Часовникът...
Стрелките от седеф,
проблясващи на залеза в покоя.
Далечен връх...
Начупен, сив релеф,
зад който слънцето залязва.
Празна стая.
Минутите се ронят като смях
в дъждовен ден на влюбено момиче ,
когато в локвите искрици звезден прах
на зайчетата слънчеви приличат.
Загърнати във тежки пелерини
по скърцащия, лъснат, стар паркет,
прокрадват се отминали години.
Багажа стягат и си тръгват.Точно в пет,
когато кукувичката ще стресне здрача
с прегракналото Ку- ку...призрак блед
като магия димна
в тъмно ъгълче ще се разплаче
и стрестнат гълъб бял ще литне след
копнежите и пъстроцветната извивка
на свежата дъга след оня дъжд,
измил следите на последната ни среща.
Ти плачеш май, самотен, тъжен мъж?
Недей! Сълзите ще отмият от лицето
целувките ми нежни и смеха.
Забрави ли? Аз още съм в сърцето.
Часовникът звъни... Вали тъга.
