Когато слънцето навън така блести,
че заслепява те и дразни ти зениците,
когато вън снегът последен се топи
и чезне бавно с него и надеждата,
че сърцето може да бъде пълно и цяло,
и надеждата за утре дразни те с
безсмисления си абсурден оптимизъм
и не искаш да гледаш светлината,
която те просълзява и не я понасяш,
взора свиква с всичко - мрак и светлина,
и всичко преминава и остава само вярата,
а тя си тръгва само с края,
а той за теб е тъй далече...