърцат натежали,
но аз пак през тях ще се връщам...
да поседя над бездната- с мисли избледняли...
Ще се облягам на перилата без да мисля дори
и с часове обърната назад ще гледам-
мисълта ми в надежда дъските ще прогори,
но тези мостове, да се срутят не могат...
И сигурна в тяхната цялост,
ще оставам без глас и без плът...
на пепел ще ставам и с вятърно тяло
сама ще поемам без тебе на път...
Болката спомените замъглява-
избледняват...
въжетата се изпаряват
и здравото се разболява,
и внезапно здравото дори умира...
Обич, сълзи, усмивки, смях и мечти-
мостовете помежду ни това ги крепи...
Ръка днес ти подавам,
не я отхвърляй- хвани я здраво,
с последни сили я протягам,
за последно и никога вече... може би с право...
Връщай се по мостовете, докато са там,
защото кога изсечени ще бъдат-
дали от мен, дали от теб- не знам...
да се срутят спомените ни сами не могат,
но ние можем да ги сринем само с "поглед"...
By Don_NUTSO & Vanilla_g