Дамян Дамянов
Кошмарен век на атомни виелици,
на зли ракети и човешки лов!
И в него - ти - тъй смешна отживелица!
И в него - ти - нещастнице, Любов!
Ах, как жестоко, тъжно и обречено
звучиш във тези тъй железни дни,
когато нелюбовното човечество
говори не със ласки, а с войни!
Ти искаш с нежност да спасиш живота ни.
Назад! Металът ще те сгази с бяс!
И теб, и всички твои донкихотовци,
между които първият съм аз!
Какво от туй! На риск, велика армийо!
Родила всичко в своя порив висш,
света създала - нежния, коварния,
ти само можеш днес да го спасиш!
Със силата безкрайна на сърцето си,
със нежността, създала векове!
Без теб би празна литнала ракетата
към дваж по-празни, мъртви светове.
Посвещение
Веселин Ханчев
За да останеш, за да си потеребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина,
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък, непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат,
и всяка мисъл в тебе да остане
като загаснал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено да дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата, и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.
Дамян Дамянов - Отивам си...
Отивам си. Но моля те, не страдай!
Не се измъчвай и не се кори!
Не си виновна ти да стигна ада
и огънят му жив да ме гори.
Не си виновна ти, не си виновна!
Виновен е светът със хорски бяс,
със тази пяна мръсна и отровна,
изсипана зловещо между нас.
Виновно е навярно битието,
което изкопа между ни ров,
което в злоби, в сметки ни помете
и не остави място за любов.
Отивам си. Но ти не ме изпращай!
Бих всичко друго преживял, освен
разплаканите ти очи - две цеви страшни
със два куршума - две сълзи след мен.
и нещо от тук...
На брат ми
phibi
С теб е толкова различно.
Еднакви сме, а всъщност не.
Обиждаме се, всичко ни е лично,
все нещо ще делим на две.
Защото ти осъден си
старите играчки да дочупваш,
да носиш вехти пелени
и моите уроци да доучваш,
да бъдеш вечно второто дете,
в грешките на първото да се препъваш
и пак с раздрани колене
колелото на живота да завърташ.
Съдбата ни така реши.
Но живота си за тебе давам.
А времето греши –
в очите ти не остарявам...