Стихотворението, което обърна настроението Ви на 180 градуса?

[kalista]

Уоу
П.П. И аз й следя нещата в блога Доста вдъхновяващ е

[иринка]

Уиски с Черноглед

Да, така е.
Пак си прав. За всичко.
(Пък и ми стои да съм ти черна.)
Драскай хикса в черния ти списък,
сбръчкан не от влага -
от неверници.
Не сгреши и този път - овца съм.
Черната, сред стадото от вълци,
дето вЪлната си сменя (нравствено)
лъжейки те, че ”добре дошъл си!”
Казвам ти – така е! Аз съм лоша,
както всички лоши преди мене.
(Как пък все и все на тебе, Боже,
падат се такива - черногледи?!)
Предпазѝ се - аз не съм и стока.
Доволен ли си, че „не си виновен”?
И овчата ми кожа не помогна.
(Овцата най-овца е по Гергьовден.)
Пак позна: аз „плюя зад гърба ти”
и стискам черна лента във ръцете;
черпя се със твоите съдружници
и подписвам сделка с враговете!
Разкри ме - дебнех как да те завържа
за себе си - приятелство "това е",
а параноята ти, че те лъжа
напълно оправдана е, да знаеш!
И аз (все пак - жена съм) те ранявам -
така че – отсечи го отведнъж:
че черна съм; подмолна; заблуждавам;
ужасна съм... и че дори... съм мъж!!!
За всичко прав си!
Пъхай ме отдолу
под знаменателя, наречен „кучки”
и, обиден, чакай да те моля
пак приятелски да ми се случиш,
но...
Истината знаем. Тя е друга.
(Убива ме. На тебе... ти убива.)
Прав си, драги, да ме правиш луда,
когато истината ти е крива
и Болката те кара да ме тъпчеш,
с надеждата (за теб - необходима!),
че с черна котка ще ти мина пътя.
... съжалявам.

Няма да ти мина.
автор: lorsa
източник:www.hulite.net

[mariana_fairy]

Никулден

На кръстове разпъвам сивите си дни,
подреждам ги, и колко странно,
С чер молив и с по две черти
изпращам всекидневието гадно.
И днес от бялата чиния
ме гледа злобно пържената риба,
Гръбнака й изваждам и редя
на него дните счерна фиба.
Поредната нещастна рибя кост,
а котката напразно чака.
Редовно тя като неканен гост
вечерята ми се опитва да озлапа.
Но щом открадна тя гръбнака
с разпънатите мои страхове,
горчиво, гладна тя заплака,
че календарът хич не се яде.
Павлина Николова

[Unforgotten`feeling`f]

ПАТЕНТ
       на М

Питаш дали и другите
съм обичала така.
Не. Няма две любови.
Нека другите кръстят чувствата си
както пожелаят.
Аз твърдя: само ние се обичаме
само този път.
Един лингвист ми каза:
Ескимосите нямат дума за лед.
Има син лед, бял лед, прозрачен лед,
сух лед и всякакъв друг.
Питаш ги: Как казвате лед изобщо?
Покажи ни го, казват, и ще го назовем.
Защото в света няма лед изобщо,
и няма абстрактен огън.

Аз твърдя: само ние се обичаме
само този път.
Другите да си намерят дума.


Автор:Ина Григорова

[me4tatelka]

Есенно
 
Не, не идвай, когато съм зимна –
(сякаш студ е сковал и душата ми!),
и след всичките грешки отминали
ще мълчи заскрежена вратата ми...
И не идвай, когато съм пролетна –
(и мечтите от юг се завръщат),
а небето над моите полети
само мен, само мен ще прегръща!
Не търси ме във лятото, няма ме,
(на щурците ще кажа къде съм),
и облечена в спомени само
ще заспивам във нечия песен...
Но когато съм есенно-лунна,
ти ела, намери ме във мрака,
и тогава ще кажа без думи
колко есенно мога да чакам...
Ветровете във мен ще копнеят
да заспиват във твоите стъпки,
и мъглите ми тихо да сгрееш
само с твоите топли прегръдки...
А пък колко съм есенно-лунна...
Звездопадно-валяща почти!
И съм твоя, разбра ли? Целувай ме,
чак до края на всичките дни...
 
irini

[mariana_fairy]

УЧАСТ

Аз не съм твоя мъж. За беда.
Чудодейство не ми е присъщо,
нито ходя среднощ по вода,
ни водата във вино превръщам.

Аз не съм твоя верен съпруг
Нему вричай се... сенчица птича.
Аз съм пролетен вятър в олук,
който вихрите зимни съблича.

И не следвам пресветлия дълг –
дом и челяд приживе да кътам,
щом у мене вие някакъв вълк
и те чака отвънка на пътя.

И в света по-ужасен от степ
не ме блазни досадната участ:
да развъждам вълчета със теб
или лунни сонати да уча.

