Дани беше съвсем зашеметен от това неочаквано действие . Мистиката обгръщаща това създание му придаваше някакъв магически и неземен ореол , който все повече пленяваше сърцето му.
На следващата сутрин , той отиде в деканата на университета и почна да рови за Киара. Искаше да разбере нещо повече за това момиче. Но там нямаше нищо... Нищичко. Тя сякаш не съществуваше. Нямаше нищо за нея в регистрите , нямаше досие .. Изведнъж напрежение и тревога обзеха Дани.
Излезе в градината .... почна да мисли и премисля нещата но не стигаше до логично обяснение на нещата....Стана с ръце в джобовете и почна да се разхожда в студа. Не усети как стигна до "тяхното" кафене. Седна вътре , на масата до витрината и си поръча.... амарето с аромат на бадем. На това ухаеше Киара при първата им среща. Сервитьорката мило му се усмихна... Изведнъж Дани замръзна вперил поглед във витрината... отсреща на улицата беше тя... Разхождаше .... бебе! Беше прегърнала едно малко русо момиченце със сини очички. Изглеждаше приказно. И толкова приличаше на нея.... Гняв го обзе. Тя имаше дете. Защо по дяволите не му беше казала ?! "Защо го беше излъгала...Всичко е било лъжа... Плати сметката и изхвърча от кафенето. Тича дълго в студа. Блъскаше дървета , риташе камъни и стигна до моста....Загледа се във водата... в плуващите риби , погледна небето , облаците. Сякаш видя света си по друг начин. Всичко бе така ново , толкова различно.... толкова приказно. Снегът навалял на около му сякаш го потапяше в зимна приказка. Коледните елхи , светлинките проблясва... сякаш се намираше в една вълшебна страна на чудеса и приказки. Няколко "тролчета" му поднесаха бонбони и весело му се засмяха...
Дани тръгна като на сън към университета. Влезна в стаята посърнал и тъжен. Очите му зачервени , дали от студа или от нещо друго...
Студентите влязоха . Киара му хвърли весел поглед , на който той отговори смръщено и отчуждено. Тя се скомфузи . Седна тихичко на последният чин. Дани се изправи и гласът му прогърмя в стаята. " Тишина колеги" каза той толкова студено , сякаш целият лед на земята се беше събрал в гласа му . Цялата зала го гледаше изумено. Къде отиде милият , весел преподавател , шегуващ се , смеещ се.... разбиращ и окуражаващ ?
" Днес ще си говорим за лъжата"- и той гледаше Киара право в очите.... Душата й се сви на топка. Не.. той няма как да е разбрал... Нямаше начин... И все пак , този поглед я прониза. Тези думи се забиха в сърчицето й като отровни стрели... Той продължаваше да говори без да отлепя очи от нея : " Защо хората лъжат ? Каква е причината според вас колеги ?... Киара ?!"
Тя гледаше стъписано , уплашено.... пребледня цялата. Черната й коса и сини очи изпъкваха така ярко на бялата й кожа..." Бихте ли се изправила моля ?"
Тя стана и почна малко плахо... заеквайки , едва изговаряше думите " Ами....Понякога хората лъжат , от страх. Страх ги е другите да не ги отхвърлят. Но съм на мнение , че ако човек в самото начало покаже истинската си същност , до него биха останали много малко хора , но истински. А ако се прави на някой или нещо друго... ще губи и разочарова хората около себе си и малко по малко ще остане сам и самотен. Озлобен и сърдит на целият свят , заради нещо което сам е направил... Но има и истини , твърде невероятни , за да повярваме в тях... Има неща , който е по-добре за всички да останат скрити. Истината е способна да нарани много хора Господине.
Нима всички ние не носим своите тайни като кръст ? Нима в очите ни зад барикади и катинари не се таят толкова много гибел , страх и самота ? Нима чудесата не са свято тайнство ? Ако вие разберете как магьосника вади заека от шапката си... ще ви бъде ли интересно ? Няма ли да загуби този фокус очарованието си ? Трепета с който публиката го очаква ?"
