Не се върти светът около мен,
аз се въртя около една негова
нищожна частица.
Или по-точно въртях се.
Олигофренизми всеки ден
връзваха крилата ми
на малко странна птица.
Не съм глупачка.
Казват че съм самовлюбена дори.
Е, може пък и така да е.
Защо не?!
Този, който го казва,
сам е нарцис безумно студен,
който си мисли, че има право
да ме наказва.
И със смешна надменност
ми сипва пореден коктейл
от собствената си нетърпимост.
Мисли си, че пак ще го изпия.
Да, ама - не!
Този път слабостта си ще убия.
И вместо блудкави питиета
със съмнителна стойност
ще пия вода
от чисти извори.
Без примеси на отрови.
Слабостите ни разстрелват
много рано призори.
Само, за да възкръснем после отново.
И отново, и отново
да се въртим в затворен кръг,
потъпквайки своето Утре.
Да губим душите си,
някой друг, за да се чувства добре.
Всеки път острието влиза
по-навътре.
И идва миг, когато не знаеш сам
ти ли си онова в огледалото бледо,
което прилича на зомби,
и отражението му се губи. Почти.
Всеки път ли слабостта ни
ще празнува победа?!
Не и ако и покажеш външната врата.
И с ритник я затръшнеш след нея.
Едва ли е по-страшна гордата след нея самота.
Олигофренизъм???
Не ме карай да се смея!