Чувам шепота на дъжда.
Сянката му пълзи
по хладната ми кожа.
Толкова часове след полунощ,
че вече не ги броя...
Капят.
Локви от безвремие по паважа.
Остра секунда увисва като въпрос
над огледалото на тишината.
Отразена светлина -
бледи мъртви души,
които не искат нищо да кажат.
В този миг някъде ражда жена.
Някъде умората си гони нощна смяна .
Някъде се любят.
Другаде отчаяно си крещят...
Толкова съдби недоизживяни.
По калните улици
стенат гниещите листа.
Спомените им изяжда тъмнината.
Не ми се спи.
Пристрастена съм
към малките часове на нощта.
Нощна птица....Таласъм...
Състояние до болка познато.
Всяка минута крие малка тайна,
има свои правила,
разтваря се като цвете,
после - вехне.
Ще дочакам зората....
Няма да ти отварям Тъга.
С теб отдавна
сме си казали всичко двете.
