Влачат се часовете,
а ми се струва, че летят.
Сякаш цял един живот
под прозореца ми премина.
Спи неспокойно времето
и хората в моя малък град.
Нещо в душата ми проплака.
Запали сетивата ми. И изстина.
В часовете след полунощ
има много тъга.
Има толкова неказани думи,
които засядат
в тясното гърло на нощта.
Някъде нишката се губи.
Тишината говори с неми уста,
сякаш има да ми разкаже
свои хиляди тайни.
В миг такъв на внезапна самота
с укор те гледат сенки -
знаещи,знайни, незнайни.
Искам да докосна
спомена за ярка светлина,
разцъфнала от усмивка подарена .
Искам две нежни думи.
Много нежни.
И точно сега.
Но мракът мълчи
и самоубийствено
се дави в мене.