За можене - мога. Лошото в случая е, че го казвам - може би прекалено често и на прекалено много хора. И не ме разбирайте криво - няма нищо по-хубаво от това да кажеш на някого, че го обичаш! Но понякога, когато се страхуваш, започваш да си задаваш разни въпроси. Нужна е много голяма сила, за да го кажеш, още по-голяма е нужна, за да не го кажеш, дори когато го чувстваш. В любовта това е един от малкото козове и когато го използваш, започваш да се чувстваш в по-малка или в по-голяма степен зависим. В една връзка всеки иска да чуе тези две думички, след което започва да се отпуска, да се чувства по-спокоен. И това е грешка - защото вече не полагаш усилия, мислиш си, че си "спечелил" и оттук нататък ще получаваш "даром".
Още нещо - един човек преди много време ми каза следното - една жена трябва да знае, че е обичана, но да не й се казва. Оставам с надеждата, че никоя девойка няма да ми се обиди, но като чета мненията... повечето твърдят, че наистина е по-важно да показваш, отколкото да казваш. Да, така е. Но и аз съм жена и обичам да слушам признания, пък ако може и другият да ми показва повече и по-честичко... Затова мисля, че сновният ни проблем - на жените в частност или на хората изобщо е - ние знаем много неща, но не можем или отказваме да ги разберем.
И все пак - едно "Обичам те!" никога не е хвърлено на вятъра, но в повечето случаи е нужно доста време, за да го осъзнаеш - и това е времето за преодоляване на болката, обидата, ако щете дори унижението...