"И според вас на една лъжа може да се гради бъдеще ? От руйните на минали спомени и болки , можем ли да построим истинско и здраво щастие ? Лъжата не води ли след себе си друга лъжа ? Страх ? Гняв ?"
Киара започна все по-уверено и силно . В гласа й се усещаше нотка на власт. От предишното срамежливо момиче бе останал само помен.... " Имаме ли право , да човъркаме в душата на хората ? Това ли правим ние ? Хората който искаме да станем психолози ? Не беше ли нашата цел да помагаме на онези около нас ? Не беше и целта да им показваме красивият свят ? Да изнамираме дълбинно скритите им мечти , страхове ? Да им помагаме да се борят с тях ? Да променяме живота им към по-добро ? Да ги караме да видят малките неща... Без да осъзнават те цената която ние плащаме. Без да виждат болката и тъгата в нашите очи. Очи изпълнени с реализъм и скептицизъм дори.... Знаят ли те страшната цена , да правиш някого щастлив ? Съзнават ли те болката на сърцето... Знаят ли какво да лъжеш някого когото обичаш ? - тук тя замълча и сведе поглед надолу , когато отново го вдигна , той беше изпълнен със страх , решимост и непоколебимост - Вие господине.... съзнавате ли цената на щастието си ? Съзнавате ли .... онова което някой друг плаща за усмивката ви ? "
Тя си взе бързо нещата и изтича на вън.... Цялата зала гледаше изумено.... Дани изтича след нея...
" Киара.... Киара... чакай... Спри ..... МОЛЯ ТЕ!"
Но тя не спираше... Тичаше... Той я настигна и хвана за ръката... "Моля те... чака... "
Погледна го с очи пълни с болка и гняв...Той се опита да я целуне... тя се извъртя и избяга. Опита се да я настигне но от нея нямаше и следа.
" Господине... на къде отиде момичето което изтича от тук ?" Попита Дани пазача на университета.
" От тук не е минавал никой в близкият час "
" Но как така.. ей сега от тука мина едно момиче... с черна дълга коса и сини очи... не я ли видяхте ?"
" Ето елате да видите запис от камерите. Никой не е минавал от тука..."
Дани гледаше като цапнат с мокър парцал.... Не можеше да повярва...
Върна се и довърши лекциите. Цялата зала го гледаше странно , почти съчувствено....
Не намери Киара.... И на следващият ден не дойде на лекции.... Нямаше я никъде...
С часове я чакаше в тяхното кафе...разхождаше се по моста... търсеше очите й във всяко лице... Виждаше в снега нейният образ.... Къде беше изчезнало това момиче , нежно като утринна сълза , твърдо като леден блок.... И така искрено и чисто.... Мисълта за бебето не му даде мира...
Беше 24 Декември. Университета беше в зимна ваканция.... Всички се разотиваха по домовете си.... Дани тръгна към своят тъжен , уморен ... с наведена глава и сълзи в очите....
На входната врата.... той зяпна.... Имаше розов слон с плюшена шапчица - коледна шапчица... И малка бележчица...: " На Коледа стават чудеса..... Коледа е времето когато разбираме , че Ние сме вълшебниците , който могат да дадат на света си всичко , от което той се нуждае; Детето не е мое....Казва се Мирослава и е 3 годишно детенце изоставено от родителите си.... Просто поисках да му подаря вълшебна Коледа... Такава която един ангел се опита да дари на теб. Но хорската глупост и недоверие убиват ангелите. Ангелите... чудесата... те са на всякъде край нас. Те са в изгрева и залеза. В чудото на раждането , в детската усмивка , в чашката на цветето , в зорницата , в Лунният прашец... в капката роса.... в пеперудата. В чистият поглед и искреният смях.... В облаците... и дъгата..... "
Дани гледаше втрещено. Ужасено..... Със сърцето си искаше да повярва.. но умът му отричаше това. С душата си знаеше истината... но за Бога... той беше на 30 години. Не вярваше в Ангели... не вярваше в Дядо Коледа... Чудеса нямаше...Живота го беше научил на това...Но това момиче... преобърна света му. Обърна надолу с главата представите му...Виждаше всичко толкова различно. Толкова ясно...И той повярва.... Повярва от цялото си сърце.... повярва с цялата си душа...
