Стихотворението, което обърна настроението Ви на 180 градуса?

[angel4e_f]

СВАТБА

BLUE_ROSE

Тя е толкова красива с бялата си рокля.
А те гледа през небе от болка и тъга.
Мен ме няма. Няма ме, за Бога!
Всъщност права е... аз пак съм там.

Искам да запомня прелестта й! Този ден.
Косите й, ангелско руси и нежни.
Букетът й - за следващата булка натъкмен...
усмивката й ... щастие небрежно!
 
На първият ви танц... Не трепери.
Вълнението в мен със жажда нова спира!
Танцувай с нея! Този миг запомни!
Защото със него по малко умирам.

Целуни я сега, когато е твоя пред мен и пред Бога.
Ще се сбогувам. Затварям очи!
Всичко е свършено. Празната обич
в мен ще изтлее... Няма сълзи!
 
Църквата рухва. Обетът ти пада отронен
от моята скръб... Излишно се страхуваме, нали?
И мисълта ... че с теб ще бъдем само спомен...
днес е истина. Не ме плаши!

Вземи си залеза. Отнеси го при нея.
Тя е щастливка. Бог така е пожелал.
Всяка болка ... има дълбока, висша идея...
Аз те изгубих. Дано си разбрал.

[angel4e_f]

Дамянов-Не си отивай

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!


ПИСМО

Бих ти изпратил писмо без адрес.
И аз знам, че ще получиш писмото.
То ще стигне при тебе нощес
или днес, но ще стигне, защото
този вятър, ту тих ту свиреп,
тези птици, с лъчи по крилата
са приятели с мен и с теб,
и по тях, и по тях ще го пратя.
Ако вятърът се умори,
ако птиците хвърлят писмото,
от ръцете на хора добри
то ще стигне до теб - не защото
сме единствени хора в света,
не защото света ни познава,
а защото приел любовта
от сърце на сърце я предава! 

П.П Аз ако трябва да изреждам ,май както съм тръгнала всички на Дамянов ще ги изредя...

[Gentiana]

Жестоко за двама

Иля Велчев
............................
Бутилка стар коняк,

За по-изискано.

Пет приказки

за мода и за друго.

Един изтъркан виц.

Полуусмивка.

Открадната целувка,

първа. . .

Дежурното "Недей" на женски глас,

с което всъщност те повикват.

Две бели фигури

от страст.

Интимното око

на синя лампа.

И сладка топлина

на полумрак,

на голото легло,

на тиха музика.

А после -

неизменната цигара.

Дими цигарата за двама,

като жестока рана тлее.

Почуква вече празната касета.

Вие.

И всичко свършва.

Обичам те - ми казваш ти

със своя неуверен глас.

И молиш ме, настойчиво, страхливо,

да ти повторя същото и аз?

Обичам те -

но как да ти го кажа

в тази тишина.

Лъжа, защо ти е лъжата?

Целувам те,

но тебе ли целувам?

Лежа до теб, коса в коса,

прегръщам те и те забравям.

И не че има

някоя конкретно друга,

и не че ти

си хлътнала по мене,

а просто бе

поредната игра,

с която търсехме

любимия,

любимата,

и се отдалечавахме

завинаги от тях.

 
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=271&WorkID=9971&Level=1

[BLUE_ROSE]

Dumpster - Болка в промоция


Отровните хапове присядат в стомаха ми.
Сега ще си изсвиря погребалния марш.
По пианото тече кръвта от ръката ми,
но на мен ми харесва този пейзаж.
Като че ли гледам на света от различен ракурс.
Размисъл - кога ли тялото ще загине...
записан съм за участие в смъртоносен конкурс...
Дано този път не ми се размине!!!
Какво е това, по дяволите... Ангел небесен!
Какво ли ще си помисли, ако ме види на вратата обесен...
Какво и какво е това тяло - лимфа, кръв, органи, фекалии.
... може би е по-добре от затвора на Кали.
Но нищо, нека страдам - това е също емоция,
болка на килограм, болка във литри, болка в промоция.

******************************************************

ranenia skorpion - Мръзне възрастна жена...


       Там пред Шератън хотела...
       в тези дни на бури и вихрушки...
       една жена съдбата си приела...
       мръэне и продава теменужки...


