Автор Тема: Стихотворението, което обърна настроението Ви на 180 градуса?  (Прочетена 143677 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен ivalenny

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1376
  • Пол: Жена
  • ~Следвам само сърцето си!~
МОЛИТВА ЗА СЪБУЖДАНЕ
                           

                                             На Тинка
 

В тази мелница тежка – Земята,

Мелничарят-Живот не почива.

Денонощно чували премята,

не пропуска стопанин и нива.

 

Не унивай, съпруго, с въздишки

за това, че редът ни се бави.

Даже в кратките нощни затишия

Мелничарят не ни е забравил.

 

Триста мелници бавно дояждат

всяко зърно на дните ни зрели!…

Но брашното се сипе на сажди…

Може би е от мислите бели?…

 

…Нощ, осъмнала в човка на славей…

Безпризорно, премръзнало утро…

Спят децата ни. Тихичко ставай –

да си смелим надежда за утре…

 Ванилин Гавраилов

Неактивен Mistic

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 3539
  • Пол: Мъж
VERS L'ENNUI*

 

Йон Хуаристи


 
 

 
but who is that on the other side of you?**

 

Тогава бе светът. Изглеждаше огромен.
В самия край на лятото, тъй сладостно
беше открилото се време, неотменна светлината.
 

Между боровата гора и реката бяха градинките:
откъслеците, сяти с царевица и с бакла,
блестяха струпани под златото на юни.

 
Да изобретяваш всеки ден нещата, да попиваш
слънцето, да търсиш имената на щуреца, пясъка,
на дъхавия копър и на рака, кварца.
 

И връщането: вечерта ни отдаваше на съня
по селски пътища от прах и стрита шлака,
покорни на прииждащите гласове на преумората.


Но аз те чувствах. Ти вървеше с мене,
ангел на скуката, братко, хвърлящ сянката си
върху къпините, твоята отвратителна сянка.

 

Неактивен Sexy_Scorpionka

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2210
  • Пол: Жена
  • The show must go on!
Една майка
By BLUE_ROSE

До моят гроб една жена донася всяка вечер,
една открадната от Рая теменужка... бледа...
Стои безмълвна, нещо тихичко за бъдещето шепне...
И все към снимката му, с празен поглед гледа.

Мирише на сладкиши, на боровинки и канела.
Изпекла му е пак любимите... не ги забравя...
И якето му, под ръка е взела...
защото вечер може да му стане хладно.

Заглажда всеки път с треперещи ръце до мен пръстта...
Такава нежна ласка... за толкова студени дни.
Да бъде майка преданна, дори и след смъртта...
Един порой от вечност... която толкова боли...

Откъснала поредната му теменужка...
Ще дойде ли?! Очакваме я... както той ...така и аз...
Ще каже ли по нещичко за утре...
Ще носи ли онези... боровинкови неща...?

При мен отдавна никой не е идвал... Прорастнаха тревите...
и името ми върху кръста избледня...
Но тя и за мен, с онази нежност подрежда свещите...
с онази любов, и за мене отронва сълза...

Понякога казва тиха молитва, и разкъсва между нас тишината.
После си тръгва, стопява се във топлия мрак...
И малката бледа теменужка, остава да шепне с листата си...
до утре... до следващия път, до новото идване...пак...

Но мина много време... преди да проумея защо...
до мен, вместо него, се издигаше една печална, каменна жена...
Сега разбирам....това не беше само нашият дом...
А също и нейн ... и на моята майка... и на всяка една...

Всички ние се нуждаем от някого, а ако го нямаме заспиваме с мисълта, че някога ще го открием.

solitude

  • Гост
" Ти ме остави и пое по своя път.
Мислех, че трябва да скърбя за теб и да
въздигна твоя самотен образ като златна
песен в сърцето си.
Но, о, зла участ, времето е кратко!

Година след година младостта повяхва;
дните на пролетта отлитат;крехките цветя
гаснат безследно и мъдрецат ме
предупреждава, че животът е само капчица
роса върху листец на лотос.
Нима да се откажа от всичко туй, за да
се взирам след онази, която ми обърна гръб!
Това би било глупаво и грубо, защото
времето е кратко.

Тогаз, елате вие, о, дъждовни мои нощи,
със звънливи стъпки; засмей се моя златна
есен; ела безгрижен мой април, пилей
целувките си.
Ела и ти, и ти, и ти ли идваш?
Любими мои, вие знаете, че всички сме
смъртни. не е разумно да разбивам сърцето
си заради тази, която ми отнема своето
сърце. Защото времето е кратко.

