Понякога те чувам
как плачеш по вятъра -
терзаещ ромон на бистра вода,
стичащ се по лицето
на несбъднатото щастие.
Понякога,...
когато и аз се чувствам сама.
Понякога по раменете на изгрева
се разсипваш
в сребърно- розов прашец -
от цвете бяло нектар.
По устните ми полепваш
и си нагарчащо- сладък
и хладен.
Опияняваш ме.
Като коняк-отлежал и стар.
Понякога в кръвта на небето
се влива твойта песен
като музика в неравноделен такт.
Плашиш птиците и те рисуват комети-
с крилете, които Бог им е дал.
Свършен факт
е това че те има във всичко,
което обичам.
И понякога...
но само понякога ме боли.
Когато се затворят
очите уморени на сърцето,
в сън се връщам назад
и знам, че там ще те срещна.
Някъде...
Може би.