Изтича на вън.... почна да бяга... без посока... не знаеше на къде... просто бягаше... Стигна до жп гара ...
Свлече се на земята.... На колене , хвана главата си в ръце... и заплака. Заплака горчиво... за недоверието си , за съмнението си... за това , че загуби своят ангел за винаги...
Чу свирка на влак.... Два огромни фара идваха срещу него. Нямаше сили и желание да стане. Опита се да се изправи но не успя...
" Даниииииииииии какво правиш по дяволите" Нещо изкрещя и прехвърча край него... вдигна го и полетяха..
Стовариха се от другата страна на гарата. " Ти магаре такова !" Киара го гледаше безумно уплашена , две огромни сълзи се стекоха по розовите й бузки ... Той я гледаше изумено... Киара... неговата Киара... беше 12 и 2... тя имаше огромни бели пухкави крилца...Изглеждаше невероятно... приказна... не.... Дани прокара пръст по лицето й . Сякаш , за да се увери , че е истинска... че е тя...
" Но това... това е не възможно.... ангели ня..."
" Тихо ... Тихо... " каза Киара и се усмихна.... " винаги когато някой смъртен каже , че няма ангели... един от тях умира..Един ангел завинаги умива....Ето така Хората сами унищожават чудесата си ! "
А тя плачеше.... плачеше... и на тъмното нощно небе се появи ДЪГА.
Една чиста , красива и светеща дъга....Падна звезда.... "пожелай си нещо" каза Киара....
" Защо не ми позволи да те целуна ?" Попита Дани....
" Ако смъртен , целуне ангел... той губи крилете си... и завинаги остава на Земята..."
" Нямам право да те моля за това..."
" Дани... аз вече направих своят избор...Бях пратена тук , за да покажа на поне един човек какво е истинският живот. Сама избрах да дойда... и сега сама направих своят избор..."
" Какъв е той... "плахо попита той
Тя не каза нищо.... отскубна едно перце от крилата си... и го целуна...
В този миг крилата и паднаха на земята и изгоряха. Остана само пепел....
" НО защо.... аз ... аз нямам това право..." И той заплака...
" Дани..... Ангел не значи ореол и криле. Ангел не значи небе.... Ангелът е душа от душата. Ангелът е обич от обичта... ангелът е доброта от добротата , зло от злината... Щастие в нещастието , нещастие от щастието...
Ангел .... ангел това е просто любов. Чиста... неподправена.... красива... детска... невинна... Ангелът знае къде живее слънцето... Ангелът си говори с Луната. Ангелът вярва в чудеса... ангелът вижда в човешката усмивка.... вълшебство. Претворява реалността в приказка... Ангел... това е човещината в звяра... Човешкото извън човещината...И аз направих своят избор. Искам да остана тук. До теб... до Мирослава... До всичко и всички нуждаещи се да повярват в чудото..."
Той я прегърна и двамата заплакаха... в красиви и вълшебни сълзи...
Това.... се случи на Коледа..... Това може да се случва всеки ден... в сърцата на всеки от нас....
Никога... не отричайте чудесата ...Вярвайте в тях... за да повярват и те във вас....
Усмихвайте се.... и щастието цял живот ще върви редом с вас... Живейте сякаш сте ангел. Не скъпете усмивката и топлотата на ръката си... Не градете живота си зад кули и замъци от лед , когато тя гори за обич и щастие....
Нека не убиваме повече ангели.... НИКОГА....
Това бе приказката на Киара И Дани... това може да бъде приказката на всеки един от нас.....
The End.......