Приятно е да седна в ъгъла да
размишлявам и да пиша в рими, че ти за мен
си всичко на света.
Възвишено е да прегърна мъката си и
да реша, че ще съм безутешен.
Но през вратата ми наднича ново лице
и вдига очите си към моите очи.
И аз не мога да не избърша сълзите и
да не променя гласа на песента си.
Защото времето е кратко.
    Робиндранат Тагор

vOsYcHnA_pRiNcEsA

  • Гост
Не знам кой е авторът... но ме разтърси дълбоко и реших да го споделя с вас!



Сълзите си във синьото мастило ще удавя...
от тръпнещата болка ще извая плачещ стих!
Сред буквите отронени ще искам да забравя,
че някога обичах... че мъка вместо радост пих!

Над смачканото листче дълго ще будувам...
светулките ще гаснат в погледа ми замъглен,
но могат ли очите ми отново да сънуват...
когато теб те няма вече... ти не си до мен!?

Надраскана душата ми от острото перо...
от думи парещи до сива пепел обгорена...
в безсънни нощи ще ридае, свита на кълбо,
изваяла от мъката си плачеща поема...

solitude

  • Гост
Цената на доверието

Така съм създадена,
че предпочитам
да се усмихна, вместо да се намръщя.
Да погаля- вместо да ударя.
Да повярвам щом ме погледнат в очите

Много пъти са ме лъгали
Дори най-скъпите, най-близките.
Обичта ми са тъпкали
с думи са ме оплитали
и пак ме гледаха в очите.

Може още сто пъти да ме излъжат
Нека.
Едно не искам: заради стоте измами
веднъж да не повярвам само
на очите, които наистина
са били искрени.
     Станка Пенчева

Неактивен {dulgokoska}

  • Гений
  • ****
  • Публикации: 8771
  • Пол: Жена
  • Няма нищо по-голямо от малките неща.
    • `Квiти в волоссi`
Принцът малък,от прозореца погледна
розата цъфтяща в тишина,
тъжно се усмихна и,въздъхвайки приседна,
мислейки за чудната й светлина.
Живееше той във своя вятърен дворец,
живееше и с неясния копнеж,
че тоз един едничък за душата му живец,
ще остане в тъмнината вечна свещ.
Самотен бе,но разбираше чудесно,
че винаги ще гледа розичката от далеч.
Да излезе и да я откъсне,ще е лесно,
но нивга същото не ще бъде веч.


Zatoichi
"- Как ты с ним справляешься?
- Я его люблю."


Неактивен Sexy_Scorpionka

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2210
  • Пол: Жена
  • The show must go on!
By BLUE_ROSE

Годишнина

Днес по сухите ми длани,
набраздяват се сълзите.
Двадесет години станаха!
(Никога за теб да питам!)
Срещам дъщеря ти,
млада ,прелестно красива
като птица...
Ходи леко,
вятъра на стъпките припява...
Има твоя пламък във зениците.
(Има твоята усмивка.)
И не мога да не се запитам
трябваше ли твоето момиче
да е моя дъщеря...
И на двама ни по малко да прилича!
Не!
Така е съвършенна тя!
Понякога си спомням забраненото.
Годините ми натежаха.
Дните прежда нетъкана,
в нови тайни ме оплитаха.

И по сухите ми длани
набраздяват се сълзите ми....


Всички ние се нуждаем от някого, а ако го нямаме заспиваме с мисълта, че някога ще го открием.

Неактивен ranenia skorpion

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1455
Не е мое....
Но  неизвестният му автор , заслужава адмирации...