        В злоба сърцата си обвили...
       хора гледат я свирепо...
       а тя продава мирно карамфили..                 
       на мястото попаднала нелепо...


       Децата й не взимат мерки...
       да избавят майка си от тука...
       за нея просто двете щерки...
       не виждат в щастието пролука...


      Потънала жена в терзания,проблеми...
      чака мъж ухаещ на "Рефан" ...
      да плати за купените хризантеми..               
      увити за любимата в целуфан...


     Една жена от старост трудно крачи...
     с букетчета в ръка тя клета,
     вика и подканва минувачи...
     да си купят от жълтите лалета...             


     Тече напред живота устремено...
     и следва своя вечен график...
     пешеходци преминават на зелено,
     шофьори псуват попаднали в трафик...


     След време в разкази и прози...
     ще опише някои странстващ бард...
     как жена продавала е рози...
      на оживен от хора булевард...


     Там зад паркингът открит...
      почива  през кратки интервали...
      и клечки пали от кибрит...
      студа от себе си да свали...


      Кокичета , фрезии , лияни...             
      продаваха се от старата цветарка...
      бяха те в светлина обляни...
      с различен цвят и специфична шарка...



      Нижат се дните като в броеница...
      отмерваики съшествуването земно...
      на една унила българска старица...
      останала сама с цветето последно...

 *****************************************************      
 ilusia - На сестра ми...
 
Спи спокойно малка моя...
спи....
аз над тебе бдя...
очите ти с целувка нежно ще даря
спи...
В страна на сънища иди...
и щастлива там бъди....
Гняв безсилен сега ме обладава
че теб немога да спася...
вкопчи се във живота малка моя
аз над тебе бдя...
цялата си любов на тебе ще  даря
твоя съм.. на тебе ще се обрека
Бори се малка моя аз с тебе съм
живей.. гори....пилей
живей !
Смъртта дори аз ще преборя..
за тебе ще се боря...
Не ще оставя те сама...не...
През огън и през живи клади
през барикади от сълзи
моита нежност на тебе ще даря...
спи спокойно ......

[Tajni4ka_:(]

Ревност-Дамян Дамянов


Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те изгубя? -
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!

*******

Не зная кой е автора на това,но много го обичам:

ПРОСЯК

Пред портите на храма бял,
чиито двори сид огражда-
седеше просяк побелял
от глад страдание и жажда-
''Хляб''-молеше гласът му слаб
и смърт го мореше зловеща!
О,някой камък вместо хляб
подхвърли в празната му шепа...
Така и аз те молех отпреди
за обич чиста и голяма...
Така и ти възнагради
надеждата ми със измама....

***************

И още е дно,което дори ме разплаква,но не знам на кого е:

Аз искам много неща да ти кажа.
Мислех дълго преди да реша...
Да говоря ли с теб или даже....
все едно,по-добре да мълча!
Да мълча и да страдам,
когато имам нужда да бъдеш до мен.
Да споделям с тебе тъгата и радостта на щастливия ден!
Но ти никога няма да разбереш как изпращах те с тъжни очи!
Чаках нещо да кажеш,че нещо все ти тежи....
Как желая и в теб да запаля оня огън що в мене гори!
Да обичаш не значи да имаш,а да даваш макар да боли!!!!

[angel4e_f]

ranenia skorpion - Мръзне възрастна жена...


       Там пред Шератън хотела...
       в тези дни на бури и вихрушки...
       една жена съдбата си приела...
       мръэне и продава теменужки...


        В злоба сърцата си обвили...
       хора гледат я свирепо...
       а тя продава мирно карамфили..                 
       на мястото попаднала нелепо...


       Децата й не взимат мерки...
       да избавят майка си от тука...
       за нея просто двете щерки...
       не виждат в щастието пролука...


      Потънала жена в терзания,проблеми...
      чака мъж ухаещ на "Рефан" ...
      да плати за купените хризантеми..               
      увити за любимата в целуфан...


     Една жена от старост трудно крачи...
     с букетчета в ръка тя клета,
     вика и подканва минувачи...
     да си купят от жълтите лалета...             


     Тече напред живота устремено...
     и следва своя вечен график...
     пешеходци преминават на зелено,
     шофьори псуват попаднали в трафик...


