Искам да направя
последния разрез.
Скалпелът е остър.
Няма много да ме боли.
Нека изтече гнойта
на несбъднатите нощи,
в които умирах и бягах
от себе си с нощно такси.
Не искам упойка.
Болката казват пречиства.
Стиснати устни,
с прехапан вик.
Неумолими очи.
Не ме съжалявай!
Не смей да ме превързваш!
От такава помощ , Господи,
колко по- силно боли!
В бледността на лицето ми
напиши като по книга
това, което не ми каза.
Само с дъх.
Не плачи!
Усмихни се разбиращо.
И...гърба да ти видя!
Последният разрез...
Свърши.
Утре болката ще е спомен.
Може би...
Ех...
Дали?!