Капят часовете...
Като листенца
на прецъфтели цветя.
Капят мислите ми ...
Полудели
от пристъп
на дива тъга.
В онемялото ми сърце.
тишината отваря рани.
Ти мълчиш...
Теб изобщо те няма.
Измислих ли те...
се питам в нощта?!
Тази болка,която раздира
на парцали поредния час-
истинска ли е?!...
Или аз халюцинирам...
Защо отново не мога да заспя?
Защо върти се
като кълбовидна мълния
из апатичната ми кръв
непоносимо гореща,
после адски студена
неизмислена самота...
Шизофренично
със себе си разговарям.
Докога?...Докога?...
Докога?...
Звън....
И гласът ти в мрака
слага край
на въпросите.
Миг споделен...
Господи, нима те дочаках?!
Този глас от иреален свят
връща окапалите листенца
на цветята,
връща живота на всичко в мен.
И цъфтят хризантемите на тъгата,
превърнали се в най-засмени очи,
който плачат от щастие в тишината.
Кръвта ми бликва свободна -
дива река.
Прегръщам думите ти,
без да питам
и вече забравих,
че от теб ме боля.