Вълк

Тежка нощ се спуска над земята.
Скверна тишина се стели над земята.
Жалостни отблясъци със цвят на кръв пролята,
капят жално сякаш са от рана на луната.
Режещият вятър дори се е смълчал.
И как не би? Когато брат брата е предал...
Вълчи стъпки криволичат през преспите от студ сковани.
Оставени от лапи нявга силни и могъщи, но сега във кървища обляни.
Със козина от кръв и скреж сплъстена.
И плът от студ, тъга и гняв безсилен вледенена,
върви вълк ранен без път и без посока,
а раната му във сърцето става от дълбока по-дълбока.
До вчера живота си с другар безценен бе делил,
с вълчица снежно-бяла, стройна и със поглед мил.
Тя бе приятел верен и в лов и във безгрижните игри,
във люта битка и във поражение дори.
За нея дори и със мечок се бе сразил...
И живота си за нейният със радост би сменил.
Но дните весели, безгрижни отлетяха,
и времена на студ и глад в едно се сляха.
Седмици на ред се скитаха из гори от студ невиждан замръзени,
без надежда за живот, но все-още от зимата коварна несломени.
Но когато и последната капчица живот бе на път безвъзвратно да се изцеди,
се натъкнаха на така желаните, от плячката следи.
И със сили от гладът болезнен удвоени,
те тръгнаха по дирите в снега издаен уловени.
Скоро след това се озоваха на мъничка поляна,
а на сред нея - плячката мечтана.
Забравили опасности и всякакво внимание
те се хвърлиха със стръв върху мъртвото създание.
Но шум тревожен в реалността ги върна,
и радостта в заплаха той превърна-
враждебна глутница от вълци прегладнелии
те по дирете еленски се подвели.
Глутнтницата бързо ги обгърна,
и от надеждата за бягство ги отвърна.
Вълкът зъбите оголи и към земята се снижи,
без надежда на атаките да издържи...
Иведнъж усети, че вълчицата към глутницата се промъкна,
и надеждата му за живот завинаги помръкна.
С катранен мрак изпълниха му се очитеи
ярсота му надделя вовеки над сълзите.
Със сили от яроста пламтяща удвоени,
атакува вълците от гладът болезнен озлобени.
Водача пдана пръв от зъбите му покосен,
с поглед празен и същевременно безкрайно удивен.
Със злобен рев сред вълците останали
се хвърлии надеждите им за победа лесна на часа разхвърли.
Десетки рани той във битката получи,
но нито една да го повали не случи.
Ордите вълчи постепенно оредяха
и кървища и трупове по земята се разтлаха.
Алените краски обагриха снега искрящо бял,
оскверниха почвата, за топла ласка залиняла.
Яростта поддържаше тялото на вълка от живота изнурен,
извисил се над труповете на противника му победен.
Единствено вълчицата се бе спасила,
като подло, под трупът на един от вълците се бе укрила,
надяваки се вълка да подмине тялото й, притиснато от кървавия труп в земята.
Но бе подценила миризмата си до болка му позната...
Вълкът отмести трупа от снежно-бялата вълчица,
готова да пренебрегне пламналата в нея, предателска искрица.
Изви глава, оставяйки врата си без никаква защита,
предлагайки прошка на вълчицата позорно свита.
А тя дебнейки сгодния момент за подлия си план,
с цялата си злоба сключи челюсти, затваряйки смъртоносния капан...
Но от яростта си заслепена,
не успя да захапе животворната му вена.
От себе си той рязко я отхвърли,
изненадан от омразата с която тя му се нахвърли.
А вълчицата отново го нападна,
но този път покосена от зъбите му падна...
Вълкът разбра, че смисъла живота си загуби
и чувството за празнота във него се пробуди.
С морна крачка и без цел той към съдбата си потегли,
усещайки смъртта как към своите обятия го тегли.
За него живота краските си бе загубил,
без другаря му измамно верен, който лично бе погубил.
Часове на ред вървя вълкът през полята заледени,
в кърваво-червено от луната оцветени.
Със сетни сили в преспите се той излегна,
нечувана умора клепките налегна,
волята му за живот напълно го напусна,
и последен дъх устата му изпусна...
"И само ТАМ един прозорец свети ...
сред цялата космична тъмнина,
сега те викат - хиляди планети,
но ти се връщаш .... вечно у дома... "

Неактивен lovesnoopdogg666

  • Експерт
  • *****
  • Публикации: 673
  • Пол: Жена
  • Любовта оправдава средствата...
Човекът,който не подписа
(Радой Ралин)

Във този стар квартал,където

побратимява всички бедността

и още непроходило,детето

си знае участта,

където всеки другия познава

колко грехове и ризи притежава-

където всеки чака биднина добра,

подписа мало и голямо

срещу войната!За мира!




Един едничък само

не беше подписа си дал!

Как може!Срам за целия квартал.

И тръгнахме с обидено сърце,

издирих ме го.Блъснахме вратата.




Човекът нямаше ръце.

Той бил инвалид от войната.
Подбирай внимателно делата си, защото ти ще живееш със спомените си.

Неактивен Doro_Teia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 17
  • Пол: Жена
Ако
Ръдиард Киплинг

Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен – не сееш клевети;
или намразен – злоба не спотайваш;
но… ни премъдър, ни пресвят си ти;
Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш Краха – зъл предател
 –еднакво със Триумфа – стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка – и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв – и почнеш нов градеж;
Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани –
и изхабени – да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: “Влезте в крак!”
Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца – своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой – ще бъдеш Мъж!
Няма невъзможни неща... има недостатъчно искани !!!

