един лотос

[ilusia]

Уловното тежко небе , притискаше в смъртна прегръдка тъжната студена земя.  Боровете се поклащаха някак трудно , изморени от вековете тежащи на крехките им клони. Катеричка прескочи от единият на другият.
Боже как завиждам на тези дървета. Вечно зелени..... вечно живи.... Господи , ако те има нека стана Лотос.
Нека се скрия от целият свят в един забранен миг на щастие...Не ме чуваш...  и да ме чуеш какво пък толкова , една прашинка от цялото. Да си никой и някой. Да си всичко и нищо. Тежи съдбата , кръст е понякога тя на привидно силните хорски плещи.
А колко са фалшиви тези витрини изпълнени с блясъка на една безцелна коледна украса...Фалш цари в този свят. Лицемерие и пошлост се загнездват в душите на хората. Жестокост породена от страх.... Господи... нека бъда Лотос.
Мъка. Мъка и болка.....
А някога бе различно. А различно ли бе някога ? Боже колко прозаично , идеализирам стари спомени , старите рани превръщам в бойни белези.... Защо лъжа ? Кого лъжа ? Никога не е било различно. Различна бях само аз....
Връщам се отново там. На студеният пясък рано сутринта , на гладкото море и красивият изгрев... Изгрев на огромно оранжево слънце. Топло. Топло слънце.....
Връщам се на студеният морски пясък и горещата вода. А колко ме беше страх от тези води. Умирах от страх при гледката на морето нощем....
И красивите песни изпяти на плажа . Песни от който цялото ми същество изтръпваше , обладано от онова пламъче на патриотизъм скатано някъде дълбоко в хорските души.
Нещастна съм. В този миг , в тази секунда аз съм просто нещастна. След минута , след две ще съм щастлива.
Минута две... събрани в длани. Длани притиснала до сърцето си ... Длани , в който  е целият ми живот.
Кога ще намеря покой Господи ? Мълчиш... защо ? Кресни ми , викни ми.... убий ме.... само не мълчи.
Не ме изтезавай така...
Ами ти ? Ти защо мълчиш ? Ти мечтание мое пожелавано в нощите на студ и болка ... Ти обич моя неземна , нереална... несъществуваща...
Викни след мене... извикай ме... спри ме... Виж аз си тръгвам. Отивам си. Отказвам се от всяка безнадеждна и тиха обич в един свят на погром и нищета. Не ми вярваш ? И аз не си вярвам.... Не вярвам на никого и нищо....
Не вярвам дори на очите си.
Но вярвам в себе си. Вярвам в хората. Убий ме , осъди ме , заплю ме... аз просто вярвам в нещо. Аз трябва да вярвам...
Трябва да вярвам в една никога имало я любов. Виждал ли си малка птичка със счупени криле ? Малка пухеста топчица мятаща се в прахта....
Искаща да полети. Имаща толкова много копнежи... А нямаща силите , възможностите отново да полети в сияните небеса ....
Искам да живея... Истински. Да живея на ръба... да бъда луда,  дива .. порочна...
Но после онова чувство за дълг и отговорност отново надига глава от ъгълчето , в което съм го запокитила.
Дълг... Колко е страшно . Колко е трудна тази отговорност... Да знаеш колко човешки съдби лежат на плещите ти....
Ще ме скриеш ли Боже ? За Миг... за секунда в прегръдките на лотосовият цвят ?
Искам само да се сгуша в едни топли прегръдки... нищо повече. Никого повече.... Един лотос....