     След време в разкази и прози...
     ще опише някои странстващ бард...
     как жена продавала е рози...
      на оживен от хора булевард...


     Там зад паркингът открит...
      почива  през кратки интервали...
      и клечки пали от кибрит...
      студа от себе си да свали...


      Кокичета , фрезии , лияни...             
      продаваха се от старата цветарка...
      бяха те в светлина обляни...
      с различен цвят и специфична шарка...



      Нижат се дните като в броеница...
      отмерваики съшествуването земно...
      на една унила българска старица...
      останала сама с цветето последно...

[SavageGarden]

Яворов-Видения

Небе - куршумена безкрайност - отразено
през ледена кора в куршумени води.
Самотен коленичил на леда, смутено
през него гледам аз: ни слънце, ни звезди, -
ни ден, ни нощ, - безцветен здрач - мъгла. Безцветни,
край отражението мое сенки рой
минуват и не спират: сенки мимолетни,
залутани безцелно, жадни за покой.
Аз виждам своя образ там: изпод водите
държат подводни храсти в кървави бодли
челото изранено. Съскащи и зли,
през моите уста на хаоса змиите
подават сноп езици. Камък там лежи,
и камък остър на гърдите ми тежи.
Не съм аз там - не съм това - не съм! . . . Безцветни
край сянката ми шетат сенки рой,
залутани безцелно, жадни за покой. . .
Минуват сенки: в погледите мимолетни
и съжаление и уплах се чете.
Минуват, заминуват и не спират те.

[CraZy`ADDicTeD]

Не ме целувай даже на раздяла,
за сбогом не подавай ми ръка,
защото любовта е отлетяла,
защото няма обич на света!
Не слагай огън в раната гореща,
която в сърцето ми гори.
Недей да споменаваш първата ни среща,
не вливай в очите ми сълзи!
Кажи ми ти-чия вина беше?
И кой потъпка наща любов?
И кой потъпка така ласкавите срещи?
И за раздяла кой ли бе готов?!?

[I`Hate`you]

Слаба...може би

Автор:Катина Иванова


И нямам вече чувства...воля...
сърцето ми не бие в този час
и смисъл аз не виждам да се боря,
предавам се...живот не искам аз...

С живота борих се достойно,
понасях удари...камшици зли,
препятствия прескачах аз безстрашно,
градих си собствени и истински мечти...

Но всеки смъртен има свои граници...предели...
и безсилен във момент на болка пада в пропастта,
губи свойте чувства за живот копнели
и умира във ръцете на нещастната съдба...

И спасение единствено аз виждам,
живота с него аз ще победя
и болката във мен завинаги ще я отпратя,
черна жрица ще съм на смъртта...

И слаба може би изглеждам във очите Ви...
наистина...може и да е така,
но смелост се изисква, за да станеш
добър приятел на смъртта...

Въжето си окачвам...
                    няма болка...
                              няма и тъга....

[Kiss`]

Обожавам тези стихчета !! 

Самота

Тя беше толкова красива-
С черни очи и дълга коса,
Умна и приказлива,
Но винаги се чувстваше сама.
По всяко време беше с усмивка и хората виждаха само това.
Истинската й същност не се опитваха да разкрият и тя беше сама във тълпа.
По природа бе мила и добра.
Всички дподеляха проблемите си с нея.
Търсеха разбиране и топлота.
Помагаше им с готовност и щастлива бе от това.
Но никой не виждаше как малко по малко гаснеше тя,
Болна бе от болестта, наречена самота.
Ден след ден посърваше нейната красота,
А слепи бяха хората за нейната тъга.
Продължаваше усмихната да бъде през деня,
Горещи сълзи проливаше, скрита в нощта.
И така започна тя да се крие в тъмнина.
През деня бе изкуствено щастлива,
Лъчите на слънцето за нея бяха решетки,
А мракът бе свобода,
Светлината се превърна в пролятие,
А луната бе символ на радостта.
Лека по лека затвори се в себе си тя,
Светът започваше с вечерта,
Завършваше, когато дойде утринта
С първия лъч омразна светлина.
Живееше в собствения, но измислен свят,
Споделяше всичко с луната,
Обгърната от гъстия мрак
И целуваща се с самотата.
Дяволска бе тази целувка,
Целувка с ангелска красота,
Нежност преливаше от тази милувка,
Но тя беше бягство от реалността.
Не усещаше, а може би не искаше да усети,
Че вървеше бавно, но сигурно към смъртта.
Всеки знае, че дявалите са ангели проклети,
А тя прокле се сама.
И така продължаваше всичко, минаваха дните в очакване на вечерта,
Животът за нея започна да губи смисъл и тя поиска смъртта.
Една нощ незабелязано излезе.
Знаеше къде отива – към нейната скала.
Това бе любимата й място.
Изгледът от нея беше несравнима красота.
Толкова близо бяха звездите,
А от всяка по-ярко блестеше луната,
Вятърът разпиляваше й косите
И тя тръгна към ръба на скалата.
В очите й вече нямаше сълзи,
Искрено щастлива беше сега.
Блестяха разпилените коси,
А от мечтата делеше я крачка една.
Погледна за последно небето,
Усмихна се на нощта,
Пристъпи напред и летейки извика:
“Сбогом самота!”