Не, не съм твоя мъж. И не съм
покровител на чужди огнища.
Аз обичам по-кратко от гръм.
Не очаквай от мен друго нищо.

Само миг, още миг помълчи.
Слез в душата ми. Хлътвай на голо.
А след туй безпощадно с очи
ме застреляй, щом хукна надолу.

Ивайло Терзийски

[user_f]

Без заглавие.

Не виждам смисъл в нищо.
Защо съществуваме ние?
Защо съществува всичко?
Каква е разликата между Нищо и Всичко?
В един момент мислиш, че нямаш нищо,а всъщност имаш всичко..
Или изглежда, че имаш всичко, а осъзнаваш, че нямаш всичко, или поне достатъчното.
А колко е достатъчното?
Терзаеш се за материално,
така и за нематериално.
Искаш да печелиш, да притежаваш.
Да споделяш и да получаваш.
Да запомниш и да забравиш.
И в един момент нищо вече няма смисъл.
Дали ще даваш или ще взимаш.
Защо го има всичко, но тъй е разпиляно.
Това, което искаш е далече.
И докато го гониш осъзнаваш,
че можеш и без него.
Тогава тръгваш пак след нещо друго..
А ако ли не,
когато някой ден го стигнеш,
виждаш, че е различно
и че си загубил времето и всичко, за това нещо, което си искал, но което се оказва, че не е то, а е различно.
Е защо тогава вечно искаш, вечно търсиш, вечно гониш.
Нещо. Или някой.

Автор/ка: незнаен

[Mr_FLIRT]

Аналогия - missy_eli

Интересна аналогия на живота е сграда-
обичаните от нас хора са нейната фасада.
Събитията в живота са тухли подредени,
пукнатините в тях- загубите преживени.

Постиженията- те са стълбите на тази къща,
по тях човек се качва, но често се и връща.
Вратата олицетворява наш`та доверчивост,
таванът е метафората за предприемчивост.

Прозорците в зависимост колко са преброени
показват степента ни широко скроени.
Фундамента на дома и двора
са връзките с ценни за нас хора.

Скъсаната връзка риска повишава
от срутване на дома застрашава.
Колкото връзката била е по-значима,
толкова повече отломки ще има.

След загуба тежка и мъчителна
гледката е просто покъртителна-
налице е съборена до основи сграда,
всеки компонент на дома пропада.

Временно без покрив оставаме,
на скръбта в ръцете се отдаваме,
но трябва да започнем нов строеж- по тухла, греда,
изискват го условията на околната среда.

На тухлите се налага да направим подбора,
кои от тях ще ползваме за опора.
Някои за ненужни ще сметнем,
други в строежа ще вметнем.

Когато е готов нашия обект,
ще пристъпим към следващ проект-
усилията ще насочим към подреждане,
предстои ни цялостно обзавеждане.

Новите мебели са новите връзки,
в обзавеждането трябва да сме дръзки.
Една стая ще си отделим,
където спомени да съхраним.

[Dulce_Insoportabla]

Маргарита

Тя беше първото момиче!

Тя беше първата мечта!

Тя беше първото "Обичам!".

И първата въздишка - тя!

Една разкошна Маргарита,

Родена с името на цвят,

създадена, за да накити

и без туй този китен свят.

Как я обичах, как предричах

чрез евтиния номер стар:

"обича ме" - "не ме обича" -

изкъсвах толкова листа,

съсипвах толкоз маргаритки -

цветя невинни и добри!

А тя под русите си плитки

не ме поглеждаше дори.

"Да" - "Не", "Да" - "Не" - аз късах, смятах

откъснатите листица.

И побеляваха земята,

косите, нашите сърца...

 

... Случайно скоро пак видях я:

ах, боже мой, какъв поврат!

Как бе възможно да увяхне

жената с името на цвят.

Напразно с поглед тъжен търсех

цветчето, плитчиците в кръг.

Листата някой бе откъснал.

Останал беше само стрък.

 

Дамян Дамянов, 05.1971 г.

[{dulgokoska}]

ПРИСПИВНА ПЕСНИЧКА

Там в тилилейската, там във злодейската
гъсто гъстейска гора
страннно чудовище има леговище
скрито в една пещера.

Стъпва със лапища... Спъва се в трапища.
В трънища и във бодли.
Скъса си вече всички чорапища.
Левият крак го боли.

То е страхотнище! Но е самотнище...
Тъй си живее без шум.
Хем е чудовище, хем е тъжовище,
дето си плаче на ум.

Туй Торбаланище спи под юрганище -
сто килограма листа.
Носи си гащерки. Храни се с мащерки...
С никакви други неща.

Нито е лошаво, нито е рошаво
Даже е с хлътнал корем.
Даже очищата, даже ушищата
са му човешки съвсем.

Само че, само че... Някакво камъче
счупи му предния зъб -
както си хрускаше, както закускаше -
и си умира от скръб.

