Под пръстите ми
укротена вечерта
заспива.
Тишината е въздишка,
която като ехо в планина
повтаря се,заглъхва.
Тънка нишка
от режеща очите светлина
маркира границата
между миг и вечност
и плъзват сенките на мрака,
далнина
отваря своята врата
в мъглата млечна,
в която зрее сочна,
пълната Луна
и лятото
на грозде и тинтява
ухае,
дива, щурчова душа
в тревите росни
свойта песничка
припява,
над рамото ми
пада нежен цвят
от прецъфтяващи,
разсънени звездици
и капки пот
засъхват и блестят
по кожа бледа и гореща,
бяла птица
ще отнесе далече
моите писма
до изгрева,
очакващ ги с надежда-
красиви думи,
съхранили свежестта
на чувствата ни-
кукувича прежда.