-------------------------------------------------------------

Ще бъда клетва върху грешните ти устни
която ден и нощ ще ги гори
Ще бъда трепет в нощите ти пусти
сълза издайна в твоите очи

Ще бъда зов в душата ти жарава
и див кипнеж във твоето сърце
Ще бъда чужда щом ме пожелаеш
и твоя щом от мен се отречеш

Ще бъда сън когато не сънуваш
и ярък лъч когато ти се спи
Ще бъда блян когато ме жадуваш
и сол във раната когато те боли

Ще бъда зной в прохладните ти нощи
и леден студ във летните ти дни
Ще бъда песен неизпята още
стена ще съм пред твоите мечти

Ще бъда тук когато теб те няма
и ще избягам щом се доближиш
Ще бъда истината в твоята измама
Ще съм кошмарът в който ще гориш


-------------------------------------------------------------

Ти виждал ли си как умира птица ?!
Изчезва бавно в гаснещия дим,уплашена,
но болката отрича,впила нокти в празния простор студен.
С писък как раздира небесата.
Предава се .... и гасне като свещ.
Така замря у мене светлината с надеждата
да бъда някой ден до теб.
А вярвал си някога в момиче,
в което да се вричаш и кълнеш ?!
Да знаеш, че до гроб ще го обичаш,
да нямаш съвест да се предадеш.
Веднъж повярвах, чувствах, чe обичам,
потърсих в тебе онзи мой копнеж,
вълшебни думи мислех, че изричам,
но всичко се оказа чужд копнеж.
Ти виждал ли си как умира птица ?!
Сега се молиш, искаш да я върнеш,
но мъртва тя лежи в моята душа.
Дори и не потръпна.
Забравил бе, че птицата е ЛЮБОВТА !!

-------------------------------------------------------------

[|-tigar4e-|]

"ОТ ТАТКО
Дори когато си тъжна,
пак страшно красива си ти -
могъл ли бих да те лъжа
и да обсебя твойте дни?!

Теб няма те, няма те вече
и аз съм за винаги сам,
само малкото наше човече
ще бъде човекът голям.

Ще буди сънят ни,
тогава с големите черни очи
ще пита тате и мама
къде са щастливите дни.

Тогава мечтите ще бъдат
да няма тъжен живот,
да има какво да се сбъдне,
да има, наистина, Бог.

А аз ще го търся, О, Него!
Ще погледна даже във мен
и всичко, когато изгубя,
не ще съм разорен.

Ще пазя за теб обичта си,
ще пазя за мен светлина,
на малката оставям съня си
да порасне красива жена.

И там някога, вече,
когато ме свали старостта,
моето малко човече
ще каже... красива съдба.

Той е имал любима красива,
той е имал своя мечта,
обичал е страстно и диво,
дарил е на мен любовта...

Ще целуне косите ми бели,
ще каже: "Аз те разбрах"
и тогава, съвсем полудели,...
ще кажем: " Просто съдба ".


Посветено на Мария и Росица, които събраха човека и Бога в себе си! "

Незнам на кой е стихчето но Мария беше моя съученичка и когато го прочетох от съвсем непознат човек наистина в мен нещо се преобърна 

[KiLLinG||Sun]

Отново...

