Тази вечер
phibi
Напускайки бавно града,
сред звезди, шума тази вечер
с теб вървим ръка за ръка
толкова близо, а толкоз далече.
И сякаш години делят ни от теб,
какъвто беше, преди да те срещна
в този хаос, могъщ и нелеп,
в тази луда реалност погрешна.
И сякаш години делят ни от мен,
каквато бях, когато ме срещна
в този свят, на бързо скроен,
в тази действителност смешна.
Но загърбили смело града,
през звезди, шума тази вечер
с теб вървим ръка във ръка
такива, каквито сме вече...
Не разбра
phibi
Ти пак повтаряш същите неща
и мислиш си, аз пак не чувам.
До болка взирам се в нощта,
а ти крещиш, че пак бълнувам.
Обиждаш ме, ругаеш, пак виниш.
Но спри... достатъчно ме хули...
и наранен опитва се да ме раниш.
Не ме видя... не можеше... а чу ли
как аз мълчах, за да говориш?
Студена бях, за да ме разтопиш,
отказвах ти с копнеж да спориш,
изгарях те, прогарях те, за да гориш.
За да преминеш, аз се спрях,
решетки сложих, за да ги строшиш.
Не непристъпна, твоя бях,
погрешна бях... Но ти грешиш.
И пак повтаряш своите неща.
И казваш ми, аз пак не чувам.
Не се ли уморихме от това?
Поглеждам те.
Прегръщам те.
И те целувам.
Обичам те.
Но си отивам.
Само-дива
phibi
Сама съм, да, и тъй съм „дива” –
каква ли още ме нарече? –
а пак съм аз, и пак „красива”,
„прекрасна” съм, но тъй далече
от онзи идеал на клечка,
от съвършената жена момиче...
Нима това сега е пречка?
Нима сега си тъй различен?
Очите ми не са небесно сини –
какво пък, и през тези виждам.
Не нося кожи и коприни,
не съм модел, не им завиждам,
престореният свят ме отвращава,
не мога „умно” да се смея...
Но ти го знаеше, че съм такава,
че тези „тайни” не умея.
Така че този път е „сбогом” –
не си ми нужен да съм жива.
Върви си, да, без теб ще мога.
Нали все пак съм само-дива.
***
Zatoichi
Отново на ръбатата койка,
в полусън лежа бездиханен
и поглъщам мрака без упойка
и снова в кошмар идеален...
Тишина наоколо се сипе
във прегръдка от ониксов хлад,
а без жалост кожата ми щипе
непознат и непрестанен глад...
Но тишината ми някой смути
и по мраморния коридор,
започна чужда сянка да пълзи
към обречения ми затвор...
Так,так,так - към моята килия -
алени токове - так,так,так...
В тъмното не мога да се скрия!
Аз самият съм треперещ мрак!
И от мен нощта се сякаш свлече,
щом взриви се във светлинен ад
вратата,и ласкав глас ми рече:
"Ела,свърши вечния ти глад!"...
Отлъчен
Zatoichi
Дали от гордост прекомерна,
дали от блян изпепелен,
превръщам се в мъгла имагинерна,
с лик обърнат - огледално изкривен...
И вървя сред отражения измъчен
и звучи една присъда...
Небето бях,земя ще бъда,
а присъдата - отлъчен!
Дали заради слава мимолетна,
дали заради честолюбие горчиво,
отломка е мечтата ми заветна,
а слънцето е със луната сиво...
И плувам в сън дълбок и злъчен
и звучи една присъда...
Орелът бях,дърво ще бъда,
а присъдата - отлъчен!
Пречупих сърповете на дъгата
между прошка,съвест и грях,
прегърнах силно самотата
и себе си,себе си разпилях!...
От цветно отчаяние съм облъчен,
но звучи си същата присъда...
Бях усмивката,сълза ще бъда,
а присъдата - отлъчен!
...
