Черното ти отива, скитнице.
Тези пшеничено руси коси
откраднали са
светлината ярка на Слънцето,
че си малка вещица, просто си ти личи.
Имаш чепато-отровно характерче,
но птиците те обичат и пазят в нощта.
Като върху куп хартия скучаещо кламерче
прилягаш на Новолунието и светиш сама.
Следвам стъпките ти и слушам шепота
на сенките, докоснали се до твоето лице.
Те говорят,те плачат, удивени от трепета,
предизвикан в мъртвите им души
от горещото ти сърце.
Сърце, което като слънце на хребета
пипала-кръвоносни съдове
е разперило над света.
Изтласква страст и нежност-
личица на смеещи се бебета
рисува призори очарованата зора.
Черното ти отива, скитнице.