...
 Ето пак стоя в нощта,обгърната в самота.
Стоя и плача в мрака и сърцето ми ранено тебе чака.
Чакам да ме стоплиш ти и със устни жарки да изтриеш моите сълзи .
Но отново не идваш, отново не звъниш...отново и отново само лъжи ми говориш ти...!

Това е само една малка част от стихотворението което ме впечетли до такава степен че да ме разплаче...

[hide`and`seek]

Над гроба тих лети врабче
и сянката му долу пада.
То беше весело момче -
най-веселото във отряда.

То опваше едно въже
и люлка правеше с усмивка,
когато строгите мъже
мълчаха, спрели на почивка.

Тъгата слизаше при тях,
умората им беше близка.
И се люлееше с размах
самотно кърпената ризка.

То свиреше с едно листо
и литваше кадънка плаха.

Безгрижно смееше се то,
когато всичките мълчаха.

Ала за първи път веднъж
във тъмното пропука пушка
и като мачта падна мъж
и оглуши света вихрушка

А то заби в пръстта глава,
уплашено от враговете,
и шеговито след това
му се присмиваха мъжете.
Завито в нечие палто,
то зъзнеше като под стряха.

За първи път мълчеше то,
когато всичките се смяха.

Мълчеше то.
И осем дни
изминаха.
И бой отново.
И враг от четири страни.
И страшно свирещо олово.

Момчето стреляше без страх
в сражението мълчаливо
и само неговият смях
звучеше странно и щастливо.

И после секна изведнъж...
И цялата земя утихна.
Над него се наведе мъж,
но то дори не се усмихна.

И то не питаше: защо?,
когато къща му сковаха.

За първи път мълчеше то,
когато всичките мълчаха.

Как бързо времето тече.
Нима е славата награда?
То беше весело момче -
най-веселото от отряда.

Недялко Йорданов

[ProstoAz]

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя -

вратите не залоствай.

 

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам -

ще те целуна и ще си отида.

          НИКОЛА ВАПЦАРОВ

[Devil`s Bride]

Недялко Йорданов

ТИЙНЕЙДЖЪРСКА ПЕСЕН

На младостта ни лодката отплува,
реката на живота си тече
и виждам във дъжда да се целуват
едно момиче и едно момче.

Ръцете й - разнежени и тънки -
като венец на мокрия му врат.
Здравей, любов, облечена във дънки,
здравей, надежда в тоз объркан свят!

Във нас отдавна всичко е изстинало,
жестоко гледат нашите очи.
Треперим пак пред утрешното минало,
а вчерашното бъдеще горчи.

А те вървят във свойто светло кралство -
единственото кралство на света.
Вървят с великолепното нахалство
на непукизма и на младостта.

Като светулки в днешната тъмница
през локвите, през уличната кал
върви една тийнейджърка - кралица,
прегърнала тийнейджърския крал.

На масата си аз ще ги поканя
да не изстине обедът готов.
Със хляб и песен аз ще ги нахраня,
а те ще ме нахранят със любов.

1997 г

 


ЩАСТИЕ

Толкова дълго те търсихме... И съдбоносно.
Щастие... щастийце... Криеш се, миличко, знам.
Тъкмо те видим... Тъкмо едва те докоснем...
Тъкмо те хванем... и няма те... няма те там...

Шапка невидимка... Как ли изглеждаш тогава?
Всъщност какво си?.. Не подозирам дори...
Дълъг живот?.. И любов?.. И успехи?.. И слава?..
Много приятели?.. Много и много пари?..

Колко години... И всяка с това ни сурвака.
Земни неща... Мили боже, това ли е то?
Ах, покажи се на светло... Съвсем преди мрака.
Щастийце... Миличко... Пак ли се криеш...Защо?

Може би ти си наоколо... Без да го знаем.
Живи сме още... Изнервени... Стари... И зли...
Дай ни се... Все пак... За малко... На края... На заем...
Утре, например... Когато снегът завали...

Ето те... Идваш... Аз чувам гласчето ти звънко...
Хитрият поглед... Малката умна глава...
Двете опашки на ластик...Вратленцето тънко...
Господи, колко сме глупави... Ти си това...