Неактивен SkitnicaVmoretO

  • Модератор
  • Master of disaster
  • *****
  • Публикации: 4176
  • Пол: Жена
  • I died to become immortal...
    • SkitnicaVmoretO
Може би най-въздействащия стих, който съм чела в живота си  [inlovee]

ДОБРИ ЖОТЕВ

Балада за  единака
Изсмука слънцето снега от урвите.
Пропъди на веявиците воя.
Дъхти на пръст, на размразена пръст,
на корени, на злак, Вълчице моя!

Усещаш ли?... В земята бродят сокове.
По жилите пробягват жадни тръпки.
Бъди добра - не ме оставяй сам,
сред нощите ме мамят чужди стъпки.
А идат нощи, нощи! Неочаквано
замайват ноздрите нивя орани.
Далечно биле с неусещан дъх
гори гърдите като прясна рана.

Не чуваш ли? От бездната на нощите
долитат гласове. Зове усоя,
зоват листа. Не ме оставяй сам,
не ме оставяй сам, Вълчице моя!
В такива нощи сплетените повици
притягат гърлото ми в огнен спазъм,
изтръгват вой, сто века неумрял, изтръгват зов, сто века неизказан.
На моя зов вълчица нейде в тъмното
отвръща премаляла и ме мами.
Отвръща друга, трета... И към тях
като насън повежда ме кръвта ми.

Тогава ти ме спри с милувки-мълнии!
Не спра ли, оглушал от повика и воя,
при себе си със нокти ме задръж,
със зъби ме задръж, Вълчице моя!
"Светът ще свърши, казват, в огън,
а други - в лед.
Ако говорим за желание,
избирам огън без терзание.
Но ако пак му дойде ред
да мре, омраза съм поел
такава,
че и ледът за тази цел,
бих казал, става."

Робърт Фрост

Неактивен lovesnoopdogg666

  • Експерт
  • *****
  • Публикации: 673
  • Пол: Жена
  • Любовта оправдава средствата...
 [a taka] наистина е много хубаво.......
« Последна редакция: Май 05, 2007, 09:50:11 am от DEVIL_IN_HEAVEN »
Подбирай внимателно делата си, защото ти ще живееш със спомените си.

Неактивен AkashA

  • Многознайко
  • ****
  • Публикации: 438
  • Пол: Жена
  • Изисквай невъзможното за да постигнеш максималното
ПРИКАЗКА ЗА СТАРИТЕ НЕЩА


С торба, тояга и лула,
която кротичко догаря,
се спуща в нощната мъгла
по улицата вехтошаря.


Той скитал е от праг на праг,
с тояжката сметта е ровил,
докато старата торба
натегнала като олово.

Сега вървят едва-едва
сред мрака спътниците двама -
старикът с клюмнала глава
и тежката торба на рамо.

Мълчат и крачат, а край тях
нещата стари оживяват.
Ах, непотребните неща
как тъжно знаят да разправят!

Те шепнат в уличния здрач
за малкото дете умряло,
за майката, която с плач
обувчиците му продала.

За палтото с пробит ръкав
на безработния отчаян,
платило хлябът му корав
и голата таванска стая.

За момъкът, убит в града,
от вражия куршум пронизан,
и за пияния стражар,
продал продупчената риза.

За стария зелен леген
и за ръцете посинели,
които прали нощ и ден,
но участта си не изпрали...

Ах, непотребните неща
как тъжно знаят да разправят!
Те шепнат тихо през нощта
и вехтошарят придружават.

И той върви с приведен гръб,
понесъл не торба на рамо,
а цялата човешка скръб,
и от земята по-голяма.

Behind His Mask,          Where Did He Go,         The Clown Is Dead,
He Was Only Human,    No Laughter In Heaven,  The Laughter Is Gone,
A Person Who Feels     Where Did He Go,           The Clown Is Dead,
Like You And Me.        Where Did He Stay?       A Life's On The Run.

...

angel4e_f

  • Гост
Пясъчно

Бушуващи емоции
ме разпиляват
далеч в пустинята на тъмнината...
А ирисите ми са деформирани -
не различават
нюансите на споделеността и самотата.
Под нощните воали
се себеразкривам,
със нестинарски танц прогонвам грозотата.
От лутане в безкрайното
премръзвам и така заспивам
и жива съм единствено заради шепота на тишината.
Вериги от въпроси плътно
ме обвиват,
а отговорите дали са пасващ ключ за катинара....
Реките на съзнанието ми
буйни са, преливат,
но вярата ми като тънка свещ догаря пред олтара.
Отдавна търся входа
на сърцето,
за да се вмъкна и да посадя усещане за знойно лято.
Намерих само изхода
и той е там където
погребах любовта си, теб и всичко свято....