То е суетище... И е поетище.
Дращи скалата със нож.
Киха и пише си стихчета- кихчета -
хремаво в дългата нощ.

Свърши си всичките хапчета- лапчета
Мъчи го грипът свиреп.
В девет куплетчета - сто епитетчета:
всичките те са за теб.

Ах, туй чудовище пази съкровище...
Някой ще каже: дрън-дрън.
Скривай сълзичките, стискай очичките,
за да го видиш на сън.

10 ноември 2003 г

Недялко Йорданов

[me4tatelka]

Не спирай полета на птици!


Не хвърляй камък по пернати,

когато им завидиш за крила.

Очите им са твоето богатство,

контури различават в тъмнина.

Свободни, реещи се в полет,

достигат невъзможна висота.

Какво, че наблюдаваш ги отдолу,

огледай със очите им света.

Тревоги стават по-далечни,

наоколо се шири красота,

във въздуха се носят нежни трели,

подсвиркваш вече весело с уста.

Не спирай порива на птици.

Не им завиждай - имат си крила.

Послушай ги. Порадвай се, че жив си.

Какво ни трябва? Стигат сетива.

Ани Виделова

[DEVIL_IN_HEAVEN]

ПРИСПИВНА ПЕСНИЧКА - Недялко Йорданов

и

УЧАСТ - Ивайло Терзийски

ме спечелиха днес.

Аз обаче ще ви представя:

Камелия Кондова - ПРИЯТЕЛСКО

Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта-
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още ? Уморен си...
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш " влязох в релси ".
Отдавна, както казваш " няма празно ".
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо !
Защото, всъщност искам да се любим.

[Mr_FLIRT]

Не виждам смисъл в нищо.
Защо съществуваме ние?
Защо съществува всичко?
Каква е разликата между Нищо и Всичко?
В един момент мислиш, че нямаш нищо,а всъщност имаш всичко..
Или изглежда, че имаш всичко, а осъзнаваш,
че нямаш всичко, или поне достатъчното.
А колко е достатъчното?
Терзаеш се за материално,така и за нематериално.
Искаш да печелиш, да притежаваш.Да споделяш и да получаваш.
Да запомниш и да забравиш.
И в един момент нищо вече няма смисъл.
Дали ще даваш или ще взимаш.Защо го има всичко, но тъй е разпиляно.
Това, което искаш е далече.
И докато го гониш осъзнаваш,че можеш и без него
.Тогава тръгваш пак след нещо друго..
А ако ли не,когато някой ден го стигнеш,виждаш,
че е различнои че си загубил времето и всичко, за това нещо,
което си искал, но което се оказва, че не е то, а е различно.
Е защо тогава вечно искаш,
вечно търсиш, вечно гониш.Нещо. Или някой.

[me4tatelka]

Не трябва да те търся. Няма!
Не бива да те виждам. Няма!
Не можеш да ме любиш. Няма!
Завинаги от теб ще си отида.
Ще се превърна в сянка — невидимка.
И цял в мълчание ще се зазидам!
Но само, само да не те обичам —
това не мога да ти обещая!…
И страшното тогава ще настъпи:
останала съвсем, съвсем без мене,
без мойте тромави и тежки стъпки,
без моя поглед, без гласа ми дрезгав,
без моята любов, така безкрайна,
ти цялата във студ ще се загърнеш,
от себе си сама ще се уплашиш.
И пак във всичко ще ме преоткриваш:
ръцете ми — в прегръщащия вятър,
очите ми — в звездите дето падат,
гласа ми дрезгав — в тишината мъртва,
а любовта ми — в цялото пространство.
Когато се уплашиш, ме извикай!
Където да съм, твоя глас ще чуя,
защото все ще слушам тишината…
Ако е късно, о, ако е късно,
отдън земята жив аз ще изляза,
ще тръгна с ветровете, със звездите,
със тишината, с цялата вселена,
със всичко, от което съм направен.
Ако не аз, то моята мечта.

Дамян Дамянов

[reinbow]

Боса да тръгна... Дали ще боли?...
 В тревата да легна... Дали ще е твърдо?...
 Детство да върна... Не мога, нали?...
 А някога можех света да обърна...
 Време да спирам... Дали ще е трудно?...
 В локви да скачам... Ще се намокря!...
 Света да изследвам – вечно учудена,
 без страх, че ще имам петна по роклята...
 Цветя да откъсна – сега ми е жал...
 Къде ли онази невинност остана?...
 В дъжда да се втурна и цялата в кал
 да се прибирам при мама...
 Облак да хвана?... Ще го изпусна...
 След коте да хукна... Ще ме одраска!...
 А някога беше филията вкусна
 поръсена само със сол и щастие...
 Стига ми толкова. Достатъчно раснах.
 Вече избирам да се смалявам.
 Боса ще тръгна... Боли ме... Прекрасно е!
 Божичко... Нека!... Не съжалявам...
 
Мира Дойчинова